В “Майка ми: Демонология” (1993) Кати Акър, както във всеки друг свой художествен текст, търси нов език, с който да изрази местата, където въображение, памет, желание и власт се срещат и сливат. Търсенето й я отвежда до стари текстове и филми, до кореспонденцията между Ингеборг Бахман и Паул Целан, до “Суспирия” (1977) на Ардженто, “Брулени хълмове” (1939) на Голдуин, “Златният век” (1930) на Бунюел. Техниките на колаж и монтаж изграждат тялото на текста, следвайки непредвидени и непредвидими линии. Резултатът е чудовище: парчетата на миналото са изровени и пуснати на настоящето в опит да се намери някакъв отговор на актуалното (администрацията на Буш) и вечното (дълбоката ирационалност на човешките същества, по думите на самата Акър).
Владимир Полеганов
Из “Майка ми: Демонология”
От този момент нататък всеки път, когато сънувах, го наричах завръщане при вещицата...
Сега бях по-самотна, отколкото преди да се върна в училище. Във или поради тази самота, Б беше повече мен, отколкото аз самата. Тъй като в това състояние вече не бях способна да видя нищо, реших, че трябва да унищожа обсесията си. Обсесия. Единственият начин да сторя това, да унищожа съкровената си същност, бе като се превърна в мъж.
Името на този мъж е Хийтклиф:
ОБСЕСИЯ
МОЯТ БАЩА
Кати казва,
Защото най-накрая баща ми се прибираше. Щом нощта стана тъмна като путките на вещиците, той прекрачи прага.
След като се настани удобно с бирата и пантофите си, и с котката, която клатеше сънливо глава на рамото му, той ми каза, че не е донесъл обещаното – моят собствен камшик. Вместо това се е върнал с небяло хлапе, аутсайдер, сирак.
Това дяволско чедо без име беше бледо, кльощаво момче. Косата му беше по-черна от вагината на вещица. Когато го подуших, усетих смрадта на овчарско куче, което не е било научено на нищо.
Прекарах нощта будна и обляна в сълзи, то също.
Не бях добро дете. Или, което беше едно и също, те (мъжете в семейството ми), ми казаха, че не съм добро дете. Не знаех как да отвърна на тази идентичност, на това обличане в плът, освен с хвърляне на лошотията ми, която срамежливостта ми винаги иска да скрие, право в лицата им.
Но нощта обичах открито. Когато навън бе тъмно, говорех с животните около мен и знаех, че имат езици, езици, които започнах да уча.
После баща ми се опита да превърне цигането в нещо по-дребно от аутсайдер, като му даде името на дете, което вече беше умряло. Ден след ден го гледах този хлапак. За разлика от мен той не беше лош, защото са му казали, че е лош; безименен, от дълбините на аза му или пък на морето, той искаше единствено да плюе на света. Човешкият свят, който изглеждаше нечовешки. Възхищавах се на тази му способност; него това, както и всичко останало, не го впечатляваше.
Макар че беше само на шест, би обрал до шушка дома на баща си, ако имаше къде да отиде с откраднатото.
Макар че никога не му го казах, аз бих постъпила по същия начин.
Баща ми обичаше фалшивия си син. Хиндли, истинският син на баща ми, мразеше новия Хийтклиф.
Баща ми знаеше, че виждам, че всичко, което не можех и не бих направила, го правеше Хийтклиф.
- Защо не можеш да си добро дете, Кати?
- Защо не можеш да си добър баща, татко?
Когато бях много млада, ме учеха, че човек става писател като намери гласа си. Била съм на деветнайсет или двайсет. Учеха ме поетите от школата на колежа Блек Маунтин, а аз не можех да намеря гласа си. Като цяло, подходът им беше доста мъжки: “Аз съм каубоят, аз казвам така и така. Знам как работи светът.” Сещате се – Соул Белоу плюс Робърт Крийли. Аз не можех да го направя. Не намирах себе си. Не исках да съм човекът, който казва: “Аз съм писател и знам това, знам всички тези неща и виждам хората ето така.” Но исках да пиша. Беше истински проблем. Всичко, което исках, бе да пиша. Но не можех да бъда човекът, който се предполагаше, че трябва да бъда, ако искам да пиша.
ИЗВЪН СЕМЕЙСТВОТО
Скоро след като бяха зададени тези въпроси бащата на Кати умря. Той никога повече нямаше да се върне.
И Хийтклиф, и Кати скърбяха. На Хиндли не му пукаше, защото баща му го мразеше.
Хийтклиф и Кати изплакаха очите си, а после всеки изяде езика на другия.
Хиндли (отвратителен) наследи къщата и Кати и Хийтклиф се изнесоха по пътища далечни и за тях човешкият свят изчезна. Единствената им зрялост, още преди да е започнала, си бе отишла. Сега, когато светът го нямаше, имаше само природа.
Дните на мъка, дните без подслон казват на всички момичета и на всички измъчени и мъчители, че истинските църкви са отворени.
Останаха навън. Останаха извън семейството. Сега вече Хиндли бе бащата, защото истинският баща в днешно време е президентът Буш, така че всички останали са сираци.
Ето как Кати започна да иска всичко, което беше отвъд: природата и, най-силно от всичко, слънцето. Скали, чакащи под слънцето.
Кати обяви:
- Няма да дойда.
Хийтклиф така и не обяви нищо. Хийтклиф беше естествено недостъпен.
В НАЧАЛОТО ХИЙТКЛИФ НЕ ЗНАЧЕШЕ НИЩО ЗА МЕН
Кати казва,
- Един ден изобщо няма да се върна и на този ден няма да спра да се завръщам.
Името на бавачката ми беше Елън.
- Хайде, Елън, побързай. Знам точно къде искам да отида. Искам да отида там, където е колонията шотландски яребици; сини и лилави пера, грейнали в зелено по-силно от което и да е слънце; искам да видя дали вече са свили гнездата си; искам да видя.
Слънцето.
Бавачката отговори, че птиците не гнездят от тази страна на Пенистън Крег.
- Напротив, гнездят. Била съм там.
- Твърде млада си, за да пътуваш.
- Още малко по-нататък, трябва да стигна малко по-далеч откъдето съм била, да изкача един определен хълм, който познавам, да мина покрай речен бряг, който съм помирисвала, едни пожълтели листа и една купчина лайна, знам, че има следи, и преди неусетно да стигна до другата страна, ще съм срещнала птиците.
Да премина от другата страна без да умра. Независимо дали ще умра или не.
Бавачката ми изобщо не ми се ядоса, защото знаеше, че съм дива. Не достатъчно дива. Просто въздъхна, все едно преглъщаше дъха си, и изшептя единственото, което социално примерната жена може да прошепне:
- Жалко, че ще бъдеш вечно недоволна.
Нищо не чух. Нито пък Хийтклиф.
Първото нещо, което чух на следващата сутрин, беше външния свят. Събуди ме крещящият дъжд. Ветровете започнаха да вият. Сок потече по вътрешната страна на бедрата ми. Не забравяй? Как бих могла, дори и мъртва? Та аз не спирам да държа сирака за ръка.
АЗ СЪМ ПЕРВЕРЗНА
За да завърши своето дивашко семейство, Хидиъс си изнамери (от нейде) дете булка, така че да може да има мама и тати. Заместители на мама и тати, които са по-равни от мама и тати.
Детето булка, като повечето човешки същества, бе също заместител, защото, понеже беше слаба и крехка, и добра съпруга, ненавиждаше Хийтклиф повече, отколкото съпругът й (правеше това), и го изхвърляше от къщата всеки път, когато Хийтклиф идваше да вземе нещо за хапване.
В този момент Кати започна да се държи така, както искаха родителите й. По-точно: вместо да бъде с Хийтклиф, тя си оставаше вкъщи. И после винеше родителите й, че са я разделили с Хийтклиф.
Дали и тя, също като мен, се е страхувала от мъжете?
И така, сега тя имаше причина да мрази Хидиъс. Клише: “Скъпи Хийтклиф,” написа тя, “поведението ми е такова, че единственият начин двамата с теб да имаме връзка е ако ти ме отхвърлиш. Едва когато ме отхвърлиш напълно, ще съм способна да започна да те обичам.”
Като отказа да избяга с Хийтклиф, Кати започна да получава всичко, което желаеше: перверзно да встъпи в единно съществуване с Хийтклиф.
Или: сега, когато невинността бе умряла, тя и Хийтклиф отново станаха еднакви чрез книгите. Понеже живееше с родителите си, Кати бе принудена да ходи на училище. Хийтклиф не излизаше никъде. Кати научи Хийтклиф да чете; тези уроци (създавайки йерархия) отровиха любовта й, защото идентичността посред детство е пълно говно.
Царството на детството е царство на похотта. Книгите – като имитират този или който и да е друг феномен – причиняват перверзия.
Не се опитвам да унищожа Б, ами да унищожа начина, по който мисля за Б, по който мисля за това, как телата ни изгарят заедно, като перверзно повтарям тези мисли.
Та това, което направих, бе да тръгна в обратната посока. Взех чисто автобиографичен материал, само от дневници, и след това се обърнах към разказите на жени убийци, ‘щото ми хрумна да направя списък на всичко, което не съм. Никак не е лесно да кажеш какво не си. Грижовна ли си? Не си ли грижовна? Ами, и да, и не. Но със сигурност можех да кажа, че не съм убивала никого. Затова се обърнах към автобиографиите на жени убийци, множество научни викториански биографии, и сложих двете първи лица едно до друго, за да видя кое е истинско и кое е фалшиво. Така получих разцепеното първо лице, с което продължих да работя. Беше експеримент. По онова време смятах, че писането е експериментално занимание. Исках да видя какво ще ми причини.