8dac785167b7e4df9956bc21d33ec898.jpg
Полина Видас

Диагноза: дигитално-мозъчен палимпсест

„Другият сън” на Владимир Полеганов е другият български фантастичен роман. През последните 10 години у нас редица млади (и вечно млади) автори заявяват силен и естествен интерес към фантастичния жанр - истории в паралелното, в другото възможно,  в бъдещето, или някъде тук, но други. Оформени от Пратчет, Пелевин, Азимов и Адамс, много от тях упорито предпочитат да пробват утопия, антиутопия, магически реализъм, сайфай реализъм и т.н. В главата ми са останали левитиращи Ленини, затворници, които се спасяват от содомията на затвора заради Трета световна, кучета, които разкъсват лошите в центъра на мегаполис, момичета, които се зареждат през двата контакта на двете дупки над дупето, перверзни еколози, оживяващи алтер его край Кюстендил, и въставащи роби на техническата паяжина.

Владимир Полеганов прави добър ход и изкарва фентъзито от българската или дори световната реалност и го разлиства в добре познатата (но от друг дискурс)  форма - на потока на мисълта. Но и това е "другият" поток на мисълта. Поток на съзнание на човек от бъдещето. Съзнание и битие, което не можем да си представим изцяло, няма как да познаем, герой, с когото не можем да емпатираме или да разберем. Разпознаваме някои елементи от живота му, които са същите като нашите - брак, дом, работа, град, общуване, но те през цялото време остават чужди и за самия герой, и за нас. А и в целия си поток по време на текста той се разпада, може би сънува, може би полудява, или пък е само трансформираща се душа на територията на смъртта? "Сънища, грешки, насилието или любовта на околните - за тези врати знам. Тогава човек осъзнава, че границите на нещата са просто линии, непрестанно рисувани и трити от невидими ръце. Но колко от нас се озовават физически в тези нови места?" Или може би това е една възможна реална смърт от бъдещето, в която учените са намерили начин да продължат живота на съзнанието отвъд тялото, но в романа все още са на бета-тестове и това ерзац-битие буксува и се мъчи в грешки на растежа?

Езикът в този роман е врата - език, който от самото начало означава загубена когнитивна способност. Език, който внезапно става чужд, нов, неразпознаваем, или може би в главата влиза (като змия - един от символите на говоренето в романа) програмен език на новия подреждащ съзнанието софтуер? Той задава на героя какво да "знае", но с времето крушира, дава бъгове, не успява да подреди правилно спомените, цикли върху определени отминали моменти, а други не може да възстанови изобщо. Проваля се да изгради онзи постоянно липсващ от първите страници на романа пиксел в мозъка на героя. Пикселът, като липсващите няколко грама необяснима душевна тежест, която никоя технология не може да сътвори? Липсващият пиксел - като алкохолен палимпсест (друга натрапчива дума в романа), който боли нетърпимо като ампутиран отдавна крайник? И дава ли в края на романа този софтуер permanent error за ужас на човешките инженери? Или пикселът душа намира начин да пребори пукнатините и да избяга посвоему от ерата на антропоцена?

Космосът на Полеганов не се постига с телескоп, а с микроскоп. Най-голямото постижение на този роман е, че впримчва читателя не в един въображаем свят, а в поне три. Този на една възможна и леко плашеща технологична реалност, в която човекът е победил природата и всичко около него е един гигантски жив и интелигентен интернет, в който той се разнообразява само с психостимуланти; втори - непозната планета, където сградите са яркоцветна жива материя, а симетрията и липсата на цвят под формата на заплашителни сиви кубове са болест, и където героят дори парадоксално успява да се влюби; и третият, строго вътрешномозъчен свят на халюцинации, спомени и постоянно деградираща логика. Последният свят е може би и най-трудният и най-ювелирно разработеният (макар и на места да е прекалено поетичен и да се губи в метафорите си). Читателят успява да пулсира с най-личните възможни усещания на страдащото и разпадащо се чуждо съзнание - опиянено от вещества, психотропни практики на новия свят, експерименти и прогресираща параноидна деменция. 

Героите на Полеганов са без отличителни имена и възраст, понякога са само като няколко останали светещи букви от разрушена табела. В световете му няма деца или истинска близост. Има роботи и изкуствени интелекти, които са точно толкова тъпи и амбициозни, колкото ни е страх, че могат да бъдат. Ако приемем заглавието за ключ, романът е отвъдперсонален и объркан като сън. И все пак, както и във всеки сън, в него има едно пронизващо усещане за „аз” от самото начало до самия край. А в този край, "азът" сякаш успява да се освободи от абсурда на всичките си светове и да измисли сам един (не)възможен хепиенд. В този послеслов протагонистът успява съвсем старомодно да спаси девойка в беда и заедно да започнат начисто един нов свят. Именно този край в някакъв смисъл е разочароващ и непроницаем. Като че ли загатва, че целият текст е една невероятно красива и страховита метафора на праисторическия сюжет, в който герой търси освобождение от незадоволителен живот (работа, брак, град, свят, мозък). И обратното - изоставената героиня - учен в „отсамния свят”, си създава измислен технологичен Адам Кадмон, за да заглуши огромната болка от липсата и загубата на изгубения партньор. От друга страна, финалът е достатъчна причина читателят да се върне и да прочете отново романа, но с ново знание.

Можем да прочетем "другия сън" и през Борхес. Да си спомним натрапчивата му тема за другия живот и другото времепространствено измерение на един загиващ мозък: например в директния интертекст на "Другата смърт", "Очакването" и разбира се - "Тайното чудо на Яромир Хладик" и "Югът". И четирите разказа на Борхес упорито и счупващо главата се занимават от различни ъгли с възможността умиращият мозък само в рамките на няколко мига да си създаде един изцяло нов, дълъг и сериозен сценарий на друга възможна и съответно предпочитана смърт. Или дори живот. В други разкази на Борхес може би откриваме и ключа за тази неутолима надежда - във вселената, в която всеки сценарий е потенциално възможен по безкрайните рафтове, във вселената на "разклоняващите се пътеки", кой казва какво се случва наистина и кое е въображение на съзнанието във всеки един миг? А не е ли "Другият сън" на Полеганов една утопия, в която учените са овладели вавилонската библиотека и са на път не само да програмират сетивата и мозъците с избрани томчета от безграничната потенциалност, но и да създават общи, shared (по модерната дума на нашето десетилетие на споделена икономика) реалности за няколко съзнания?

А ако оставим романа да се саморазкрие, ето няколко изречения, които дават представа за непосилно лекия, лаконичен стил, който дупчи с шило в най-дълбоко пазеното ни несъзнавано: "А може би това в момента да беше тукашната смърт, периодично явление, което минава през тялото, а не го унищожава"; "Не исках изобщо да оставам в този свят, където всичко беше свързано в такава ужасна нова екосистема, в организъм, лишен от всички функции, освен една - да търси, намира, губи и отново намира собствената си наслада". И последно: "От думите й разбирах само едно - че светът е станал прекалено шумен, защото всички сме се разпилели из него и всеки може да прави каквото си поиска с парчетата на другите..."

Определено в годината на рекламирания шумно превод на хита „Кръгът” на Дейв Егърс "Другият сън" за мен е другият интересен роман - и като внушение, и като форма, и като стил. Запечатват се образи като нажежени до бяло стълбове светлина, създадени от хората, които се издигат високо над стратосферата, и живи космически кораби, интелигентни зверове, които се окопават дълбоко в пръстта. Това е писане отвъд локалното, отвъд родните реалии, теми, травми, исторически истини, подмени, неистини. "Другият сън" е достоен за годината на постистината и задаващото се постчовешко ежедневие. Дано това да помогне на романа да бъде прочетен и в глобален контекст. И след финала си - да бъде прочетен озадачено отново.