Синьото пате се къпеше всеки ден във ваната на втория етаж на къщата. То никога не беше стъпвало като останалите патета в естествен воден басейн. Учеше се да плува от малко във ваната. Да, представяше се си какво би било да плува в езеро или море, до най-последния детайл украсяваше тази картинка, но се чувстваше като омагьосано от изкуствените вълни, които само́ създаваше. Поемаше дълбоко въздух, надуваше бузи и ако някой можеше да го види отстрани, щеше да му заприлича на пластмасов син бидон. Изпускаше въздуха така, че водата във ваната се надипляше по един особено приятен и уютен начин.

Патето никога не излизаше от къщата, дори никога не слизаше на първия етаж. Страхуваше се, че ако слезе по-надолу, ще се промени целият му сърдечен свят.

Голямата мечта на патето беше да се научи да лети, но то изпитваше страх от тази идея поради няколко причини. Сънят му беше смущаван основно от едно философско допускане. Ами ако то, патето, е пълно с конци и парцалчета отвътре, досущ като коремчето на кукла.

Тъй като патето беше заклет пушач, обожаваше миризмата на сладък тютюн по ципичките си, както и миризмата на собствената си изгоряла плът по папируса на пуретите. След като изпушеше пет пурети една след друга, усещаше как коремчето му къркореше, това му даваше основания да си мисли, че не е натъпкано с конци и парцали, че е истинско пате. Дори че е изключително пате. Да, оперението му беше синьо, беше виждало в интернет достатъчно патета, за да разбере, че всички останали бяха с жълти перца. Това засили съмненията на патето, че то е от някакъв друг сой, естествено, по-специален. А пък и патето имаше цял албум с изрезки от вестниците с крилати фрази и мъдри мисли. Патето знаеше, че синият цвят принадлежи на аристократите. Синя кръв имат само специалните хора. От друга страна, патето, въпреки че не вярваше в суеверия, беше чувало фразата “пате в кълчища”, както и онази поговорка, дето всички я знаят – „едно пате мислило, мислило, пък се удавило…”

На тавана на къщата патето откри книги на забранени автори. Списъкът беше дълъг, но то запамети няколко реда от една книга с посивели сини корици.

“Аз се научих да ходя: оттогава си позволявам да вървя. Аз се научих да хвърча: оттогава не чакам да ме блъснат, за да се отместя. Сега аз съм безтегловен, сега хвърча, сега виждам себе си под себе си, сега танцува един бог чрез мене.”

Оттогава патето стана нищшеанец, книгата беше на Ницше, а цитатът - от Заратустра, принца на безмоторното летене. Но това не помогна на патето да се справи със страха си от високото, от летенето. Много странно, един път когато тъкмо се приготвяше за скок от покрива на къщата, мина покрай огледалото в хола. И какво видя? Себе си, но с глава на бизон. После уплашено отскочи назад и настрани и отново се погледна в огледалото. Сега пък приличаше на лисица. Докъде можеше да продължи тази шизофренна ситуация, не може да се предвиди, хубаво, че патето припадна, когато видя, че вместо неговото тяло в огледалото се е запечатало туловището на черен ягуар.

Патето намери на тавана още една книга, забранена само в Китай. Там прочете, че един негов побратим е измислил цял манифест, който залегна в по-нататъшните му философски търсения. Авторът на манифеста беше едно куче. То беше дете на писател - Ма Дзиен. То не беше синьо, но поне знаеше, че мрази червеното, така че бяха в един лагер с изключителното пате. По някакъв начин манифестът беше насочен срещу хората. Ето и най-важните точки, отбелязани от кучето дисидент в манифеста, писан в Китай.

1. „Ние кучетата се учим, като трупаме бавно опит. Ние сме по-интуитивни и по-издръжливи от вас (хората). Например аз знам какво ще е времето утре, кога ще удари следващото земетресение, кои гъби са отровни, кой човек къде отива. Ние се развиваме плавно в света и се учим в движение.”

2. “Половият живот на кучетата е сезонен: съешаваме се само напролет. Вашият извънмерен полов нагон е първопричната на днешната обществена нестабилност.”

3. “Човешкият навик на изправената поза е отвратителен. Водачите ви се обръщат към множеството с изцяло разкрити гърди и гениталии. Когато ние говорим, само вдигаме глави. Така е много по-учтиво.”

Все пак патето не повика лекар. Патето разбра, че от днес нататък най-големият страх ще бъде да не види образа на човек в огледалото в хола си. Всякакво животно, но не и човек.

Когато патето разбра, че нещо не е наред с него, се обърна към психологията и започна жадно да поглъща аналитичните трудове на Юнг за архетипа. Привличаше го страстно архетипът на героя. Написа статия и я прати на един селски вестник, който я публикува. Статията се казваше: „Архетипите на героя и сянката в образа на Луи Ламбер от романа на Оноре дьо Балзак”. Ето извадка от неговия труд.

“Трагичната болест и загубата на разсъдъка на протагониста в романа на Балзак ме накараха да погледна по-дълбоко в архетипа на сянката. Смятам, че архетипът на сянката е огледалото на другостта, в което се оглеждаме, или както казва Сартр - "адът това са другите". Сянката е извън обсега на погледа на човека, за да я видиш, трябва да имаш очи на гърба си. Сянката е неясна като чужд силует, докато на митологично ниво всички други архетипове са с явни символни образи и представи, и точно заради тези нейни качества сянката буди най-голямо безпокойство и поражда най-много неврози. Тези два архетипа, на героя и сянката, са опосредствани според мен от архетипа на персоната, но тя не може да замести или разхлаби силния стремеж на всеки човек към себеосъществяване, което прозира в цялостните характеристики на архетипа на героя.“

И както се казва в някои поговорки, най-големите ни страхове често се сбъдват, за да ни направят по-силни. Един ден патето видя себе с главата на човек в онова омагьосано огледало в неговия хол. Тогава му се прииска да влезе в огледалото и да се превърне в този образ, да стане човек наистина. Всички увещания на кучето дисидент се оказаха напразни, всички точки от онази декларация за правата на човека и животните - ненужни.

По чудодеен начин патето се намери във ваната. Тялото му беше с бяла кожа, очите му сини, косите - руси. Заедно с внезапната промяна си беше отишла и паметта му. Единственият белег, който можеше по някакъв начин да му припомни миналото му беше синият нокът на кутрето на левия му крак. Приличаше на прясно лакиран нокът. Човекът видя кутрето, докато сапунисваше тялото си. Ухили се доволно. Как досега не беше забелязал това малко бижу, как, как наистина отиваше цветът на кутрето на цвета на очите и цвета на косата му. Беше като небесносин диамант. Беше абсолютно доволен за днес. Нямаше как да не го направи. Включи камерата на компютъра си и влезе онлайн. Трябваше да го покаже. Преди това си върза червен конец против уроки. За всеки случай. Всъщност интуитивно усещаше, че конецът е единственото нещо, което може да го предпази от чуждите погледи в мрачната страна, в която живееше. Представете си, това беше първото на земята, а може би и в космоса превръщане на пиле в човек!

Странното е, че понякога, когато страдаше от липса на апетит и без да е закусвал, червата му хич не се и обаждаха, той се притесняваше. Можеше ли да е напълнен с пух и перушина, даже със слама? Значи не всичко беше загубено? Може би имаше някаква памет за истинското си Аз?