Химерата е рожба на Античността. Гален, един от бащите на медицината, сътворява първите. Той не е можел да прави дисекции на човешки тела, дори понякога избягвал приматите, защото много му приличали на хора. Трябвало да изучава човешката анатомия чрез аналогии с животинската. Медицинските изследвания по метода на аналогията в моментите на дисекция превръщат прасето в същинска химера, в човек с тяло на прасе. Тази химеризация наистина е въображаема, случваща се в света на идеите, защото Гален се опитвал чрез отварянето на животински ларинкс да си представи устройството на човешкия, но е недвусмислено доказателство, че животът още тогава е мислен чрез подобието, а не чрез различието. Сега вече знаем, че разликата между нас и някои бозайници в генетичен план е в рамките на няколко процента.

Гален, а и неговият предшественик Аристотел (превърнал аналогията в научен метод) са били достатъчно прозорливи, за да мислят прасето като човек, изхождайки от разбирането, че между живо и живо има прекалено много прилики, а дали нещо говори или грухти не е чак толкова важно. Превръщайки прасето в човек по аналогия, Гален си осигурява нужното анатомично знание, без което изучаването на устройството на ларинкса, кръговете на кръвообращението и др. в онзи исторически етап би се оказало невъзможно.

Но жертвената роля на прасето като хибрид между представа и същност не е била само тази – то е спасявало търсещия знание от опасността да извърши грях, спасявало го е от хюбрис. Дисекцията на човешко тяло е била считана за обида към човешкото, за подигравка към акта на сътворението, защото не е дадено на човек да бърника там, където е „работил“ Създателя. Противоестествена подигравка би било това, както е подигравка и волността на човешкото въображение, която е вдъхнала живот на митологичната химера (смесица между жена, коза, лъв и змия), на Минотавъра (роден от лудо влюбената в бика на Минос Пазифая), на кентаврите (онези коне-хора, които векове по-късно Джонатан Суифт ще издигне над човешкото, за да го последва след това и Анджела Картър ). Там, в общия корен, можем да търсим и връзката между двете понятия – хибрид и хюбрис.

Химерите и хибридите се смеят подигравателно и днес, но ние отчаяно се опитваме да им се противопоставим, защото се страхуваме от хюбриса, който носят в себе си. Страхуваме се да спукаме клетъчната мембрана, която разделя човека – детето божие, от животните – неговите слуги. Никой не бива да смесва водата и виното, земното и божественото.

Животът обаче не се интересува от това, той иска да се смесва. Доказва го Карл Линей, който векове след Гален посочва химерите в растителния свят и казва, че таксономията на видовете не е записана в никоя свещена книга, а се оформя пред очите ни. И си докарва куп главоболия, разбира се, защото удря там, където най-много боли, в представата, че животът е втвърден при създаването му и редът е обречен да се спазва винаги. Но той е създаден (или самопородил се), за да се смесва. Според Линей , а и според Чарлз Дарвин видовете по силата на (божествената) случайност са осъдени да се смесват. Неоспоримостта на доказателствата кара всички да приемат теорията за истина.

Пък и всеки е виждал катър, муле, ако не на живо, поне на снимка, всеки знае да не си взима холандски лалета, защото някои са хибриди и не братят. Но едно са животните и растенията, друго са хората.

Тайната на човешкия геном обаче е разкрита, тайнството на живота може да се сведе до променливи, вкарани в изчислителните машини като CRISPR/Cas9 , които могат да произвеждат химери в света на идеите като Гален, но и в света на живите като Зевс. Тогава човек става просто част от пъзела, а правилата на подреждане вече не са нито божествени, нито случайни, а целесъобразни. След като вече сме се научили да правим химери, минотаври и кентаври, е въпрос само на време, преди да решим сами да се превърнем в такива.

Разбира се, това е противоестествено, ерес, хюбрис, отваряне на кутията на Пандора, оскверняване на плътта Му и така не бива.

Животът обаче не се интересува от това кое бива или не бива. Не се интересува дали го наричаме изкуствен, или естествен. Остава само човешката свенливост пред плътта – щом сърцето ми ще работи десет години по-дълго, ако му сложа свинска клапа, да се превърна ли в химера? Да превърна ли децата си в хибриди, прибавяйки им гени от гол къртичест плъх, ако това ще ги избави завинаги от рак? И ако Бог откаже да ги приеме при себе си, защото са с нечиста плът, мога ли аз да откажа да му ги пратя, като излекувам смъртта? Животът знае отговорите на тези въпроси, само човекът още не ги е научил.

Научаването им и приемането на отговорите вероятно ще е един от залозите на следващия век, човекът или ще се провали, или ще успее, но опитът вече е започнал. В този век-химера, създадена от телата на биологията, математиката и физиката, място за хуманитаристика и словесност може и да не се намери. Те днес още си мислят, че знаят кой е обектът им, но ще знаят ли утре, когато всички превърнем себе си в прасета, а светът стане един голям остров на доктор Моро?

Ясно е, че хуманитаристика и словесност няма да участват в следващото раздаване, остава им да гледат, както винаги са правили, и може би да се опитат да притъпят удара, както понякога са успявали да сторят.