„ -        Не се смей! Днес съвременната психология причислява хистерията към категорията на соматичните заболявания, защото много от симптомите не могат да бъдат обяснени с неврологично заболяване или с друго медицинско състояние. Изследванията показват, че човек е здрав, но въпреки това симптомите са реални и предизвикват значителен дистрес. Разбираш ли за какво ти говоря?

-           Е, как така? Хем си здрав, хем си болен?! На какво е израз тази болест?

-           На конфликти, които се дължат на отчаяната нужда или усилие за разделяне с определен обект и в същото време на необходимостта от единение с някого. Вътрешният кофликт може да се случи и по отношение на любовта, когато някой има нужда от любимия, но в същото време го отхвърля. Хистерията може да бъде и защитен механизъм. Човек не може да преодолее дадена травма и това се отразява на тялото му.

-           Сериозно ли говориш? Отразява се на тялото му?

-           Да, при мен се получи точно това. Тялото ми започна да отказва да работи нормално, схващат ми се ръцете и краката, получава се едно мравучкане. Но нали ти е ясно, че никой не трябва да разбира за това? Кой ще ме вземе за роля, ако знае през какво преминавам?”

Ако този откъс се пусне в тихата изисканост на „Перото” сред  аудитория, събрала се на годишни награди, с въпроса „Предположете от кой автор (не е задължително да е български) е цитатът”, мислите ли, че някой ще предположи, че е това е цитат от новата книга на Венета Райкова (на име „Скандал”)? На пръв поглед, въпреки цялата тромавост на диалога и неестествените изрази, този текст може да бъде и от световен автор, може съвсем спокойно да бъде лошо преведено парче от роман например на Зейди Смит или Мишел Уелбек (какво светотатство, ще кажете!), принадлежащи, по българските разбирания, на „високата” световна литература. И още по-спокойно може да бъде откъс от роман на български автор, класиран като явление. Защо тогава името на Райкова в контекста на литературата буди такова възмущение, а и дали възмутилите се са прочели някога цял неин роман?

Бързам да кажа, че това не е защита на Венета Райкова като писател, а и тя вероятно няма амбиции да бъде класифицирана изобщо като член на някой „писателски съюз”, нито да влиза в предаване като „Библиотеката”. Искам да споделя без емоции какво конкретно е слабо в нейните романи и защо въпреки това, те са бестселъри. Смятам, че заслужава да се отделят тези няколко реда, заради факта, че има читатели. И то читатели, които са примерно нашата леля или съседка – хора, сред които живеем и с които имаме животоопределящо много общи неща. Откъсът по-горе, пък, за стотици хора, ще е първи досег с психоанализата, защото не са чели, а и няма да прочетат никога, първия случай на Фройд отпреди 130 години  - 1893 г. („5-те случая: Анна О.: Към психотерапия на хистерията”, Зигмунд Фройд и Йозеф Бройер, 2016, Критика и хуманизъм). Също и защото е по-добра от Людмила Филипова.

На първо място е ясно, че публичният имидж от ТВ екрана и личен живот, изцяло на показ, предизвикват доверие и отклик у огромен брой хора. ТВ екранът създава знаменитости и всяка знаменитост продава в пъти по-добре, защото хората искат да прочетат личната й история или задкулисните тайни на бранша, до които има достъп. Така се четат биографиите на Илон Мъск и Стийв Джобс, без те да са дори от жълтия шоубизнес. Кой български писател или поет може да има претенции за такава популярност, интерес или доверие, ако не е разкрил максимум от себе си през медиите, включително и телесно? Всъщност имаме и "съблякал се" писател-поет-шоубизнес-звезда в лицето на Константин Трендафилов, определян от Божана Апостолова от ИК „Жанет 45“ като един от най-успешните млади автори на издателството и член на журито на Националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2017 година, понастоящем резидент на къщата на „ВИП Брадър”. Този феномен е част от по-големия дебат кой има право да продава бестселъри, кой има право да участва в журита и конкурси и задължително ли е „високата” литература да има микроскопични тиражи в общество, в което образованието е круширало (особено хуманитарното) и в социалните медии всеки вече е автор под една или друга форма.

Всъщност най-критичният въпрос на епохата е свързан с крайната демократизация на всички човешки дейности заради интернет (пазаруване от производител, наемане на апартаменти от собственик, достъпността на всякаква здравна информация, свободните книги и курсове от Харвард онлайн и т.н.) Всеки днес чувства, че има право на истината. А истината, като че ли се разкрива в жълтата преса и жълтите предавания.

Въпросът „Кой има право да пише и издава изобщо?”, особено настойчиво задаван от някои критици, е отдавна решен от пазара по своя, демократична логика.

Всеки има право да пише и всеки има право да пише лошо. Всеки има право и да купува и чете лошо написани и издадени книги. Всеки автор има право да рекламира и продава книгите си, както намери за добре. Масово четиво и бестселър не е задължително лошо написана книга. (Аз лично смятам за недопустимо единствено лошия превод, но това е друга тема.) Това, което можем да направим, е евентуална революция в образованието и в уроците по писане, за да възпитаваме вкус и критерии за качествено четене и писане от най-ранна възраст.

И все пак, колкото „по-високо” се опитва да скочи даден текст на един конкретен литературен пазар, толкова по-малко читатели ще има, в сравнение с Дан Браун и Пелъм Гренвил Удхаус, например. Първият роман за Хари Потър („Хари Потър и философският камък”) на Дж. К. Роулинг (започнала да публикува в зряла възраст, друга стара стигма в литературното статукво) има тираж от 120 000 милиона. В класацията между 10 и 50 милиона няма да видите Зейди Смит, нито първият роман за възрастни на Роулинг ("Вакантен пост", Колибри, 2012 г.) – брилянтен по британски, четивен, с невероятно добре изградени персонажи и тематизиращ много сериозни социални въпроси. И всичко това е съвсем нормално. Кое е по-смислено  обаче – да спечелиш милиони от детски масов роман и да дариш огромна част от тях за реални каузи, подпомагащи деца (Роулинг е една от най-богатите британки, но дарава непрекъснато от спечеленото в огромен процент на медицински и социални каузи, свързани с деца), или да напишеш по-сериозен и по-висок социален роман, но той да достигне до далеч по-малко хора? Този въпрос няма правилен отговор...

Венета Райкова за съжаление не е Дж. К. Роулинг и няма как да бъде. И това в някаква степен е и атестат за нашето общество и образование. Британските жълти списания и вестници са с много често с виртуозно написани публицистични текстове. В България почти всяко популярно съдържание е на гимназиално ниво. Ерудираните и опитни автори се гнусят от масови текстове и се напреварват чий прът за овчарски скок в литературата и дори публицистиката е по-висок. Големите тиражи автоматично започват да се схващат от „елита” като гаранция за ниско качество. Иронията е, че няма само един елит, а редица групи съществуват като паралелни елити. А читателите (и част от пишещите хора), подобно на електората, са слагани под общия знаменател на чалга-малоумници.

Така остава едно огромно, незаето поле за масова българска литература, включително и детска, в която като цяло нивото на идеи и писателски умения е доста под средното. Обичайно там се появяват копирани световни модели и сюжети, плоски образи, дразнещи диалози, литературен кич, недомислици в сюжета, откровени мошеничества и адска наивност. Подобно е положението и с по-масовите български кино проекти (филми, искам да кажа).

Райкова откровено е захванала чик-лит нишата, с обещанието да разкрие максимум от живота зад кулисите на българския шоубизнес. Чик-лит романите са безстелъри от 30 години по света и у нас. Българската аудитория има глад и за роден чик-лит и ето, че той последните години все повече започна да се публикува. Даже бих казала, че заявката на романа „Инсомния” на Райкова е и в жанра на духовен чик-лит от типа на „Яж, моли се и обичай”, с което сама си е поставила доста високо летвата. На Райкова не й липсват идеи, включително психоаналитични, дързост и искреност – няма страх да разкаже брутална история на изнасилване и самоубийство на парализирано момиче с кухненски нож в мизерията на панелка в Люлин или да се опита да изгради невротичен образ. Но това са проблясъци сред скалъпени сюжети, като в детски приказки, дървени диалози, вулгаризми и безкрайни повторения. Но нима романите на Дан Браун не съдържат същото? Има ли право дан Браун да бъде споменат в някое предаване за литература на BBC или не?

Няколко думи за чик-лита като жанр и историята на неговата критика и в британската литература. За първа авторка се смята Катрин Елиът, силно превеждана и продавана навсякъде (и у нас) от 1994 година насам, като това отразява и повсеместните тенденции феминизмът да става все по-популярен и покрай това - спорен. Първият световен бестселър в жанра е „Дневникът на Бриджит Джоунс” на Хелън Филдинг (1996). Романът е безспорно майсторски написан, със страхотен британски хумор, но и той е посрещнат от „високите” критици около The New York Times на нож с аргументи като: „Героинята Бриджит е жалка картинка, потънала в безпомощно преследване на мъже и глупостта й не може да бъде оправдана”. Дебатът се разгаря с публикуването на антологията на редакторката  Елизабет Мерик This Is Not Chick Lit (2005), в която са събрази разкази на жени авторки, които имат да кажат нещо повече за мястото на жените от стандартната постановка в чик-лит литературата – момиче в големия град търси идеалния мъж, измежду спазването на диети и компулсивното пазаруване на обувки.

И все пак литературата за момичето в града, което се бори да оцелее, съобразно спецификите на епохата си, винаги ще се търси. И днешният читател(ка) няма да се задоволи с историята на Жервез от „Вертеп” на Зола, роман, който дори студентите по българска филология трудно четат. Тя ще си вземе Венета Райкова, за да прочете нещо за собствената си реалност и локални несъзнавани фантазии, не защото това „се чете”, както казват, а защото това се издава във вида, в който се издава. И после ще остави обратната си връзка в Goodreads за прочетеното (между другото доста негативни за въпросните романи). На тази платформа вече, крайно демократично в духа на епохата, всеки читател може да бъде критик, а всеки автор да получи милиони рецензии. Дали има право?

Дали „сензацията” „булеварден” роман на Райкова, както беше наречен „Скандал” в „Избора на книжаря”, рубрика на „Библиотеката” по БНТ, има право да бъде показан в предаване за литература? Защо се приема по условие, че държавното предаване има претенция да възпитава вкус и да ориентира в океана от издавани и превеждани книги? Според чии критерии? Защо изобщо „изборът на книжаря” е именно от жанра на лятното плажно четиво и от най-продаваните „леки” заглавия, както каза самата управителка, след като те така или иначе нямат нужда от откриване и забелязване, (а и лятото е свършило)? Всъщност до колко са обективни данните за тираж на една книжарница? Каква е всъщност концепцията на предаването и на тази рубрика? Защо изобщо скандалът се върти за пореден път около автор и роман, или пък предаване, вместо да се постави въпроса защо цялата система и образование насърчават посредствеността и претупването? Защо издателствата допускат нередактирани книги с ниско качество и агресивно рекламират продуктите си с гръмки награди? Може ли литературата да има БДС стандарт за полезност за здравето и психиката и ХЕИ сертификат? Кой има право да отговори изобщо на тези въпроси?

Самата аз имам ли право да пиша този текст? Може би не, според някои, но ето, че все пак го пиша, а и го публикувам.