През кухненския прозорец виждаше всичко в двора на другата къща отзад, която иначе оставаше скрита зад висока ограда, обрасла със зеленина. Изглеждаше занемарено, но си личеше, че там живее някой.

Идваше за първи път в тази къща за гости и селото му се стори празно, с постройки, които се самосрутваха. Повечето сгради бяха градски тип, строени през 20-те и 30-те години, може би на мястото на старите, от кирпич, останали само тук-там, колкото да напомнят с грохналите плевни и хлътнали покриви, че някога тук са отглеждани животни, вероятно овце и кози, защото селото беше планинско. Личеше, че е имало живот, който постепенно е изтлял заедно с измрелите собственици. Това си мислеше днес, докато се разхождаше из пустите улици. Обрасли с трева и храсталаци дворове се редуваха с обработени, а от време на време някой го поздравяваше  – хората на село се поздравяват дори с непознати. Странно, но не се почувства тъжен или потиснат от гледката. Пролетта ухаеше, напъпваше, тревата растеше, зеленината поглъщаше всяка тъга.

Прибра се в къщата в настроение. Приготовлението тъкмо беше започнало и той се качи в кухнята да помага. Приятелите, с които дойде, имаха познати тук, не бяха избрали мястото случайно. Два дни далече от града щяха да ги разтоварят от напрежението. Възможността да прекарат повече време навън, в беседката на двора, да седят направо на тревата, да запалят вечерта факлите, които вчера купиха, да направят барбекю и да се веселят под небето, вдигаше настроението с всяка минута. Къщата беше оборудвана с всичко необходимо.

Докато надничаше в съседския двор, в стаята влезе някой и той се смути от воайорството си. Беше Васил, колега и стар съученик. Запита го дали знае кой живее отсреща. Приятелят му не обърна внимание на въпроса и заизважда продуктите от хладилника. Реагира след малко:  

– Да, живее един човек, защо питаш?

– Просто така, не знам защо...

– Ботко се казва, чувал съм разни истории за него – отговори набързо и излезе.

Погледна пак нататък към съседната къща и видя провисналите пердета – откачени от едната страна, затворените в това хубаво време прозорци, разхвърляните в единия край до стената инструменти, стари метли и нацепени дърва, които се валяха нахвърляни безразборно, всичко беше в разруха, въпреки стабилната постройка и широкия празен двор. Колкото и да се взираше, не видя никого. Някаква котка скочи върху дървата. Стори му се, че и тя се втренчи в посоката, към която гледаше той. Всичко беше застинало, замряло в очакване или в безразличие към света наоколо. Опита се да си представи този Ботко, но не можа. Омръзна му да гледа нататък и слезе на двора при другите с две бутилки вино в ръце. Барбекюто вече беше запалено и хората се суетяха около него. Постепенно се събираха и котките от околността. Миришеше вкусно.

Вечерта оживлението нарасна главоломно заедно с количеството празни бутилки и чинии. Музиката се заглушаваше от подвиквания, смях и разговори на висок глас. Май никой не я слушаше. Пробваха да танцуват, но по тревата не беше удобно. Не се разбра кога в двора е влязъл съседът и се е присъединил към компанията. Беше облечен официално по неговото си разбиране – омачкана бяла риза, закопчана до врата, която висеше свободно върху панталона. На главата си беше сложил сламена шапка с липсващо дъно и стъблата стърчаха нагоре, като образуваха своеобразен сламен купол. Изражението му беше строго, сериозно върху издълбаното от бръчки лице, видимо преждевременно състарено. То никак не пасваше на нахилените физиономии на групата. Не, че му обръщаха внимание. Някой вече му беше връчил пълна чаша, а храна категорично отказа. И понеже всички му се усмихваха приятелски, но не говореха с него, заобикаляха го, улисани в своите разговори, той стърчеше сред олелията като кол, забит не на място.

Запознаха се почти официално. Все по-интересен му ставаше този човек и реши сам да го заговори. Едносрично – да, не, ъхъ, сигурно, не знам... – така отговаряше. Отпиваше от чашата си на големи глътки и той му я доливаше постоянно, обаче и алкохолът не можа да го разприказва. Искаше да измъкне нещо, да разбере защо при него е така занемарено, да узнае историята му. Не срещаше често подобни типове.

Накрая така му писна, че каза: „лека нощ“, остави го сам и влезе вътре в къщата. Изми си зъбите и като се видя в огледалото в банята, констатира, че вече е пиян. Легна си направо с дрехите. Странно, но на сутринта се събуди с бистра глава. Кафето го освежи съвсем. Беше рано, всички още спяха, започна с неохота сам да прибира останките от снощната веселба. За една вечер колко боклук! Найлоновият чувал се препълни. Появиха се един по един и останалите. 

– Я, сега да видим кого го цепи най-силно главата – за него ще е хамакът. –  Павлина опита да седне в него и веднага се прекатури на земята.

Всички се засмяха. Някой заизважда шезлонги и компанията се изтегна на приятното слънце. Васил приближи до неговия, побутна го с крак:

 

– Нали си легна рано, сега какво си оклюмал?

 

– Нищо – отговори му без да го гледа, – чудя се как да не умра от скука с вас. Остави ме поне да си почина, не ми стърчи над главата така.

 

Хич не му се слушаха служебни разговори, историите около това кой как отива на нова позиция или къде е най-добрият коктейл-бар, или к’во яде вчера на обед, открихме едно място с хубави супички...

Васил се врътна и мълчешком отиде да седне на един шезлонг.

– И за свалки вече не говорим, не се свалямеее... – викна след него.

Откъм дворната врата се появи Ботко.

 

Беше със същата шапка като снощи и същите дрехи.

– Ако искате нещо от магазина, идете сега, щото днеска ще работи до два. Магазинерката имала работа в града, ей сега ми каза.

 

Излезе така бързо, както се беше появил. Зачудиха се какво нямат, та да идат да купят. Бяха донесли всеки каквото обича да яде, безалкохолни, алкохол... Имаха плодове, марули за салатата, зеленчуци за барбекюто, всякакви бисквити и шоколади. Докато сваляха багажа от колите, количеството им се стори безкрайно. Павлина беше овладяла хамака – леко се люлееше, но ловко се изправи и извика:

– Лук! Забравихме за лука, много обичам печен лук на скара, пък и за друго ще потрябва.

– На мене един джойнт, ако може, питай магазинерката –  провикна се, Васил, хилейки се.

– Хайде стига, престанете, има всичко.

Каза го доста тихо, нямаше намерение да участва в разговора, да купува каквото и да е, искаше малко спокойствие в краткия уикенд, но останалите го чуха.

Павлина глезено започна да го моли да иде до магазина, което още повече го подразни. Стана, напипа портфейла си в задния джоб и тръгна.

– Ей, Добри, вземи ми, верно, едни цигари за всеки случай, ама питай съседа как да стигнеш до магазина –  това го чу, когато вече излизаше от двора.

Знаеше къде е магазинът, видя го вчера в центъра на селото, не беше трудно да се сетиш, но не знаеше, например, че вътре е и селската кръчма. Двойната функция на помещението улесняваше нещата, а жената зад тезгяха беше едновременно и кръчмарка, и продавачка. В средата се мъдреше стара пернишка печка. Приближи се и разгледа наличните видове цигари. Беше запушено, миришеше на фасове и неизхвърлени пепелници, на граниво. Тя видя накъде гледа и тъкмо да го попита от коя марка да му даде, изтърси, че иска три-четири глави лук, може и пет-шест. Жената зяпна, но ги сложи в найлонов  торбичка, премери и му ги подаде. Той избра цигарите и плати.

 

Като се обърна към вратата, видя Ботко на една от трите маси. Пиеше заедно с още двама доста по-стари от него, очевидно бяха напреднали с чашите, а като се загледа в лицата им, установи, че може и да не са спирали от предния ден. Искаше по-бързо да излезе на въздух. Ботко му махна с ръка да седне на тяхната маса и той се подчини. Магазинерката сложи веднага чаша пред него и наля от стъклено шише без етикет. Ракията беше домашна, пареше на гърлото. Едвам преглътна от острата миризма. Ботко се засмя и го потупа. После изпиха няколко такива малки чашки в пълно мълчание, ако не се брои радиото, включено на някаква местна радиостанция. Повече никой не влезе.

Излязоха вкупом, когато жената обяви, че ще изпусне рейса за града, ако не тръгне веднага. Заключи след тях. Другите двама тръгнаха с несигурни крачки в различни посоки, а те с Ботко закрачиха заедно, макар да беше все едно дали вървят сами или не – никой не говореше. Чак като наближиха, Добри се осмели да го попита какво прави, какво работи, на което Ботко само се усмихна кисело.

Втората вечер никой не се напъваше насила да се весели. Е, трима от колегите се кикотеха повече от обичайното, лъхаше на марихуана, но някак всичко беше умиротворено, спокойно. Ботко се появи все едно беше вече от групата, седна на един от столовете и сам си наля питие. Те не му обръщаха внимание, вечерта беше отпускащо топла, влажна и дъхава на свежа зеленина. Бяха се разделили на групички и си говореха, но всеки сякаш мислеше за друго, за нещо негово, което тъкмо сега, тази вечер се появяваше с яснота, каквато не познаваха досега. Павлина дръпна Добри настрана и понечи да му каже нещо, но само се надигна на пръсти, целуна го леко. Усети полъх по устните си и се почувства слаб, потърси да седне, не знаеше да ѝ каже ли нещо, да мълчи ли, а тя вече пърхаше с някого в другия край на двора, видя отблясъците от лампата върху косата ѝ, чийто меден цвят сега я правеше да изглежда, сякаш гори.

– Аз съм учил в техникума, не е да не съм учил, в града, дето е – Ботко го изрече на висок глас и повечето се обърнаха изненадани към него. – После работих. В града. И се ожених после.

Някой тихичко се изсмя. Васил се приближи до Ботко и му каза наздраве.  

– Искам да кажа, че се оженихме. Работех в града, но се прибирах вечер на село. Майка ми беше сама, болна беше, нямаше кой. И се запознахме с нея в рейса. Беше циганка, ама руса, със сини очи. Аз после разбрах, че е циганка. И дойдохме да живеем тука, на село. И тя роди, пет деца роди и замина. Друг искала, с него да бъде искала. Каза и замина. А децата останаха. Аз ги гледах. Докато беше жива майка ми и нея гледах. После майка умря. Децата пораснаха и заминаха едно по едно, хванаха пътя. Аз останах. 

Трябваше да го накара да млъкне този селчо, който им се натресе неясно как и защо. Нямаше да му слушат сега пиянските излияния. Чудеше се как по-деликатно да го отпрати:

– Утре ще ставаш сигурно много рано, имаш си работа, хайде да те изпратя – подкани го Васил, но той сякаш не го чуваше, не чуваше и останалите, не виждаше никого. Беше вперил пред себе си поглед и не помръдваше.

Добри се приближи, хвана приятеля си за ръката, шепнеше му в ухото и го теглеше настрани. Останалите продължиха да си говорят и се отдръпнаха от Ботко. Той седеше на стола със смешната си шапка и бяла риза, по която вече личаха следите от двудневното носене. Мълчеше. Постоя още малко и незабелязано изчезна.

Тази нощ спаха в едно легло за първи път. Павлина се мушна под завивките му да си стопли краката и остана до зазоряване. Беше в цикъл, но в полусън се целуваха, галеха телата си, усещаха кожата си, притиснати един в друг, скимтяха като новородени котета, тя се свличаше надолу, шепнеше неясни думи и докосваше възбудата му с върха на езика, после се отдръпваше, докато течността попиваше в чаршафа. Измъкна се в сумрака на утрото – още виждаше силуета ѝ, очертан в рамката на отворения към планината прозорец.

 

Първите птици вече цвърчаха.

 

Отиде да потърси Ботко преди да си изпие кафето. Желязната порта беше отворена. Влезе плахо в двора, почука на вратата на къщата. Отвътре никой не отговори. Надникна през прозореца. Човекът спеше, обърнат с лице към стената върху железен креват, завит с одеяло без чаршаф. Не искаше да го буди. Тялото помръдна. Може би не спи? Само се преструва, че спи? Криеше ли се? Тръгна си с неприятно чувство, че се е натрапил.

Като се върна, кафето вече беше готово, някой даже му беше сипал. Павлина я нямаше, сигурно още спеше. Поздрави по-ранобудните, пресмятаха как ще прибират багажа, тръгваха следобед, уикендът свършваше. Бяха унили. На никого не му се връщаше.   

– Ти Ботко ли ходи да търсиш? Да му се извиняваш за снощи ли? – Васил се подсмихваше и щракаше със запалката, от която не излизаше пламък, накрая успя и запали цигарата.  –  Ще ти разправям аз за този образ. Чакай да чуят и другите. Голям майтап. Като го напуснала циганката, децата поотрасли и дошла друга, не знам циганка ли, този път май не била, заживяла с него и решили да гледат прасета. Да изкарат пари. Заложили къщата, теглили заем купили прасетата. Потръгнало уж, но понеже нямали пари да ги хранят достатъчно, пускали ги свободно да си ровят насам-натам из нивите. Разравяли, изяждали картофите, абе, правели поразии и селяните решили да съберат ловната дружинка, тук ловът е много на почит, планина е, та, събрали се те и изтрепали прасетата. После сума ти време цяло село яло свинско, ама казвали, че е от дива свиня. И Ботко ял. Яли и пили яко. Веселба голяма! Смях, майтапи. Връщали се все по-малко прасета вечер, обаче той решил, че се губят по гората и са ги изяли вълците, а накрая останало само едно. Жена му заминала след това нанякъде и той останал да плаща заема. Ботко, бе! Няма начин после да не е разбрал какво е станало, защото – така разправят тия моите познати тука – започнал всеки ден да се разхожда из селото. Връзвал свинята, онази последната, дето му останала, на една връв и тръгвал гордо из улиците, издокаран с бялата риза и оная шапка, продъдената, с която беше вчера и оня ден. Всеки ден.

Във весело настроение и смехове потеглиха с колите. Добри видя, че Павлина се качва в другата, но не я извика. Няколко пъти след това сънува Ботко и неговата свиня, как вървят из улиците на селото, от къщите им махаха, поздравяваха ги, мъжът вдигаше шапка или махваше с ръка в отговор, а животното кротко го следваше. После стигаха края на селото, отбиваха се да пият вода от чешмата там и двойката се изгубваше в буйната зеленина на гората. После този сън изчезна.