Ако днес има кътче по света, което хората все още биха могли да наричат „девствен рай“, това несъмнено е Нова Гвинея. Административно днес островът е поделен между Индонезия и Папуа-Нова Гвинея, а множеството му реки, спускащи се от изненадващо високите му върхове, оформят пищни заблатени делти по крайбрежието. Тъкмо в Нова Гвинея, на брега на Арафурско море, тоест в югозападната част на острова, в началото на 60-те години на XX в. се разиграват събития, по специфичен начин противопоставили тогавашната островна племенна култура на онова, което сме свикнали да наричаме цивилизация.

Изчезването на брега на Арафурско море през ноември 1961 г. на Майкъл Рокфелер, син на тогавашния губернатор на Ню Йорк, а през 70-те и вицепрезидент на САЩ Нелсън Рокфелер, предизвиква истински смут, или по-право сензация в обществото и в работата на големи информационни агенции като Асошейтед прес, Ройтерс и Юнайтед прес интернешънъл, които наред с Ню Йорк Таймс ежедневно следят издирването и резултатите от него. Първоначалните заключения са, че изчезналият се е удавил, и за дълго остават официалната версия по случая. Причините за това са много – както фактът, че по онова време западната част от територията на острова, където се случват събитията, е холандско владение, така и позицията и кариерата на самия Нелсън Рокфелер, на която новините за убития и изяден от местното племе асмати негов син не биха повлияли положително. Накратко, в ход са влезли дипломацията или дори по-общо – политиката. А още по-общо, успехът, така както го мерим днес – власт, влияние, пари.

Историята обаче не свършва тук, както сочи и книгата „Дивашка жътва“ от 2014 г. на журналиста Карл Хофман, издадена и на български от издателство „Ерове“ през 2016 г. Отвъд официалните разследвания още през 60-те започва и друго разследване, резултатите от което са засекретени за дълго време – на холандските служители в района Вим ван де Ваал и Коен Рат. Асматите са носители на сложна култура, част от която е ритуалното убийство и изяждане на врага, в опит за възстановяване на баланса на нещата, най-общо казано. Не е мястото тук да разглеждаме подробно структурата и вярванията на асматските села и общества, но тъкмо част от тази култура привлича младия Майкъл Рокфелер към Нова Гвинея. Четири години преди изчезването на 23-годишния наследник в Ню Йорк отваря врати Музеят за примитивно  изкуство, създаден от семейство Рокфелер, и това предопределя всичко случило се впоследствие. Баща му, Нелсън Рокфелер, откровено казва, че артефактите, събрани в този музей го привличат естетически, без оглед и знание за това за какво са служили, от кого и как са били ползвани, което сякаш е първият ключ към следващия по-долу текст.

Както момчетата в някои от новогвинейските племена преживяват обреди за инициация (като например момчетата по бреговете на река Сепик в североизточния край на острова, които са били подлагани на нарязване на кожата по гърба и гърдите, така че белезите да приличат на люспите на крокодил), така и Майкъл Рокфелер има свой обред по инициация – събирането на примитивно изкуство, с желанието да допринесе за музея, създаден от баща му, а по този начин и за престижа на семейството си и своите собствени позиции в него и в обществото, в което живее.

Важно място в културата на асматите, наистина изкусни дърворезбари, имат bisj стълбовете, високи понякога до 10 метра, символизиращи обещание към духа на убит, че за неговата смърт ще бъде отмъстено. Разбира се, те имат далеч по-богата и нюансирана функция в местните общества, която не би могла да бъде предмет на този текст. По времето, когато се открива музеят за примитивно изкуство, в края на 50-те, няколко души от асматското село Очанеп са убити от холандския патрулен офицер Макс Лапре, в опит да спре поредна вражда между селата. Именно това убийство се смята за причината, поради която е много вероятно Майкъл Рокфелер да е загубил живота си не в морето, а на сушата.

Bisj стълбовете наистина са инициация за Майкъл Рокфелер, но парадоксално, а защо не и крайно иронично, не само в контекста на колониализма, но и в контекста на ужасяващо глобализирания свят днес, не е точно инициацията, която той е търсил с такъв плам. Превърнал се в памет за племето, изяло, казват мозъка му, за да се превъплътят вождовете по този начин в него и да придобият силата му, той изглежда някак изоставен от семейството си, някак сиротен, драматично прехвърлил моста или всъщност пропастта между двете култури по онова време.

За антропофагията в новогвинейските общества има и едно практическо съображение, често пренебрегвано или приемано за не така съществено. Само по себе си обаче то е ултимативно съществено. В „Пушки, вируси и стомана“ Джаред Даймънд обяснява снопа от причини, поради които от диетата на новогвинейците драстично липсват протеините – климат, почви, терен и други исторически насложени обстоятелства – като липсата на отдавна измрелите едри животни, поне част от които вероятно биха били годни за одомашняване след възможното им еволюиране, както се е случило с други едри животни из други места по света, са превърнали местните племена в хранещи се предимно със сърцевината на саговата палма и с улова от реката. Разбира се, адаптирането и еволюцията вероятно са казали своята дума в привиквиването на организмите на местните към подобен хранителен режим, ала практическото съображение, което изтъквам, остава достатъчно валидно обяснение, поне за мен, за феномена на антропофагията. Тоест човешкото месо и особено плодът му – главата и мозъкът, скрит в тази твърда черупка, вече носят различен статут, само част от който е питателността. Надали само глад води племената към сложните ритуали, за които казват, че днес са забравени, непрактикувани, освен може би в наистина отдалечени от цивилизацията и труднодостъпни терени на острова, но гладът има своята значителна роля, вероятно позабравена от човешките същества в течение на хилядолетия живот на този остров, който постепенно се изолира от околната суша с покачването на морското равнище. Иначе казано, гладът е обрасъл с мрежа от ритуали, както и, разбира се, с мрежа от табута, защото освен всички други природни закони, под внимание трябва да вземем и закона за икономията в природата, от която човекът е част, при все настояването му, че вече е отделен от нея. И ако се върнем в географските ширини, към които принадлежим и ние, и се поразровим в редица писмени източници, можем да допуснем, че храненето с човешко месо и тук е подлежало на множество режими, първоначално подтикнати тъкмо от икономия, довела на свой ред до изобретателността на ритуала, която и жителите на Нова Гвинея са приложили спрямо средата си, както е обичайно за всяко човешко същество.

В контекста на всичко казано досега,  Нова Гвинея не е обичайната туристическа дестинация, ала изчезването и смъртта на Майкъл Рокфелер, я превръщат в изключително скъп и екзотичен избор за определени туристи. Тъкмо тук стигаме до другия край на първата „оптика“, както подзаглавието обещава.

Сред редица племена в Нова Гвинея канибализмът днес се превръща в туристически театър, тъй като под влиянието на външната култура местните са се научили да ползват парите и още по-важно – как да ги печелят. Продавайки буквално културата си, стойността й в собствените им очи вече е различна. Различна е й стойността на ритуалните стълбове – естестическа, както е рекъл Нелсън Рокфелер едно време. А в Агац, главният град на местността, функционира и Асматски музей на културата и прогреса, проверих изрично името му в Google Earth.

А сега към другата история, която, макар и фикционално, ни изправя отново пред сблъсъка между два свята. Става дума за романа „Месо“ на Мартин Харничек, който прочетох на български съвсем скоро. Антропофагията в него, в контраст на тази в Нова Гвинея, не се развива сред девствена природа, в средата на джунглата, не е продукт на сложна ритуализация. Авторът на романа и неговият разказвач не обясняват надълго и нашироко причините за нея, нито пък годините, отнели на „обществото“ в описания в романа град, да започне неистово да се стреми към месо, и то човешко. Изглежда, че това е обусловено донякъде и от избора на разказвач – типаж, а не герой, който би могъл да е всеки във въпросния град. Както всеки в него би могъл буквално „да падне под ножа“ на свой ближен. Само че Харничек и неговият разказвач използват думата „пика“, за да опишат оръжието на нелегалното клане, или клането „на черно“, както преводачката на български Анжелина Пенчева е избрала да преведе действието, с което са изпълнени страниците на необемния роман, който безпроблемно бихме могли да наречем и новела.

Градът в текста е неназован, героят също, но Халите са ясно назовани и тъкмо с техния образ започва повествованието – като място на изобилие и мъчение за гладния разказвач, който е в изглежда непроменимото люшкане между глада и смъртта, превръщаща го в храна за другите. Стремежът му към човешко месо, което е единствената храна в този фикционален свят, е водещ в разказа му. Свят, който се разгръща обсесивно и все пак пестеливо и с множество повторения, все завръщащи ни към месото. Тук табутата са много и нарушаването на всичкки тях е в полза на добиването на още и още храна, която отгоре на всичкото не може да бъде сготвена добре, защото материалите за горене са също в ужасен недостиг. И, без да е изяснено докрай, събирането на тези няколко обстоятелства в един текст, в един свят, и то в края на 70-те на миналия век, когато е писан романът на Харничек, съвсем естествено поражда у читателя важен въпрос – а какво се е случило със света, та да липсва храна, както и възможност тя да бъде приготвена?

В полза на настоящия текст се съсредоточавам в най-непосредствените, най-материалните въпроси, които и първият пласт на романа изтиква на преден план до наистина обсесия. Тук не мога да не се върна към силно ритуализираното човекоядство, каквото по същество е то в племенните общества, независимо дали разполагащи или не със сигурни източници на храна. Контрастът между човекоядството в романа на Мартин Харничек и онова, за което сме чували от антрополозите, изглежда поразителен, но само на пръв поглед.

Този пръв поглед се разколебава значително, когато героят на романа получава шанс да напусне града и да попадне в място, каквото никога дотогава не е виждал отблизо, не е и подозирал дори, че би могло да съществува подобно състояние на нещата. Тревата, ручеят, птиците са все обекти, които той може да опише, но описанието им остава безжизнено, схематично, безцветно даже, и, ако позволите – свръхостранностено. Такова остава и описанието на другата общност, в която той попада, преживявайки буквално културен и храносмилателен шок. Оказва се, че около града с център Халите съществуват множество общности, които са негова противоположност – може би най-първо с факта, че те наистина са общности, а не хаотични в хода си из града самотници, които се ужасяват от всяка среща с Другия, защото тя би значела смърт, а в същото време се стремят към нея, защото тя би означавала храна.  В тази друга, паралелна общност има смисъл, надежда, емоции, свързаност между хората, която героят на романа не успява да схване до последно. Има и бащина фигура или фигура на предтеча, на приемственост, каквато в града на първоличния разказвач липсва и тази липса осуетява каквато и да е форма на инициация, такава каквато можем ясно да прочетем в трагичната история на Майкъл Рокфелер. Неговата инициация го води до смъртта, ала липсата й води до същото разказвача на романа. И, ако в края на романа той убива единствената фигура, която бихме могли да сметнем за нещо като баща, инструктор, конструкт на авторитета, то Майкъл Рокфелер бива погълнат частично от амбициите на семейството си.  А ако умишлено отделим пластовете значение, натрупано в двете истории, за които говори този текст, ще установим, че в ядката си те имат много общи черти. Най-видимата сред тях е оцеляването, а това оцеляване, разписано по своеобразни правила, както в романа на Харничек, така и в света на асматите, и също така и в света ни днес, е кодирано изначално в човешката природа, понякога налудно съчетавано с всички други ритуали, които цивилизацията ни е осигурила.

И ако един асмат би могъл да убие безпомощен човек, уморен от дълго плуване, за да отмъсти и добие силата му, по какъв начин се различава той в нашите очи от един неназован герой, които търси храна на всяка цена и който не успява да излезе от кожата, която културата му му е облякла? Да играе театър, ала ето че героят на Харничек се отказва от това, на финала на текста той не може да устои на онова, на което е приучен, на онова, което е привично за него. Самият текст е така поглъщащ, че изтиква всяка възможност да се случи нещо различно, да се разиграе театърът на промяната, такъв какъвто се играе в съвременните асматски общности, които с половин уста си признават за изяждането на Майкъл Рокфелер, по думите на автора на „Дивашка жътва“.

Най-непосредственото откритие, до което бихме могли да стигнем е, че в един момент културата на т.нар. цивилизовани общества е започнала миметично да функционира тотално, като природа – с неотменими, съвсем естествени, породени от света наоколо табута и ритуали, които често надхвърлят многократно препятствията, поставени пред човека от природата. Че по редица причини човешкото общество в последните няколкостотин години се лута из собствената си структура и все по-систематично и с готовност или даже желание се отделя от природното, смятайки го за, цитирам, „зловещо място, изпълнено с разлагащи се дървета, гниещи листа, паразитни растения, локви застояла вода и отровни насекоми“. Това са думи на френския естественик от 18 в. – колкото и неестествено да звучат днес, изказани от устата на учен естественик – Жорж-Луи Льоклерк, граф дьо Бюфон. Не съвсем деликатно бих допуснала, че той е естественик толкова, колкото Нелсън Рокфелер има отношение към естестическото.

Въпросът, който аз си задавам, и който смятам за особено актуален днес, е защо човешките общества започват да функционират тотално, като природа. Вероятно Хана Аренд има какво да каже по този въпрос, но аз предпочитам да смятам, че в наши дни, а вероятно и по всяко друго време, става дума за ресурс. Разбира се, месото в света, описван от Мартин Харничек, е ресурс, от който никой не може да се откаже. Ресурс, от който героят му не може да се откаже, както посочва финалът на романа, разколебаващ у читателя всяка вяра във възможностите на човека да надскочи импулсите си и заученото по рождение в тоталността на обществото, в което е роден. От перспективата на днешния ден, в който пиша това, ресурсът е особено важно нещо. Бил той редкоценни метали, петрол, здрава почва, в която да се насадят редици и редици от едно и също растение, така че да бъде придобита значителна печалба. Или пък – ако не са растения – редици и редици от соларни панели, които да черпят „зелена енергия“, без оглед на територията, върху която са поставени, и без оглед на живите същества, върху чиято територия човекът се намества безогледно и без ясна представа, че изяжда живота на наследниците си. Или пък редици и редици от ветрогенератори, които блокират полета на птиците, чиито перки убиват птиците. Или пък, и това също трябва да се спомене – ярко осветени нощем градове, понеже човекът все пак се страхува от тъмнината, въпреки цялата си, внимателно и избирателно изградена цивилизованост, в които ритъмът на нощните животни е значително нарушен и само най-адаптивните сред тях биха могли да оцелеят и евентуално да се размножат.

Четен в този ключ, романът „Месо“ на Мартин Харничек, който по чудовищен начин превръща човешкото месо в ресурс, би могъл да направи и нещо още по-радикално, което, струва ми се, вече прави, съвсем стихийно. Подтиква ни да видим всичко като ресурс, така както човекът интензивно вижда и преживява околния нему свят в последните няколкостотин години, придържащ се стриктно към представата си за цивилизацията и природата, за мястото си в ритъма на нещата – уж отвън, диктуващ правила, създаващ сложни общества със сложни порядки, в които човешкото все по-стремително изпада в спирала от невъзможности, понякога далеч по-драстични невъзможности, от онези, които природата естествено е възправила пред всички същества на Земята. Процесът е твърде необхватен, за да го видим ясно, но накрая всичко и в човешкия, и в природния свят, се свежда до оцеляване. А когато човекът опита да осъзнае това, изправен пред един откровен, краен отвъд възможното текст, поставящ го на ръба на животинското, или пред потенциални катаклизми, поставящи го на ръба на цивилизацията, какво следва тогава?

Опасявам се, че не е преосмисляне, не е канибалистически театър, както в някои от новогвинейските общества днес, опасявам се, че е друг, нов тип процес на повсеместно, всецяло изяждане, че е ултимативна, съвсем физическа и непосредствена загуба на рая, който наивно си въобраяваме, че сме постигнали. И това е донякъде и защото в девствените, пълни с гниещи дървета джунгли на Нова Гвинея, в които едни човешки същества изиграват зрелищно театъра на канибализма за други, жадни за зрелище същества, цивилизацията нахлува стремително под формата на пластмаса.

Защото природата или околната среда, както вече за удобство я наричаме, от всъщност доста отдавна е абсолютният Друг, който непременно трябва да погълнем, за да задоволим апетита си за материя. Или за смисъл.

Или за нещо друго, неназовимо все още, което никога няма да успеем да назовем и опознаем напълно.