Глава 20

СЛЕД ОНЗИ ДЕН в онази кухня останах сам. Нова година, нов живот, все още не разполагах със самостоятелна квартира и не плащах сметките, но се чувствах съвсем сам. И това никак не ми харесваше.

Мис Баркс ми намери нов приемен дом при семейство Маккоб: мистър и мисис Маккоб и децата им – първокласник на име Брейли, второкласничка на име Хейли и две бебета, чиито имена така и не запомних, защото всички ги наричаха „близнаците“. Пискун 1 и Пискун 2 биха им отивали идеално. Единият заспиваше, другият ревваше, първият се присъединяваше. В този дом сънят беше оскъден. Както и радостта.

Главният проблем на семейството беше, че нямаха пукната пара. Никога не бях виждал хора, които толкова да се тревожат за финансовото си състояние. Мистър Маккоб поработваше, но Брейли се нуждаеше от по-хубави маратонки, Хейли искаше пет долара, за да си плати таксата за кандидатстване в отбора по акробатика, за бебетата трябваха памперси и прочие. Съпрузите непрекъснато теглеха заеми, за да погасяват старите си задължения, и никога не успяваха да свържат двата края. Мисис Маккоб много се притесняваше, че Брейли и Хейли ще бъдат тормозени в училище, задето са по-бедни от другите деца. Подобна тревога е основателна, казвам ви го като човек, дето всеки петък се е редил на опашка за „торбичка обич“ – така се наричаха пликовете с храна, които дамите от църковното дружество раздаваха на социално слабите деца, за да не умрем от глад през почивните дни. Това беше единственият начин на живот, който познавах, винаги съм бил бедно дете, затова се научих да приемам нещата, доколкото ми бе по силите. Сблъсъкът с бедността обаче е нещо, което всеки човек би избегнал, ако може. Брейли беше ниско, но пълничко хлапе, а Хейли живееше в собствения си малък свят, населен с кукли тролчета[1] и понита с гриви в цветовете на дъгата. Двамата бяха идеалните жертви. Ако застанеха на опашка за „торбичка обич“, жална им майка.

Мисис Маккоб ми призна, че никога не си е представяла, че ще стигнат дотам да вземат приемно дете. Тя обаче се надявала, че скромната сума, превеждана ежемесечно от социалните, ще подобри положението им. Освен това те били добри християни и аз трябвало да кажа това в училище, ако станело дума.

Мистър Маккоб бе пълен с идеи как да спечели скромна сума, за да подобри положението на семейството си. Той бе изпробвал повечето от тези идеи: беше работил като дистрибутор на козметика, бе развъждал породисти кучета с фалшиви документи, бе разнасял рекламни материали, бе дарявал сперма и т. н. И разбира се, бе купувал лотарийни билети. Най-новата му идея беше да вземат приемно дете. Ако с мен им потръгнеше, можеше да вземат още едно хлапе, за да получават двойно повече пари. Не се чувствах обиден. Крийки открито заявяваше, че прави всичко заради тези петстотин долара месечно на човек. Знаех как стоят нещата.

Мистър Маккоб обаче не бе предвидил, че ще има разходи покрай мен. Например че ще трябва да купува повече хранителни продукти. През първата седмица след настаняването ми той ме попита дали ще внасям за храна и прочие.

– Какво да внасям? – попитах аз. Нямах ни най-малка представа за какво говори.

– Пари, приятелю. За храна.

Двамата седяхме на кухненската маса и работехме: аз ближех марките и запечатвах пликовете, в които мистър Маккоб бе сложил брошури. Всеки път, когато се навеждаше, за да вземе още брошури, виждах розовия му скалп, който блестеше през късо подстриганата коса на темето му.

– Аз съм почтен човек – каза той. – Квартирата ти е гратис.

Според обяснението му „гратис“ означаваше, че няма да ми иска наем за детската стая.

– Благодаря – отвърнах аз, макар че стаята, в която спях, не беше детска, а кучешка.

Когато мис Баркс ме доведе тук, те є показаха симпатична стая с тапети на каубои, покривка за легло с Уди от „Играта на играчките“[2] и т. н. Тази стая бе одобрена от социалните и уж беше за мен. След като мис Баркс си тръгна обаче, се оказа, че това е стаята на сина им Брейли. Мисис Маккоб ме предупреди да не казвам на мис Баркс, в противен случай щели да ме изгонят, затова си замълчах. Предпочитах да спя в кучешката стая на семейство Маккоб, вместо да чакам социалните да измислят нещо. Стаята бе долепена до гърба на къщата и в нея се помещаваха пералнята и сушилнята. Подът беше доста прогнил, тъй като старата пералня бе протекла. Трябваше да внимавам къде стъпвам, за да не пропадне балатумът. Тук семейство Маккоб бяха отглеждали породистите си кучета и това се усещаше по миризмата. Освен това беше шумно, защото пералнята и сушилнята работеха непрекъснато, което не беше чудно при толкова деца.

Мистър Маккоб ме попита харесва ли ми т. нар. „пристройка“. Жена му ми бе купила надуваем дюшек и малък картонен шкаф за багажа ми, затова казах, че съм доволен. Но не мога да си плащам за храната, защото нямам пари. Съжалявам.

Мистър Маккоб спря да пълни пликовете и присви очи, сякаш се опитваше да намери решение на проблема. Кафявите му очи бяха много тъмни и аз имах чувството, че надничам в две дупки. Беше страховито усещане.

– Значи ми носиш загуби, приятелю. Това е проблем. Но той може да бъде решен.

– Добре – отвърнах аз.

Облизах още няколко марки, за да подпомогна новото му начинание. То бе свързано с някакви хапчета със синьо-зелени водорасли, дето уж можели да оправят всичко освен разбито сърце. (Мистър Пег казваше същото за тиксото.) Брейли и Хейли бяха в стаите си на горния етаж. Той беше надул до дупка „Цар Лъв“, а тя – „Спайс Гърлс“. Мисис Маккоб беше в спалнята и се опитваше да нахрани близнаците. Казано накратко, горе цареше ужасна суматоха.

Усещах, че не съм добре дошъл на втория етаж. Бях ходил там само веднъж – когато мисис Маккоб ни разведе из къщата и показа на мис Баркс стаята, в която уж щяха да ме настанят. Долу можеше да се стои само в кухнята. Останалата част от първия етаж тънеше в мрак. Щорите в хола бяха винаги спуснати, тъй като в стаята нямаше мебели. Домът на семейство Маккоб се намираше на оживена улица и предполагам, че не искаха всички в окръга да знаят, че нямат мебели в дневната. Тази липса изненада силно мис Баркс. Мисис Маккоб обясни, че допреди няколко месеца са имали прекрасни мебели (от „Гудманс“[3], не от „Уолмарт“), както и спална гарнитура в не знам какъв стил. Когато аз пристигнах обаче, в спалнята на мистър и мисис Маккоб бе останал само матракът, който бяха успели да задържат, защото работниците, отговарящи за изземването на неизплатените мебели, не прибират матраци, върху които е спано.

Кухнята беше приятно място, само дето там огладнявах. Представях си, че марките върху пликовете на мистър Маккоб имат вкус на нещо друго, например на ягодови бонбони. Стомахът ми обаче къркореше смущаващо. Женският булдог Миси лежеше на пода и дори не поглеждаше наполовина пълната купа с кучешка храна до вратата. Червените късчета приличаха на месо. Може да ви прозвучи извратено, но дори това събуждаше апетита ми.

Мистър Маккоб каза, че трябва да си намеря работа след училище. Обърнах му внимание върху факта, че бях на единайсет години. Доколкото ми бе известно, работодателите не те наемаха, ако не си навършил шестнайсет. Той заяви, че тези правила важат само в определени случаи, а на по-малките деца било позволено да работят в семейните предприятия.

– Като това, в което участвам в момента? – оживих се аз при мисълта, че може да ми плати. Но уви. Мистър Маккоб обясни, че това не се брояло заради т. нар. нефротизъм[4]. Не можело да ми плаща и едновременно с това да ми бъде приемен баща, затова трябвало да потърся работа другаде. Каза, че и той щял да се ослушва за възможности.

Мистър Маккоб твърдеше, че винаги говори направо, но през половината от времето нямах ни най-малка представа какво се опитва да каже. Непрекъснато изтъкваше, че е врял и кипял повече от другите. Беше служил в армията по време на „Ярка звезда“[5] и няколко други операции. Това обясняваше подстрижката му, а също и начина му на обличане – никога не носеше тениски, само ризи с копчета, сякаш беше началник. След като се прибрал от Близкия изток, използвал привилегиите си, за да завърши предприемачество в колежа „Маунтин Емпайър“, където се научил как се започва бизнес. Имаше списък на всичко, по което беше специалист. Мисис Маккоб твърдеше, че работодателите трябва да са луди, за да не го наемат. И те наистина го наемаха на всеки две седмици: в магазина за медицински изделия, в бензиностанцията, в службата по озеленяване, във фирма за подови настилки – това бяха само част от местата, където работеше, докато живеех там, преди това, а предполагам – и до днес. Заплащането на тези места беше мизерно, а той беше твърде квалифициран, да не говорим, че знаеше много повече от началниците си. При това положение човек не може да се задържи дълго на едно място.

ОТ ОНАЗИ ГОДИНА най-ясно си спомням храната. Не как я ядях, а как мислех за нея. Ястията у семейство Маккоб никога не успяваха да ме заситят. Вечерята обикновено се състоеше от хамбургери, които мистър Маккоб купуваше от една закусвалня на път за вкъщи – по два за възрастните и по един за нас, децата. Плюс пържени картофи, които си поделяхме. Понякога мисис Маккоб притопляше в микровълновата по няколко порции от готовите ястия „Лийн Куизин“[6], които държеше във фризера – по една за всяко от децата и по две за възрастните. Беше накупила огромни количества от тези кутийки с храна на промоция, защото се опитваше да свали килограмите, натрупани по време на бременностите. След като бе родила четири деца, се бе превърнала в една от онези жени, които имат малки, красиви лица, но телата им приличат на възглавници.

Държеше кутии с лакомства върху хладилника: чипс „Прингълс“, бисквити „Орео“ и „Дънкарус“ и каквото още се сетите. Очаквах някой да ми връчи купа с лакомства като у леля Джун, но у семейство Маккоб никой никога не ми каза: „Чувствай се като у дома си“.

Макар че нямах друг дом. Понякога след училище мисис Маккоб ни даваше по нещичко, но не всеки ден, а аз знаех, че не бива да я моля.

За щастие, мис Баркс се бе погрижила да продължа да получавам безплатен обяд в училищния стол, но пък вече не ми се полагаше „торбичка обич“ – дамите от църковното дружество бяха решили, че има кой да мисли за мен. В училище заедно с още няколко момчета обикаляхме столовата, за да чопнем нечии пържени картофи или каквото успеехме да докопаме. (...)

Винаги бързах да изям обяда си, а после се изправях до плота, върху който оставяхме подносите си. Някои хора – особено момичетата – връщаха обяда си почти недокоснат, мятаха подноса и се отдалечаваха с валсова стъпка, сякаш храната расте по дърветата. Ненахапани ябълки, неотворени кутии с мляко. Ревеше ми се, като си помислех, че това се случва и в обедните почивки на другите класове, а аз не съм там, за да се възползвам. Първокласниците сигурно изхвърляха най-много храна. Да ти се доплаче от такова разхищение.

През седмицата се справях някак. Почивните дни бяха тежки. Мисълта за храна ме подлудяваше. Сънувах как ям голяма пица с пеперони, усещах мириса на месо с пипер и прекрасната жилавост на сиренето между зъбите си, а после – бум! – се събуждах. Отново бях гладен в кучешката стая. Ровех в купчината с мръсни дрехи в търсене на нещо за ядене. Понякога Хейли забравяше по някоя кутийка „Джуниър Минтс“[7] или нещо друго в джоба на панталонките си. Надушвах лакомствата като куче.

Повярвайте ми, исках да кажа на мисис Маккоб колко съм гладен, и може би да спомена, че след като съм висок над пет фута и нося най-големите обувки под този покрив, би било редно да ми дават по два хамбургера, а не по един като на първокласника и второкласничката. Мислено водех този спор с нея отново и отново, но той винаги завършваше като последния ми разговор с мисис Пегот. Бях изгубил всякаква надежда за спасение. Вече се бях оплакал на мис Баркс и тя бе обсъдила проблема със съпрузите Маккоб, но те се бяха престорили на изненадани и бяха заявили, че ме тъпчат денонощно. Как съм можел да изпитвам глад, след като съм поглъщал такива количества храна? Мис Баркс им бе повярвала. Каза ми, че ако не съм се заситил, трябва просто да поискам допълнително, за бога. Дори през красивата є главица да бе минала мисълта, че тези хора са лъжци, крадци и мошеници, тя нямаше какво друго да направи. Трябваше да си затвори очите.

Затова ми разви друга теория: трябвало да бъда по-напорист. Нима тя се е отказала от своите мечти? Не, работела усърдно, за да постигне онова, което иска. Да не би да съм очаквал някой да се погрижи за Деймън, ако той сам не е в състояние да се погрижи за себе си? Животът е такъв, какъвто си го направиш! Само че мис Баркс не бе израснала в приемно семейство и нямаше представа, че някои хора живеят на ръба на невъзможното. И ако са твърде напористи, може да пропаднат в някоя пропаст.

 

Барбара Кингсолвър (р. 1955) е американска писателка, автор на романи, сред които е и преведеният на български „Евангелие на отровното дърво“ (изд. „Ерове“, 2023 г.), а също на сборници със стихове и есета. През 2023 г. Барбара Кингсолвър е удостоена с наградата „Пулицър“ за романа „Медноглавия демон“.

„Медноглавия демон“ е историята на едно момче, родено от самотна млада майка в мобилна къща. Единственият му капитал са приятната външност и медночервената коса, наследени от покойния му баща, наред с хапливото чувство за хумор и умението да оцелява при всякакви условия. В шеметното повествование, разказано от първо лице, Демон говори смело и безкомпромисно за тъмната страна на приемната грижа, детския труд, занемарените училища, спортните успехи, наркоманията, опустошителната любов и смазващата загуба. И през цялото време си дава сметка, че е невидим в една популярна култура, където дори супергероите са изоставили селските райони в полза на градовете.

Преди много години Чарлз Дикенс написал „Дейвид Копърфийлд“, за да разкаже за институционалната бедност и за пораженията, които тя нанасяла на децата в тогавашното общество. Днес ние отново се борим с тези проблеми. Не е нужно да сте чели Дикенс, за да разберете настоящата книга. Той обаче е неин вдъхновител. Пренасяйки епичния роман на друго място и в друго време, Кингсолвър запазва гнева, състраданието и най-вече вярата в силата на хубавата книга да промени света.

„Медноглавия демон“ разказва за ново поколение изгубени момчета, както и за всички, родени на прекрасни прокълнати места, които за нищо на света не биха напуснали.