Александър Христов
Биотерапията на „Борн“
От началото на годината американският писател Джеф Вандърмиър получава сериозно внимание дори и в България, както се случва винаги, когато по нечий фантастичен роман се направи касов филм. Става дума за филма „Анихилация“, заснет по избрани моменти от първата книга от трилогията „Съдърн Рийч“. Затова доколко филмът и първата част (и дали само първата) се припокриват и защо двете произведения са като че ли лишени от кохерентни финали, като филмът май се справя по-добре, може да се напише много и вероятно някой вече го е направил.
Това, за което ще става дума тук, е последният роман на Вандърмиър „Борн“ (2017). Преди всичко ще започна с това, че трилогията „Съдърн Рийч“ и „Борн“ са книги, които бягат в една писта, но самостоятелният роман бие поне с една обиколка. Във „Борн“ Вандърмиър е успял да кондензира всичко онова, което прави „Съдърн Рийч“ успешна, в същото време да се освободи от някои по-скоро досадни влияния като тези от „Пикник край пътя“, сериалът „Изгубени“ и др.
Това, което в синтезиран вид успява да представи „Борн“, е всъщност и една от големите теми на „Съдърн Рийч“ – биотехнологично и екологично пречистване. В единия случай това става с нашия свят, а в другия - с подобен на него. Тема и на двете произведения е нуждата от терапия в смисъла на агресивно лечение, на медикаментозен шок и дори ампутация на определени части от цивилизация, която едва научила няколко биотехнологични номера, се опитва да си играе на Бог, или на Морд, ако трябва да сме точни. Вандърмиър подхожда по радикален начин и в двата текста, заявявайки, че единствената възможна терапия е анихилация до здраво, до зануляване на биосферата.
„Борн“ е биопънк роман, действието на който се развива в постапокалиптичния свят на град, чийто пълен господар, божество и източник на оцеляване е огромната летяща мечка Морд. Морд е лъфкрафтиянско божество – безумно и нехаещо за човеците, въпреки че някога е било човек. То успява да е едновременно невъобразимо жестоко, но и справедливо с първичната безпристрастност на вирус или дори на самия живот. Основната сюжетна линия на романа е разработена около борбата за оцеляване на двамата централни персонажи Рейчъл и Уик, които подобно на героите от първата част на „Съдърн Рийч“ , са поставени в среда, в която законите на биологията не важат или поне не такива, каквито ги познаваме.
Романът е изграден като разказ от първо лице, воден от героинята Рейчъл. Тя е това, което на английски се нарича „scavenger“ – трикстър, майстор на капани и ловък вехтошар. Рейчъл обикаля сенките на града в търсене на биотехнологии, които да занесе на любовника и партньора си Уик – наркодилър и най-добрият жив биоинженер. Искам още веднъж да се върна към думата „scavenger“, защото тя е ключова за разбирането на света на романа – освен човек, който образно казано преживява от боклука на другите, тя означава и мършоядно животно. В известен смисъл Рейчъл, Уик, а и всички обитатели на града са именно това – плашливи хиени и лешояди, които събират останките от биотехнологии, пръснати из града след смъртоносните изблици на гняв на Морд, за да преживяват.
Въпреки тази по-скоро мрачна обстановка езикът на романа е красив и цветен, на моменти дори поетичен. Вандърмиър води повествуванието добре, със стегнат ритъм и без излишно разводняване – нещо, от което в някои моменти страда „Съдърн Рийч“ особено в последната книга. Постапокалиптичният свят на романа е поглъщащ именно заради добрия, малко странен стил на писане. Краят, макар и не особено оригинален като замисъл, е правдив и затваря текста добре. Пък и не сюжетът е това, което води читателския интерес, а странната, неестествена реалност, която все пак подозрително прилича на нашата, само че изкривена в кривото огледало на хиперболата. Дал воля на въображението си в „Борн“, писателят създава цяла ужасяваща менажерия и пълни с нея до тавана света на романа: разумни лисици, медицински червеи, които живеят вътре в теб и те „ремонтират“ отвътре, клонирани мечки, биологически усъвършенствани деца убийци, отровни бръмбари, левиатани и, разбира се Борн.
Съществото Борн, поставено в абсолютния център на този по-скоро приключенски роман, е нито живо, нито неживо, нито „личност“, нито предмет. В началото намерено от Рейчъл и подобно на голяма ваза, която се мести, докато никой не я гледа, Борн е това, което приближава произведението най-много до „Съдърн Рийч“. Романът проследява еволюцията на Борн, който от същество с поведение на едноклетъчно достига до сложен и, според мен, далеч превъзхождащ човека организъм. Промените и развитието на Борн настъпват на телесно, лингвистично, морално, асоциално и дори в определени моменти на времепространствено ниво.
Борн е и причината едноименния роман да превъзхожда вече спомената трилогия на автора. Всъщност вазоподобното същество, което се превръща в нещо като огромна морска анемония, способна съзнателно да променя формата си, е не само идеен и сюжетен център, то е Зона Х на своето произведение. Подобно на Зона Х от „Съдърн Рийч“, Борн е способен на всякаква биологична мимикрия, може (пък и непрестанно го прави) да асимилира същества и също като „Пълзящия“ помни биологичната и психическата информация, заложена в тях. В края на романа обаче Борн показва и своята може би най-важна способност, а вероятно и предназначение – да извърши макар и агресивна терапия, лечение на живото.
Така Вандърмиър, заявяващ не веднъж и два пъти твърди природозащитни позиции, вещае по-скоро хладно и песимистично от човешка гледна точка бъдеще за живота на Земята. Той, бидейки дори и по-смел от Майкъл Крайтън и неговия роман „Ген“, се опитва да покаже живота най-вече в биологичен смисъл като флуиден, смесващ и интересуващ се само това да продължи, независимо от формата, като хибрид и химера.
В трактовката именно на тази тема „Борн“ застава много по-високо от „Съдърн Рийч“. Постановката на трилогията може да се разглежда по-скоро като фаталистична или до голяма степен дидактическа – нека внимаваме, защото природата може и без нас, животът ще продължи, независимо от нас, а, ако му пречим прекалено много, той ще ни погълне, видоизмени и убие. В „Борн“ този фатализъм (възможността типично в духа на научната фантастика в стил „Пикник край пътя“ на братя Стругацки или „Война на световете“ на Хърбърт Уелс, при която по-скоро по неведоми или извънчовешки причини животът бива застрашен) е заменен от идеята, че е възможна една цяла нова биология, нов ред на живото и дори космогония, която да е изцяло човешко дело.
Връщането към първичното, зануляването на еко средата, почти опоетизирано в първата и втората част на „Съдърн Рийч“, се случва без човешка намеса. Ако такава има, то тя се опитва да го спре, да обърне процеса. В „Борн“ този агресивен и необратим процес е задвижен от човешките действия. Може би вследствие на глупост, научно високомерие, злоба или желание за власт, или пък вследствие на достигнатата най-сетне богоравност от човека.
„Борн“ определено си заслужава четенето, може би си заслужава и амбициите за филмиране, въпреки че не съм сигурен, че кино езикът ще бъде достатъчен да създаде копие на този странен, цветен и на моменти доста жесток роман.