С г-н редактора се бяхме разбрали да представя излезлия през ноември първи роман на младата английска авторка Ийли Уилямз Речникът на лъжеца. Предложих на г-н редактора точно този роман за рецензия защото преди две-три години бях прочел публикувания тогава литературен дебют на младата Уилямз – малък сборник от кратки разкази с интригуващото и ах! толкова постмодерно заглавие Атриб. (съкращение от атрибуирам; атрибуция; атрибут). Десетината също толкова постмодерни и неподлежащи на жанрова класификация разкази от този сборник ме бяха силно впечатлили със самородната си ненаподобима оригиналност, с майсторството на авторката да жонглира с езика, да използва и да оспорва коварностите му, да го превръща от изразно средство и способ на разказвачеството в двигател и действащо лице в разказа – нещо от рода на словото като метанаратив. Не че Уилямз дълбаеше художествено, така както да речем Витгенщайн или Чомски философски, в епистемологичната проблематика на езика, но словоигривите й разкази определено заявяваха появата на нов, ярък и оригинален талант. Гранта веднага я включи в кохортата от най-талантливи млади автори белетристи, сборникът й спечели няколко литературни награди, а аз с любопитство очаквах да видя как този особен талант ще се разгърне в романовата форма. Но се оказа, че той не се е изобщо разгърнал, а е забуксувал.

Това което според мен е станало е, че литературните агенти, редактори и издатели на Уилямз са упражнили върху нея неизбежния след критическия успех на Атриб. натиск да напише роман, за да бъде максимално монетизиран този успех – като правило, романът в Англия може да разчита на далеч по-голяма популярност от сборника с разкази и съответно на много по-големи тиражи и по-високи цени. Проблемът обаче е в това, че авторката няма в себе си (или поне засега все още няма) напиращ да излезе на бял свят роман. Нейното смайващо словоплетство и есеистичните й винетки й служеха прекрасно за разказите от Атриб., но от фръцкане из езика роман не се изгражда. За да напишеш роман трябва да имаш какво да кажеш в него, а Уилямз няма какво да каже. Тя се е напънала и едвам е натракала 250 (на възможно най-малък формат) странички, но единствените три неща, които разбираме от тия 250 стр. са, че: 1. Тя е силно и дълбоко влюбена в партньорката си, на която посвещава романа; 2. Тя продължава да е стресната, трогната, очарована и въобще всячески фасцинирана от езика и всичките му лексикални прелести, чудатости и чепатости; 3. Тя може да възпроизведе до почти пълна мимикрия комично-сатиричната стилистика характерна за традицията на Е.Ф. Бенсън, Саки, Съмърсет Моъм, Греъм Грийн и пр. И толкова. Тоест, на мен нищо не ми дава основание да препоръчам или да се опитам да насърча интерес към Речникът на лъжеца, а това разбира се прави безпредметни всякакви по-нататъшни размишления по този роман, който смятам, че едва ли ще бъде издаден на български. Затова: точка (не знам дали след като се напише „точка“ е нужно да се слага и препинателния знак, затова ще го сложа в скоби) (.)

Но ангажиментът към г-н редактора беше вече поет и въпреки че Речникът на лъжеца се оказа кьорфишек, аз се чувствах задължен да напиша нещо. Така ми хрумна идеята за Книга на годината – мой личен избор на най-заслужаващата внимание, похвала и препоръка книга от публикуваните тук във Великобритания през 2020 книги. И ако долунаписаното вземе, че произведе върху г-н редактора благодейно и въдхновляващо впечатление, бихме могли да превърнем това наше скромно дело на полза народу в редовна ежегодишна рубрика, стига да сме живи и здрави – уговорка, която хора на наша възраст (моята и на г-н редактора) трябва да правят по необходимост.

Гонг! Книга на годината 2020: Едно две три четири от Крейг Браун. Тук аз не само мога с пълна убеденост да я препоръчам , но бих се и обзаложил, че издателството, което успее да си осигури издателски права за превод и публикация в България, ще прибави по този начин към каталога си книга с огромен пазарен потенциал. Едно две три четири (от тук нататък 1234 за по-кратко) излезе тук през април, когато се навършиха 50 години от разпадането на Бийтълс. В основата на книгата на Браун е залегнал въпросът как така половин век след края на прочутата група тя продължава да е все така прочута; как така нейното феноменално музикално наследство продължава и да живее и да заема върхова позиция сред целия огромен музикален диапазон с общото име популярна музика; как така бийтълманията все още вирее и захранва значителната по размер вторична Бийтълс-индустрия с всичката й панаирна пошлост; как така титани на културата като Антъни Бърджис, Филип Ларкин, Кингсли Еймис, Ноел Кауърд и др. с презрение са предричали че чудото на Бийтълс, като всяко чудо, ще бъде само за три дни, но те сега заемат в историята на културата лилипутски места, в сравнение с гигантското място заемано от ливърпулската четворка. Или казано по-накратко: 1234 изследва факта, че дори от вече историческата перспектива на 50 години по-късно, феноменът Бийтълс остава може би най-голямото социо-културно явление на 20-ти век.

Книгата на Браун е същевременно и колективна биография на четиримата Бийтълс, и галерия на периферните персонажи от обкръжението им, и вникване в магията на творческия процес довел до създаването на един от най-значителните и най-влиятелните приноси в историята на музиката изобщо. И в целостта на всички тези аспекти на книгата, тя се превръща в дефинитивен исторически и социо-културен преглед на феномена Бийтълс; но преглед без деконструктивистки изцепки ала Дерида или „задълбочени“ квази-философствания ала който и да било. Това е книга, чиято всяка страница е малък литературен празник. Книга която неусетно пренася читателя във времето, което описва; прави го съпричастен към съдбите на действащите лица и събужда към тях симпатия или антипатия така, както дори художествен роман рядко го постига спрямо героите си. Тук липсва натрапчивият декларативен анализ, а фактологията е представена толкова прецизно, умело, увлекателно и ангажиращо, че читателят неизбежно стига сам до изводите, които авторът явно иска да внуши, но всячески избягва да го направи като вездесъщ всезнайко.

Когато за някое събитие съществуват различни и противоречиви версии, Браун старателно дава глас на всички гласове. Но без да заявява открито личната си позиция, той ненатрапчиво накланя везната в колебанията на читателя към най-вероятната или най-правдоподобна версия. Така например по толкова щекотливия въпрос дали при пътуването им сами с кола във Франция между Браян Епстийн и Джон Ленън е имало и епизод на плътска връзка, Браун не дава окончателен отговор, но майсторски съумява хем да представи всички изказвания и спекулации по въпроса, хем в същото време да покаже, че това е въпрос раздут до абсурдност от медията и историографията и е без всякакво значение както за отношенията между мениджъра и музикантите или между самите музиканти, така и за по-нататъшното прогресиране на феномена Бийтълс.

Крейг Браун е дългогодишен колумнист от популярното седмично сатирично списание Private Eye, което от десетилетия си е извоювало завидното водещо място в британската периодика като продължител на сатиричната традиция начената още от Суифт. Тънкият хумор и острото сатирично перо се владеят със шлифована професионална лекота от Браун и той блестящо и подходящо ги „прехвърля“ в разгънатия формат на книгата. Браун явно е бил постигнал това още с предишната си голяма публикация – излязлата преди малко повече от три години биография на по-младата, но вече покойна сестра на британската кралица принцеса Маргарет, под наслов Г-жо Скъпа (Ma’am Darling), която си извоюва поредица от призове и похвали. (Аз от кралски особи не се интересувам и такива биографии не чета, но сега, след като прочетох 1234 и след като ляво-клонящото политическо списание Ню Стейтсмън я препоръча като „роялистка биография за тия, които не четат роялистки биографии“, аз съм си обещал Ma’am Darling за авто-подарък за Коледа.) В 1234 финият хумористичен тон на Браун блестящо служи за противовес на иначе трагично-тъжната житейска драма на четиримата ливърпулци – както отбелязва самият автор, ако се сравнят снимки на Бийтълс от началото на групата с тези от края й, се вижда как за осем години те са остарели с поне две десетилетия. Или, ако цитирам Джордж Харисън: „феновете си дадоха парите и писъците, ние си дадохме нервните системи“. А скалпелната си сатира Браун с неприкрито злорадство прилага спрямо навлеците и използвачите: дребния гръцки мошеник известен с прозвището „Алекс магьосника“, Йоко Оно, гидовете от множеството конкуриращи се компании предлагащи Magical Mystery Tours по бийтълсовите места на Ливърпул, всеки от които гарантира да е най-автентичен, всеки един от които си придава важност с някое късче уникална информация, почерпана от някой уникален източник - някой втори братовчед на баджанака на чичото на един от съучениците на Пол, когото сестрата на съответния гид познавала лично и на която този източник е поверил най-конфиденциално съответния къс уникална информация…

Но ето тук г-н редакторът може да възкликне нетърпеливо: е, добре де, ами какво е новото или уникалното, което Браун казва? Аз не съм експерт, но доколкото проследих реакциите и оценките на експертите, 1234 не казва нищо, или поне почти нищо ново, което на фона на множеството индивидуални и колективни биографии на Бийтълсите, безбройните музикални и музиковедски анализи, безчетните психо-социални изследвания на бийтълманията и т.н. и т.н. не е никак изненадващо. Големият успех на Крейг Браун, онова което прави неговия принос уникален е подходът му и способността му да отсява, да изважда и да синтезира най-същественото, да извлече от стълпотворението от Бийтълсова библиография онези 600 страници, които най-прецизно, най-достоверно и същевременно най-увлекателно да кажат всичко, което си струва да се каже за Бийтълс. Уникалният талант на Браун е без да казва нищо ново, да направи всичко казано от него в книгата да звучи като ново и да го поднесе по такъв начин, че четиримата Бийтълс да оживеят от страниците й така, сякаш ги виждаме за първи път.

Голяма заслуга за постигането на този ефект е структурната подредба на книгата. Тя е низ от 150 анекдоти, някои от които на пръв поглед като че ли незначителни и несвързани помежду си. Но като в мозайка, погледнати в общата им цялост, всеки един от тях играе своята неотменима роля в изникването на голямата картина, при това – всеки анекдот е разказан като на приятел, на един дъх, без усукване и излишни авторови вмятания. В това отношение Браун, като стилист шлифовал в продължение на десетилетия перото си именно в кратката форма, няма равен. Тази анекдотична разкъсаност от понякога съвсем бегло щрихирани винетки освен това спомага да подчертае основния мотив в книгата на Браун – случайността. Като се започне от: ако изискано костюмираният редовен посетител на симфонични концерти гей Брайън Епстийн не беше слязъл в Каверната да чуе четирима тийнейджъри вдигащи врява до небесата; и се стигне до: ако единственият човек на когото четиримата най-прочути мъже в света имат пълно доверие Брайън Епстийн не беше се самоубил със свръхдоза наркотици – 1234 сцена след сцена показва как музикалният гений, метеоритният възход, световната слава и всичко останало, което съставлява феномена Бийтълс е низ от случайности и съвпадения.

Макар че засяга някои аспекти от преди създаването и след разпадането на Бийтълс, книгата на Браун визира изключително осемте години от сформирането на четворката и първото им влизане в записните студия на Аби Роуд през задния вход, до излизането им през парадния изход осем години по-късно за всеизвестната снимка на пешеходната зебра пред сградата. И може би това щеше да е по-подходящо подзаглавие за книгата: Осем години, които разтърсиха света. Никак не по-малко от десетте дни, за които някога писа Джон Рийд.