Илюстрация: Зорница Гъркова

"Крака им дадох, за да избягат от съдбата си"

Плажът беше дълбок и дълъг, а сега заради отлива изглеждаше още по-дълбок – поне половин километър делеше водата от рехавата гора в горната му част. Близо до нея, на тихо и закътано място, което ветровете, идещи от двете страни на залива, не успяваха да стигнат, беше проснато голямо платнище, чиито краища някой беше затиснал с камъни. Малки деца на групи се разхождаха и чоплеха пясъка, някои от тях използваха лупи и пинсети, с които внимателно полагаха намереното върху широки млечнобели петри-панички, а други се оглеждаха изплашени и избутваха малки дюни пясък с краката си, обути в големи бели апрески. Едва на мръкване те се събраха и насядаха по четирите страни на платнището. Откъм водата се чуваше глухият повтарящ се мотив на вълните, срещащи прегради по пътя си към сушата. Някои си говореха тихо помежду си, продължавайки да държат паничките в ръце, вече захлупени с плътни полиетиленови капачки. Възпитателите, които досега изследваха горичката и събираха корени, излязоха на брега и направиха две малки клади. Синкавите пламъци започнаха да облизват тънките клончета и стръковете изсъхнала морска трева, полепнали по тях, запукаха тихо и монотонно.

Докато децата се озъртаха и очакваха края на деня и превозването им далеч от морето, което, както им бяха обяснили, може да стане опасно вечер, възпитателите разпънаха второ платно, подобно на първото, и го вдигнаха вертикално в подножието на горичката. Децата оставиха паничките пред себе си и като по даден сигнал се наместиха за предстоящата лекция.

Диаграмите бяха лесни и направени разбираеми, а гласът от записващото устройство редеше обяснения за флората и фауната на този плаж и във водата, за сините пламъци, които парчетата дърво произвеждат, за разпознаването и запазването на различните образци, събрани днес.

Някои от децата кимаха, други се обръщаха разтревожени към водата, трети наблюдаваха като в транс виещите се сини пламъци и проблясъците, придружени от пукот и избухващи искри в основата на дървото или по вече овъглените клони. На повечето тази част от лекцията се струваше скучна, особено в сравнение с преживяванията от следобеда. Някои от тях опипваха нервно капачетата на паничките и се питаха дали сред образците вътре има нещо, което да си струва изследването и консервирането. След края на лекцията децата се надигнаха и се приготвиха за събирането на образците на едно място, голям бял съд от порцелан, с плоско дъно и извити надолу крачета, стърчащи като главички на малки змии. За всички това беше съвсем ново преживяване, може би заради церемониалността, с която се правеше, заради фигурата на възпитателя-оценител, стоящ до добре осветения съд, чието дъно беше покрито с фин слой консервираща смес, най-вече пречистена сол, който внимателно оглеждаше събраното, задаваше въпроси, даваше препоръки или предложения какво може да бъде направено по всеки един образец.

Черупките от бръмбари, станали почти прозрачни от въргалянето из пясъка, някои от тях недобре запазени, начупени и остъргани, не представляваха кой знае какъв интерес, но на възпитателя му се струваше важно да даде препоръки дори тук, както и насоки как да бъде разпознат видът. Част от парчетата бяха отдавна лишени от наситените си цветове, а на няколко пъти той видя почти идеално съхранени тела на насекоми, станали полупрозрачни, с лек бежов оттенък. Някои от находките имаха дори запазени крайници, включително гъстите, подобни на окосмение израстъци в основата на крайниците. Други от образците бяха странни, съвсем непознати обекти, чиято аморфност беше плашеща и непозната за възпитателя. Подобни на пемза парчета водорасли, също обезцветени, засукани във вътрешността си скелети на охлювчета, чиято външна страна беше разрушена може би още преди силните бури да изхвърлят съществото на този плаж. Имаше и живи образци, които издаваха силен аромат на йод и предстоящо разложение. Черупките им бяха цели, леко влажни, дори черупките на актинии по повърхността им все още бяха непокътнати, а от някои от тях изтичаше морска вода, смесена със слуз. Едно от децата отдели внимателно от паничката си крехка и миришеща на разложение щипка от рак, а друго остави влажен и цял морски таралеж, съвсем мъничък. Ето това е живо – отбеляза учителят, но и много опасно. Ако ти беше позволено да стъпваш бос, иглите щяха да останат в крака ти и да предизвикат тежко възпаление. Те не могат да бъдат извадени лесно, защото проникват дълбоко и се чупят в плътта ти. Детето кимна, а челото му се сбърчи болезнено при мисълта нещо да проникне в тялото му. Един от най-интересните образци беше клюн от птица, издраскан в предната си част, чиято тъкан беше започнала да се нацепва. Същото, а може би повече удивление предизвика миниатюрен скелет, съвсем прозрачен и много крехък. Виждаха се добре ставите за предните крака, но възхита обзе всички, когато разпознаха и стави, за които да се захващат задните крака. Бяха останали само ставите с част от подбедриците, счупени при някоя голяма вълна или когато птица беше опитала да изяде остатъците от месо по скелета. Виждаше се добре и ситният низ от прешлени, образуващи гръбнака, а възпитателят дори си позволи да хване внимателно гъвкавия, но крехък скелет, за да покаже нагледно как прешлените биха работили, ако съществото беше живо. Черепът беше заоблен в предната си част, с малко рогово връхче на муцуната и тънки, почти прозрачни формации за очните кухини. Можеха да се забележат дори малките дупки за ноздрите. Възпитателят опита да обясни вида на съществото, но се заплете в сложни догадки дали това е бил малък гущер, или малка водна змия, по времето когато през плажа е преминавало устието на река. По-късно друг възпитател допусна, че това може би е била човешка рибка, но в разразилия се спор стана ясно, че човешката рибка никога не е съществувала по тези брегове. От един момент насетне спорът стана толкова шумен, че част от децата започнаха да разпитват за човешката рибка и да се намесват със свои предположения, често заимствани от стари анимационни филмчета, в които хора с опашки плуват в дълбоките цветни пространства на океана. Изказаха се мнения, че може видът да е мигрирал без никой да знае и да е умрял на този бряг при някоя от бурите. В ответ бяха изказани доводи, че видът винаги е бил ендемичен, дума, която никое от децата не разбра съвсем, затова се наложи да обяснят, че не всяко същество вирее и се развива навсякъде. Всъщност много малко са съществата, които и досега могат това, поясни учителят. Кое е едно от тях, попита той, готов след това да събере групичката за обратния превоз до хотела, отстоящ на 50 км навътре в сушата.

Отговорът беше лесен и повечето от децата възкликнаха възторжено.

Клара беше едно от тях.

Изминаха месеци, в които опитваше да намери информация за човешката рибка. Започна да я рисува навсякъде, такава каквато си я представяше. Най-често представите бяха следствие от същите архивни филмчета за Ариел, които тя имаше на малък носител в библиотеката си. Нямаше много налични снимки на съществото и само някои описания, които допълнително откри в един архив на закрит вече университет в Централна Европа, изясниха донякъде какво точно е човешка рибка. Тя нямаше и понятие колко точно голямо е съществото, а част от описанията, изпълнени с твърде много технически термини на латински, по-скоро я объркаха, вместо да й изяснят какво е човешка рибка. Искаше й се да може да го намери в реалната му среда, но сякаш достъпът до каквото и да било море изглеждаше предварително осуетен. Когато ги отведоха на онзи бряг, изтъкнаха, че трябва да са специално облечени заради замърсяването и да събират образците със специални ръкавици, да приемат ваксина преди и след посещението, нещо, което първоначално беше отказало родителите й да я пуснат на тази експедиция. Беше успяла обаче, без никой да разбере, да пренесе в малко джобче на якето под защитното облекло парче кост от крайника на онова същество, което се счупи в гънките на ръкавицата й, докато тя се опитваше да го прехвърли в петри-паничката. Може би това беше въпросната подбедрица, невероятно крехка и тънка, почти прозрачна в една част и тъмнорозова и по-плътна в другата си част.

Междувременно часовете й на интензивно четене се разнообразяваха от обиколки покрай високата бяла ограда на двора, край която живееха огромно количество охлюви. Тя се разхождаше рано сутрин, едва в средата на април, когато нощните дъждове примамваха черупчестите на дълги проучвания по грапавата повърхност на оградата, откъдето ги вземаше с неистово желание да проучи меката сърцевина на телата им, чиито линии напомняха линиите по дланите й. Сетне се изкатерваше по високите стъпала на къщата и се шмугваше в кухнята, с големи и тежки прозорци, опушено матови, през които градината се виждаше като странна зелена приказка. Клара не знаеше много за всичко това, както не знаеше, че матовите прозорци се опитват да я предпазят от последиците от екологичната криза, но всеки ден добавяше нова информация към съществуването й, което, тъй или иначе, се беше превърнало почти и само в информационно. Кратките екскурзии, които можеше да предприема, се правеха под строг родителски и възпитателски контрол, а с деца на нейната възраст се виждаше по-скоро рядко. Затова и пътуването до залива беше последвано от интензивна кореспонденция с две момичета на нейната възраст, които също бяха заинтригувани от човешката рибка. Те не се интересуваха толкова от вида на съществото – в крайна сметка откриха известен, но недостатъчен снимков материал, който поне им даде първична представа, но подробностите, които за тях бяха далеч по-интересни, отколкото за едно дете само век или 50 години по-рано, се губеха в оскъдните и сложни скудоумия на учените, търсещи да отбележат необичайността на вида, неговата ендемичност, дума, която Клара лесно се научи да ползва за щяло и нещяло, неговата връзка с други видове от по-близки или по-далечни заливи по дължината на Адриатическия бряг, тежко отровен, както и съседните му по-близки и по-далечни брегове. Задачата изглеждаше невъзможна, както и повечето задачи, най-вече свързани с разбирането на процесите, по които е текла еволюцията, за да доведе до разрушителните си последствия днес. Още по-непосилна беше тя, когато ставаше дума за често противоречащите си източници не само по отношение на човешката рибка, но и като цяло за познанието. Самотните й занимания, които заетите родители и възпитатели поощряваха, често я докарваха до кратки изблици на неуравновесеност, мъчително преживявани от Клара. Често се проваляше в съпоставянето на реалността от книгите, които четеше, с реалността край нея – внимателното обличане, опосредения и непълноценен достъп до света, страховете на родителите си, които чувстваше инстинктивно. Първото, което пожела, след като изучи „Том Сойер” и „Хъкълбери Фин”, бе не да види на снимка размерите на Мисисипи, нито да провери какво е сал и как точно се прави – пожела да види истинска пещера. Родителите й веднага допуснаха, че такова преживяване, освен почти невъзможно, е и на практика много опасно за здравето на момичето – както психически, така и физически. Самите те никога не бяха пристъпвали тесните граници на общността, в която живееха – двадесетина семейства, възпитани в отрицание към вече не така желаните блага на цивилизацията. В семейството често възникваха спорове за това дали е необходимо да се ползва автомобил, затова и цялата общност пътуваше безкрайно рядко, с изключение на децата, тогава, когато изглеждаше неминуемо и важно да ги запознаят с този свят. Единственият лукс, освен енергийно щадящите кухненски уреди, бяха малките електронни носители и екраните, свързвани към тях, за да съществуват и да се ориентират във все по-западащите и объркващи информационни потоци, част от които бяха със специален достъп, а до друга част се достигаше през тежки и постоянно презареждащи се криптовръзки. Дори достъпът до архивните анимационни филмчета беше предмет на множество спорове, защото според родителите щеше да изкриви представата на децата за реалността.

Понякога Клара си даваше сметка за всички тези странни и често противоречиви неща, особено когато слушаше родителите си да спорят. През една от необичайно горещите нощи на следващото лято тя се събуди от шум в голямото антре на къщата. Излезе от леглото си и надникна през перилата надолу към антрето. Входната врата беше отворена, а това създаваше силно въздушно течение. Клара прокара длан през врата си, където влагата от съня все още лепнеше, и се втренчи в групата в подножието. Мъжът, край когото се суетяха две жени, облечени в тъмни рокли, крещеше нещо на баща й. Излизайки навън, съвсем безразличен за възможните последствия от силния вятър, носещ със себе си какво ли не, мъжът изпусна двете най-съществени думи от изблика си: човешката рибка.

Клара не говореше твърде много с родителите си. Те разглеждаха с интерес скиците й и изслушваха кратките доклади за заниманията й, които тя изнасяше безлично, а понякога дори с отчаяние, че или няма да я разберат, или още по-лошо – тя себе си не разбира. Още на следващия ден обаче плахо попита баща си за репликата на господина от предишната нощ. Допускам, че той беше пиян, каза Клара, но защо спомена за рибката? Сякаш знаеше, че аз се интересувам от нея. Беше пиян, така е, но освен това е и луд – баща й не сметна за нужно да продължи разговора, но Клара продължи да настоява, този път много по-упорито от преди.

- Човешката рибка е същество, което е ендемично, вече знаеш термина – започна баща й на следващия ден, докато тя дъвчеше, все така вперила очи в опушеното стъкло на големия кухненски прозорец.

Клара кимна и продължи да дъвче, слабо заинтригувана от начина, по който баща й започна разговора.

- Този човек – продължи той – е сравнително нов за общността и от известно време спорим върху редица въпроси за възпитанието и обучението на децата. Той – последва покашляне, – той смята, че ви възпитаваме като растения в саксия.

Клара извърна лицето си към него и едва забележимо кимна.

- Достъпът му до архиви и информация вероятно е бил, а може и още да е, без да знам за източниците, далеч по-голям, отколкото нашият. Той смята, че вместо да ходите в защитни костюми насам-натам и да събирате черупки и умиращи рапани, би било по-добре да опитате среща с истински същества. Той смята, че протеят със сигурност не е изчезнал.

- Протеят? – Клара остави парчето хляб в чинията пред себе си.

- Другото име на човешката рибка.

- Но това също е синът на бога на морето.

- Да, и той можел да приема всякакви образи.

- И ти ли си чел за това?

- Всъщност ми го разказа той. Каза, че протеят съществува и е много вероятно видът да е мигрирал доста по-отдавна, отколкото някои стари учени предполагат. Освен това, както той обясни, съществото няма нужда от много храна, за да оцелее.

Клара скочи, а миг по-късно донесе малка порцеланова кутийка с плътно прилепнало капаче. Отвори я почти церемониално, сякаш ще извади оттам най-голямата тайна на съществуването. Съвсем тъничката, прозрачна костица, която намери на брега, се изгуби в дланта й.

- Мислиш ли, че това е от него?

- Не зная, Клара. Не разбирам нищо от риби и същества, още повече, че една немалка част са изгубени.

Момичето прибра костицата, а до въпроса дали тя е безопасна за здравето й, баща й не стигна.

Тя, от своя страна, вече можеше да изговори това, което я измъчваше твърде дълго и не беше свързано с толкова важната за нея човешка рибка, а с факта, че интересът им, на нея и на другите деца, бе празен интерес, който не отиваше по-далеч от наблюдението и опита върху вече изгубения живот и предположенията какъв всъщност е бил той. Не можеше обаче да изговори другото, много по-важно и едва сега възникнало – че изглежда, понятията за нещата, за които учеше и за които се готвеше да разбере, вече бяха кухи и незначителни. Това й се стори плашещо, а осъзнаването му беше последвано от дълго отдръпване от архивите, в които се ровеше. Когато се върна към заниманията си, те се съсредоточиха върху нещата, които са се изгубили в морето – тесните, продълговати миди, вирели по близките брегове допреди 50 години, охлювчетата и рапаните, оказали се доста по-издръжливи, облите бели миди с напречни улеи по черупките си или тези с улеи, разпростиращи се като слънчеви лъчи. Отказа се от следващата екскурзия, а през нощта, докато неколцината й приятели се прибираха, тя сънува парчета черупки, нашарени и проядени от вълните на фини мрежи, прилични на дантели – мидените бяха седефени отдолу, а тези от рапани – с нежнорозовия цвят на разрязан котлет. Месеци след това се върна към пещерния протей, който не може да съществува на сухо твърде дълго. Това донякъде го сближаваше със съществата, изхвърляни от недрата на морето при големи бури. Може би защото представата й за техния живот там долу вече не изглеждаше така естествена и подвластна на заблудите, които останките им носеха сред общността от деца. Накратко – тя се съсредоточи повече върху фактите, често пъти оскъдни, а пренебрегна интуицията си, въпреки вътрешната си убеденост, че една голяма част от учените са допуснали същата грешка, и вероятно продължават да я допускат. Продължи обаче да се интересува от охлювите, които в началото на есента започнаха да се появяват след всеки дъжд.

За няколко години Клара се беше научила да систематизира съществата и да ги разпределя в собствена таблица. Върна се на няколко експедиции до брега, но вече с други очи гледаше на всяко парче варовик, на всяка останка и костица, било от птица, било от насекомо, а най-вече от морско ракообразно, черупчесто или пък трансформирало се в пемза водорасло. При една от експедициите намери голяма матова перла, втъкната в спиралата на малък рапан, чийто връх се беше отчупил и полирал при досега с камъни и от цикличната обработка на вълните. Перлата запази за себе си, отново в разрез с правилата, и се опита да разбере какво е тя. Всичките й представи за перлите, които мидите произвеждат, рухнаха, когато установи, че това е калцирало се око на риба, може би попаднала в област на петролен пожар, където водата е била гореща. Рибата трябва да се е сварила, а окото й се е превърнало в твърда перла, която рапанът по неведоми пътища е приел в себе си и съхранил. Това заключение я обърка и вдъхнови в същото време, защото още един път опроверга заблудите й. Още повече се обърка, когато баща й обясни, че вероятно окото е попаднало в рапана тогава, когато рибата е била изхвърлена на брега и е умряла там или в плитчините, а рапанът е погълнал окото, защото всяко същество на тази земя поглъща друго, защото нещата се поглъщат взаимно, понякога, твърде често – поправи се той – това се случва хаотично и по незнайни капризи.

- Какво поглъща протеят? – запита той сетне.

- Дребни ракообразни, охлюви, насекоми.

Той кимна и на излизане от стаята я погали по главата.

На дванайсет, по времето, когато охлювите започнаха да изчезват и за сметка на тях по високите бели зидове на оградата се появиха тлъсти тъмнорозови червеи, Клара вече знаеше всичко за човешката рибка. Понякога сънуваше големите разклонени хриле на съществото, за които знаеше точно какво правят и защо го правят. Месеци наред изследваше възможностите на средата, в която протеят би се чувствал добре, и сама на себе си поставяше задачи, които другите деца нямаха възможност да решават. Накрая изчисли идеалния обем вода, в която протеят би могъл да живее, така че тя да се пречиства от само себе си, без съществото да страда. Не можеше и не искаше да се довери на стари текстове, които твърдяха, че протеят може да преживее години без да се храни, затворен в прост съд. Не смяташе, че може да допусне този риск със същество, което все още не е открила. А една малка част от нея, въпреки все още мощния и заразителен детски ентусиазъм, дори не вярваше, че ще открие.

Опроверга я онзи странен човек, който донесе човешката рибка в живота й. Опроверга я сякаш нарочно, може би за да направи напук на баща й, а може би защото наистина беше загрижен как ще израснат децата. Един ден, в средата на студената тринадесета зима от живота й, той пристигна с голям бял съд, приличен на петри-паничка, но изграден от странна, мека и много лека сплав. Тя сякаш знаеше предварително каква е причината баща й да я извика в кабинета си с обичайния сигнал. В този момент, докато слизаше бавно по стъпалата, изучавайки ритъма на сърцето си, Клара внезапно порасна, натъжи се и разбра, че всичко край нея е несигурно. По средата на стълбището това чувство рязко я напусна, за да се върне отново след години, месеци или едва на следващата седмица, и Клара взе по две последните стъпала, втурвайки се нетърпелива в стаята, която баща й използваше за кабинет. Не можа да скрие дълбокото си разочарование, когато видя рибката. Почти прозрачното дребно тяло, което се виеше във водата като змийско, много дребните, едва забележими крайници и плоската муцуна, върху която Клара не видя очи, първоначално я разстроиха и тя просто седна край съда, загледана с уплашена усмивка в бавните и несигурни движения на протея. Предните му крайници внимателно се опираха по стените на съда, а той се оттласкваше като плувец, на когото предстоят още много дължини, а вече е смъртно уморен.

Първата нощ с него протече както Клара очакваше. Тя не успя да заспи и час по час ставаше да нагледа стъкления съд, в който внимателно го премести. Когато светнеше фенерчето, протеят се сепваше от сънния си унес и отправяше безоката си физиономия към източника на светлина. Нежните бледочервени хриле, които увенчаваха главата му като драконови уши, изглеждаха ярки в кръга бяла светлина и на фона на бледото му тяло. Може би поради тази причина Клара се учуди и дори възмути, когато постепенно той потъмня до наситеното телесно розово – цвят, близък до този на вътрешната част от черупката на рапана. От друга страна, прецени тя месеци след потъмняването, сега има далеч по-здрав вид. Така започна изучаването на живота и привичките му. Истинската научна дейност, както Клара си мислеше. Много по-късно тя стигна до извода, че наред с изучаването на рибката е изучавала и самата себе си. А едва в края на живота си, когато всичко се беше разпаднало, Клара осъзна нещо важно, което преди това само беше чувствала в отделни моменти – че всъщност протеят беше изучавал нея.

Имаше дни, когато тя не излизаше от стаята си. Дни, които се разтягаха в седмици, в месеци. Пишеше ред след ред наблюдения, а когато не го правеше, просто се взираше в съществото, често не мислейки за нищо. После внезапно излизаше и тръгваше нанякъде, досетила се, че протеят се нуждае от храна. Връщаше се с малки охлювчета, но винаги предпочиташе да го оставя да се храни в самота. Това време тя оползотворяваше, като дъвчеше сандвич пред мътния кухненски прозорец.

Затоплянето не дойде изведнъж, но въпреки това всички бяха изненадани от него. През следващите две зими снегът, който Клара очакваше да види по хилавите ели в двора, не се появи, а през пролетните месеци почти нямаше дъжд. Това разтревожи Клара, свикнала да обикаля с часове из снега и да прави малки фигурки от него. След втората зима пръстта изобилстваше с кухи черупки от охлюви, тъмни, влажни и тревожещо леки. Клара беше заделила малък участък в един ъгъл от двора, където трупаше празните черупки с усещането, че прави гробница. Червеите изсъхваха по зида много по-бързо от преди, а тя просто не успяваше навреме да свали телата им, прилични на черни сополи или изпражнения. В средата на лятото въобще не излизаше от стаята си или ако го правеше, беше просто за да види родителите си за малко и да дочуе нещичко от разговорите им. Тези разговори я стъписваха, особено когато разбираше, че своеобразният затвор, в който живее, е пред разпадане. Общността опитваше да намали разходите си до минимум, а от това следваше, че всички семейства ще се лишат от нещо. Първото, което отпадна, бяха екскурзиите за децата, които тъй или иначе се бяха разредили чувствително, защото наред с Клара и други се бяха отказали да чоплят пясъка. За разлика от Клара обаче, която продължаваше да упорства в разгадаването на питомника си, останалите деца гледаха далеч по-практично на бъдещия си живот. Може би това беше причината трудно да намира информацията, която я интресуваше, и седмици наред да рови напразно в застъпващите се връзки на архивите, част от тях все по-претрупани с излишни, и, Клара го допускаше почти всеки път, когато ги ползваше, фалшифицирани, подвеждащи или съвсем мъгляви данни. Може би поради тази причина тя се ужаси, когато протеят рязко започна да изсветлява отново, тъкмо когато беше свикнала с постепенното му потъмняване. Ужаси се още повече, когато той за месеци застина в единия край на съда, тих, спокоен, сякаш изпаднал в дълбок сън. Беше сигурна, че съществото умира и започна бясно да преравя старите си архиви с надеждата, че нещо е пропуснала, някакво бегло споменаване на подобно състояние, намек за временно неразположение, което ще отмине. Даваше си сметка, че надали го храни точно както трябва, но винаги го правеше с надеждата, че съществото ще привикне на наложения режим. По всичко изглеждаше, че или метаболизмът му е твърде бавен, нещо, което тя отдавна подозираше, или пък периодът му на привикване е по-дълъг от този на другите, тя ги наричаше „обикновени същества“. Имаше нощи, в които не спеше, взряна в издължените силуети на гънките на пердетата, и чувстваше в себе си вина, че не успява да се грижи достатъчно добре за протея, а безмълвието му й тежеше като обвинение. В други нощи обаче опитваше да се успокоява с мисълта за своята решимост да се грижи за някой, да го прави с отдаденост, търсейки неспирно информация какво би накарало този някой да се почувства по-добре, все по-добре, така, сякаш си е у дома. Кратките разговори с други деца от общността я убеждаваха в правотата на тези разсъждения, защото допускаше, че тези деца не биха се справили по-добре от нея. Много по-зле всъщност, си казваше почти успокоена и все пак не успяваше да заспи преди да стане внимателно, убедена, че чува затихващото дишане на друг живот край нея, проверяваше тихо дали протеят се движи и сетне пак се пъхаше между завивките, с измръзнали от нощния хлад крака, но донякъде успокоена.

Дните, дори и мрачните дни, бяха далеч по-светли за Клара, а най-вече дните, в които оставаше съвсем сама у дома. Тогава разглеждаше бавно и внимателно любими свои статии за изчезнали същества, потънала като в пашкул в дълбоката тишина на къщата, заобиколена от все по-тих свят, в който и общуването вече се беше превърнало в особен вид тишина. Неуязвяваща тишина, тишина, разтваряща се сама в себе си. Тогава Клара се връщаше към любимото си състояние от детството, за което никога не успя да намери достатъчно информация. Състояние на умаляване, на усещането за физическо смаляване, което като съвсем малко дете не можеше да сравни с нищо друго от познатия й свят, а по-късно, когато прочете пасажи от „Алиса в страната на чудесата“, й се стори, че историята е написана тъкмо за нейното състояние. По-късно, по времето, когато практичността й, присъща на децата в една определена възраст, се изпари, заместена от дълбока меланхолия, Клара осъзна, че всъщност усещането за умаляване е предизвикано от разширяващия се свят, от разпъването на материята около нещо или някой. Когато светът се свие, по една или друга причина, той започва да притиска нещата и хората, превръщайки ги в свой обект на изучаване.

Така Клара стигна до усещането за себе си като за свиващ се около протея свят. За особено създание, способно да свие пещерата до буркан, захласнато от неизразимата странност на другостта. В този момент спря да говори на протея и започна да го наблюдава със страх, убедена, че възможният му край ще доведе и до нейния собствен. Обърна логиката на съществуването и знаеше – съществото не съществува, когато го наблюдават, а по-скоро когато не го наблюдават, съществото не съществува, когато наблюдава, а точно обратното – когато е наблюдавано. И това беше парадокс, който тя осмисляше с простичкото съждение, че нищо не съществува, защото постоянното наблюдение, постоянната грижа, постоянният досег с материята не прави нищо друго, освен да разрушава – и досягащия се, и нещото, до което той – неуверено или пък все по-уверено – се досяга.

Би било лесно за Клара просто да убие съществото, като спре да го храни, и тя си даваше сметка за тази леснота, прилична на игра, на детско филмче, на безмълвната Ариел и все така безмълвната й любов, повтаряща се всеки път, когато някой я гледа. Точно тази леснота предизвикваше най-дълбок ужас у нея. Защото съзнаваше, че отвъд прозрачната материя на буркана и водата има нещо, изградено по непознати и сложни за съзнанието й закони, такива, които никое наблюдение, никой опит няма да направи по-ясни, а все повече и все по-противоречиво ще ги усложнява. Това усещане се засили около шестнадесетия й рожден ден, когато се чувстваше така сложно обвързана със сякаш безсмъртния протей, че понякога го мразеше по най-отявлен начин. Движенията му, флегматични и спокойни, привидно неповлиявани от външни закони, й се струваха толкова обвинителни, колкото и мълчанието му, колкото слепотата му, колкото хрилете му, единствената част от тялото, която нарасна, сякаш белег за неспирно развитие отвъд нея и нейния живот, отвъд нейните понятия за развитие. Накрая Клара призна пред себе си, че се е отказала от протея.

Три месеца по-късно тя се върна в ранния следобед от една кратка разходка в двора, където наблюдаваше малка колония от насекоми с червени крила. Дни наред я спохождаше мисълта да нахрани протея с част от тях, и всеки път се отказваше с довода, че той може да издържи достатъчно дълго без храна, докато тя намери насекоми, които биха били по-добри, по-вкусни или по-питателни за него. Тези дни се редуваха с нощи, в които ставаше да провери дали пък не е започнал да се самоизяжда, но не допускаше, че това би било видно. Сутрин се събуждаше решена да намери нещо, което би му харесало, но до обяд тази решимост се изпаряваше, заместена от решимостта да разгадае почти ритуалните събирания на насекомите в единия край на обиталището им.

В този следобед, вече на прага на обвинението, че ще убие съществото, докато се колебае каква храна да му предложи, Клара влезе в стаята, усещайки особена тежест в петите. Само поглед й беше нужен, за да разбере, че се е забавила, че се е колебала твърде дълго. За миг й се стори, че протеят, сврян възнак в единия край на съда, е затворил отдавна закърнелите си очи с мълчаливо примирение или пък не – стори й се, че той я гледа косо от легналата си позиция, а предните му крайници са преплетени като за молитва. Едва минути по-късно осъзна, че това е илюзия от сянката, която дървото до прозореца хвърляше по ръбовете на буркана, а водата вътре усилваше до степен на сигурност. Сигурност, че протеят се е молил. Предсмъртно се е молил.

Клара видя смисъл в това да погребе дребното телце, но този смисъл някак се съсредоточаваше във възможността някой друг да проследи съществуването на този ендемичен вид по местата, които и тя обитаваше – навътре в сушата, далеч от карстови пещери. Стори й се подходящо да заблуди бъдещите учени – да гадаят те какво е било това същество – изгнаник, особен мигрант, издънка на еволюционната верига или нещо съвсем, съвсем различно – неясно и неразгадаемо. Клара не видя смисъл в това да посещава отново морето. По никакъв повод.