Свободно Поетическо Общество

Чамкория на Милен Русков прочее е книга, коя се стоварва връз тебе като Чирпанското землетресение. А ти си седнал, братче, така наречената рцензия да пишеш или както сега се нарича ривю - по френски…

Герои. Читателят, на когото Гичо липсва още от последните страници на Възвишение, ще се зарадва много. По някакъв магически начин, известен само на природата, Господ и Милен Русков, Гичо се возкресява в тридесет и седем годишния Слави Желязков, шефьор на омнибус и баща на три деца от Банишора. В продължение на шестотин и тридесет страници пребиваваме в глaвата на бае Славе. А главата на бае Славе представлява онази болезнена глава от историята-пикареска на „т. нар.” българи през двадесетте години на ХХ век: „Война, провал, срив надоле. И хората стават коварни, зли и опасни. И аз съм извадил лошия късмет да живеем точно в такова време. Своя може би единствен живот… Вземи се в ръце и загивай с финес!”.

Главният герой е симпатичен пародиен Кандид, захвърлен да странства и оцелява във вселенското Злокучене, където травмите на загубената Първа Световна, бомбените атентати, престрелките с Нe Вe Царя, банковите обири, стотиците безследно изчезнали неудобни на всяка от ротиращите се партии и обесените политици се срещат с ежедневни градски обикновености – локали, ясновидци, кални бани, статии във вестници, шапки “Борсалино” за двеста лева, финансови машинации, изкуствени лозови асми, бирени чаши и реклами на дрогерии (а и на другерии – от „продават се други неща” – по онова време хората нямат разбиране за единен правопис). За разлика, обаче от една многострадална Жюстин, героят на Чамкория е достатъчно мъдър и циничен, за да очаква всичко най-лошо за награда на добродетелта си в „един свет, населен с хора” – „какво може да направиш в един свет населен с хора? Нищо не можеш да направиш с един свет, населен с хора!”. И въпреки че знае, че „Требва много да внимаваш. Че нищо не е сигурно. Люлее се светът като лодка на вълна!”, влиза почти във всеки трилър, попада почти във всеки капан и стиска очи, докато му се размине.

Това, че бай Слави е шофьор със собствен (лизингов!) ахтомобил е ключов за успеха на сюжета избор. За онова време това е рядка и много търсена професия и така героят е мобилен във всички столични гюрултии и участва естествено във всички политически събития. Един от най-големите рискове поети от автора е как този поток на мисълта да не се превърне в тенденциозен глас на идеологически убеждения, предвид че от гледната точка на 21 век много неща изглеждат категорични. Чамкория остава политически и исторически питаща, а не отговаряща. Романът предлага разнообразни версии защо и как историята се е случила така каръшка за така наречената българска държава и как се е стигнало до този разпад в обществото, който продължава десетилетия по-късно. Идеологията на категоричните отговори и яснотата, на „черно-бялото” няма място при Русков, както и в живота, както и дори при анархо-комунистите... Така Чамкория се оказва и по неочаквано актуален начин роман на пост-истината, която бай Слави е открил още през 1925 г.

В романа има и още един много важен герой: коварният злодей, който буди симпатии, защото е в някакъв смисъл антипод на „червеевия живот” на обикновения човек. Политически може да го отхвърляме – и тогава, и сега, но неговото излизане извън пределите на обикновената мяра за нещата, неговата неистова сила, която не се разкрива никога напълно, дава друг естетически хоризонт. И на романа, и на живота на бае Славе.

Финалът. Непосредствено във връзка с втория главен герой, се налага да кажа нещо за финала дори преди за сюжета. Финалът е силно обусловен от действията и характерите на героите. Авторът е заложил две еднакво възможни версии какво се е случило, метафорично ги наричам - мъжка и женска. За разлика от мъжкия и женския екземпляр на Хазарски речник на Павич, тези два финала съжителстват в един текст, така както винаги се случва в живота. Всеки от нас отнася в гроба си единствената си версия за определено събитие, а за света остават възможните пост-истини. При първия прочит на романа, моята интуиция беше на страната на „циничния” финал, поради подсказката, че Джина работи по модела котка-мишка, в която котката всъщност е мишката. Но в последствие не намерих достатъчно улики назад в текста, за да го потвърдят безапелационно.

Сюжетът. За мен по-интересните романи на Русков до този момент бяха Джобна енциклопедия и Захвърлен в природата, а не Възвишение, поради спецификата на възрожденския наратив, който в известна степен задава граници на сюжета. Поради градския характер на времето и вселенския хоризонт на световните войни, Чамкория се намира откровено под знака на архетипа Марс – визуализиран и на корицата. А това прави самите идеи и трилъра на случването са по-силни и многопластови.

Сложният сюжет също така успява да избяга от типичната пикареска. И тук побои между ватмани и таксиджии, мошеничества на коледари и замезване със суджук, съжителстват привидно хаотично с исторически събития като атентата в "Св. Неделя", покушението над Цар Борис и преврата срещу Стамболийски. Но Чамкория успява да е повече от роман за малкия или големия човек от периода, именно защото не е писана през този период. Погледът, който имаме от днешна гледна точка и читателите, и авторът, добавя дълбочина на онова десетилетие - трагически усъмнено, че историческата съдба на България е фатално предопределена. Усещането за всесилност на автора, който знае нещо повече от героите си, тук е буквална – авторът има сто години повече знание какво ще се случи.

Някъде по онова време българинът провижда, че отвесът на мрака в неговия живот подозрително се повтаря през някой и друг период: „Без сълзи те плачат//, окаяно нищи, //понесли безкраен//покрит саркофаг.” (Теодор Траянов, Български балади, 1920 г.). Цикличната фаталност на българската съдба в Чамкория е откровено регистрирана и от банишорския мислител. Колко фатално-естествено е бай Слави да се забърка в атентата срещу Царя на Арабаконак и да го съпостави със също толкова неуспешния революционен опит на Димитър Общи на същото място петдесетина години (и един Русков роман) по-рано. Ето защо приликата на новия герой с Гичо остава не просто поредното успешно романово решение, а носи добавено внушение, че българското (а и човешкото) се върти в омагьосан кръг. От Арабаконак до Арабаконак. При това в кална планинска местност и сред хаотично поразяваща те нелепа смърт. Ако ще да си просто буболечкар-биолог на научна експедиция с грешния придружител в грешния момент. Романът е запленен от изследването на низа обстоятелства и решения довели до дадено (предопределено от съдбата?) случване и това се открива на много нива в текста.

Похвати. Характерният успешен (и доста сложен) модел на Русков е да изобрети не само герой, но и автор. В случая Чамкория е написана от автор от 20-те и няма пропуск, който да подсказва, че този текст не е автентичен от времето си. Текстът е изграден от колекция документални парчета от епохата, които са сложно конструирани от неистова и извънредно иронична фантазия. Първите няколко страници на романа тръгват малко тромаво, като туристически гид из улиците и артефактите на някогашна София. Личи как формата е построена с години търпелива реставрация на епохата от снимки, вестници и мемоари. В началото героите си показват един на друг градски реалии малко неестествено, защото хората обичайно не говорят за нещата сред които живеят, приемат ги за даденост. Но по-нататък сме всмукани в онзи живот напълно автентично, а във втори том описанието на обиколката на семейство Желязкови из магазините из центъра е сред най-интересните текстове, които съм чела: „Да, големо преимущество са Халите, ето това е цивилизацията, одобревам горещо!”.

Формата, както казва бай Слави, може да стане и „мазова работа”: „Отгоре ти спускат една идея, братче, която е красива работа, възвишена, а ти отдолу я пълниш с пръст, кал, чакъл, шума, квот’ намериш.”. Но идеята на романа, пълна с намерените единично оцелели реликви, си е останала красива работа, защото е успяла да създаде красиви герои и възвишен сюжет.

Познатият специфичен хумор сега става пределно черен. Във времена, в които не знаеш дали „меките сиви шапки” на агентите на т. нар. Обществена безопасност няма да те „изчезнат безследно” в пещите на полицейското мазе, ти остава постоянно се „джумбишиш” със собствената си смърт. И как да е друго, като „ след сто години нема да има и помен от теб! Айде да кажеме, че след тридесет години за теб че си спомнят децата ти, след петдесет … внуците ти – но след осемдесет години, след сто години? Нема да има и следа от теб. Безсследно изчезнал! Оная най-големата Обществена безопасност че се погрижи за това. Тя е изчезнала милиарди хора до тая минута, до този петнайсети юний. Че те изчезне и тебе, немай грижа.”.

Стил и език. Разказването и говоренето са мета-героите на този роман. От една страна това е уникалната въобразена улична реч на потока на съзнанието на Славе, който успява да ни разкаже цялата вселена само в промеждутъка по пътя от точка пл. Света Неделя до Царска Бистрица в Боровец. На второ място разказването е двигател на целия сюжет и на възвишеното в романа – може би затова е отделено в курсив. Главният герой се пристрастява към историите на пагубния за него разказвач. Романът се превръща и в една анти-Шехерезада, в която, омагьосаният от приказките за извънредното Шахриар, подписва смъртната си присъда.

И последно, в романа езикът не е „финяга”, не е само за „джиджи-биджи”. Езикът има и силно опако – псувнята, дадена на човека да отговори на екстравагантната идея, че този полудял свят може да бъде сътворен само с дума: „Странна работа! Сякаш аз съм герой на некоя книга, братче! Сякаш некой е седнал и е написал специално за мене всичките тия произшествия. Мамка му и на тоя!”.

Цар Борис е един от силните второстепенни герои, „финяга е Борис” и това е до голяма степен достатъчно определение на фона на раздиращото се небе над България през 20-те… Какъв човек трябва да си, че да може да си позволиш да си финяга, след като животът на всяка крачка изисква дори и от децата да викат: „Ебем гооо! Не го щем!”.*

За какво е този роман? Сред многото противоречиви неща, Чамкория е роман за природа и култура и безследното изчезване на едното в другото и обратно. Човекът култура ли е или природа? Може ли целият вид да изчезне безследно? Или това ще продължава до безкрай? Според автора името на романа назовава нещо, което всички знаят какво означава (борова гора), но то реално не съществува вече. По същия начин и България е на път да изчезне между двете световни войни, а може би и окончателно в близкия хоризонт на 21 век.

Главният герой бай Слави се разтваря в момчешката си хипноза от извънредните приключенски истории на един герой на свето време. Мнозина изчезват безследно в Балкана, в общите гробове в Мусагенишката река или в чувалите след бесилките на Герена. Изчезва политикът, за когото гласува с любов огромна част от населението (Стамболийски). Царят изчезва в кризисни моменти, които обръщат кардинално историята на държавата. Изчезва цял град Чирпан в земетресение. Изчезват и стотици хиляди левове в пладнешките каубойски иманета между войните. Изчезват сто и тридесет софиянци в атентата в Св. Неделя. Дори авторът е привидно неприсъстващ в този роман-поток на съзнанието и речта на онзи, „що едвам пълзи в неволята” да бъде главен герой.

А какво има? Какво остава след толкова много изчезване? Хора, много хора, други хора. Статистика от хора, които се обръщат от черно-белите снимки към тебе с надеждата „да бъдеш нещо повече от тях, нещо по-добро”. И светлината.

*Цитатът в романа е на пет годишния син на главния герой, който се противи да облече официално джентлеменско тъмно-синьо костюмче.