z15847122V_Tadeusz-Rozewicz.jpg
Тадеуш Ружевич

Едно изгубено интервю


Може би трябва да започна оттам, че интервюто ми с Марчин Яворски - полския литературен историк и критик, асистент във Филологическия факултет на университета „Адам Мицкевич”, Познан, беше изключително ценно не само защото имах възможност да разговарям с него близо час, а защото този млад човек успя да ме въвлече в полския културен живот, и по-точно в амалгамата от минало и настояще на тази смела и честна литература.

Имах уговорена среща за интервю с него в Полския институт, а за разговора ми помагаше преводачката Вера Деянова. Яворски беше поканен от нея, Полския институт в София и от издателството за поезия „ДА”, за да представи пред софийската публика една ключова книга на Тадеуш Ружевич – поемата „ножчето на професора”, както и няколко стихотворения от последните години на големия полски поет и драматург, излезли в превод на Вера Деянова. Младият учен е изследовател на богатото поетично наследство на Ружевич, а в българското издание можете да прочетете неговия критически текст върху „ножчето на професора”. В него той се опитва да дешифрира сложната смислова натовареност на поемата. Тоест на български имаме по-обхватен поглед към знаменития полски поет в едно книжно тяло. И то със стихотворения от залеза на неговия живот, когато намира свой поетичен израз за тишината и чезненето.

В началото на разговора ни Яворски сподели как и в Полша е трудно да се насочи вниманието на обществото към поезията. Но все пак от литературните среди успяват да подкрепят пишещите най-вече през фестивали и творчески срещи. Яворски разказа още как голяма част от младите в полската поезия започват да работят в рекламата и как понякога се разпознава капчица поетичен талант в някой и друг слоган.


тадеуш.jpg

За съжаление, записът на това интервю се оказа технически негоден. Така и не можах да възпроизведа разговора си с Яворски. Как ли не пробвах, но уви, файл номер 13 - клиширано фатално не тръгна. Знаете ли какво обаче се беше запазило в отделен файл - фрагмент от стихотворението на Ружевич - Смъртта на приятеля от стихосбирката „Барелеф”:

В памет на Константин Позина

Време е за мен време подканящо
Какво да взема със себе си на отвъдния бряг
Значи това е вече всичко, мамо?
Да, сине, това е вече всичко.
И значи това е само толкова?
Само толкова.
Значи това е целият живот.
Да, целият живот.
 
                                            1989 г.

И така, без интервюто, но с този къс поезия и с книгата „Ножчето на професора“ на Тадеуш Ружевич ще се опитам да продължа разказа за един от най-значимите полски автори.

Поет, драматург, прозаик, есеист, сценарист, Ружевич е роден на 9 октомври 1921 г. в малкото градче Радомско, Централна Полша; родителите му – бащата Владислав Ружевич, дребен чиновник в съда, и майката Стефания Мария от рода Гелбард, ще присъстват осезаемо в по-късното творчество на поета, така, както и двамата му братя – Януш, поет, разстрелян от Гестапо през 1944 г., и Станислав, по-късно известен режисьор. Ружевич принадлежи към така нареченото „поколение на Колумбовците“ – млади хора, които при избухването на войната са около двайсетгодишни, едни загиват в битките, други, „оцелелите“, ще носят травмата на войната цял живот.

Ружевич участва в Съпротивата като партизанин от Армия Крайова (псевдоним „Сатир“); след края на войната записва история на изкуството в Ягелонския университет, но не завършва следването; дебютира като поет през 1947 г.; в края на 40-те години заживява със съпругата си Веслава и двамата си синове в Гливице, съзнателно бягайки от шумотевицата на публичния живот. Живял е една година в Унгария, а през 1968 г. се установява във Вроцлав, където умира на 24 април 2014 г. на 93 години.

От дебютната си стихосбирка "Неспокойствие" (1947), през "Червената ръкавичка" (1948), "Разговор с принца" (1960), "Глас на Аноним" (1961), "Нищото в плаща на Просперо" (1962), "Лице" (1964), "Третото лице" (1968), до късните му стихосбирки "Барелеф" (1991), "Винаги фрагмент" (1996), "Сива зона" (2002) Ружевич търси да изрази поетичното във възможно най-аскетичната форма, докато съвременниците му се увличат по авангарда. В този смисъл той е обособил свое собствено поетично пространство там, където животът и смъртта се сливат в една точка.

Може би затова и българският читател прави връзка с нашия поет от такава мистична величина - Константин Павлов. В кратката, изчистена, афористична форма двамата поети се приближават един до друг.

Новатор и в театралната форма в духа на Бекет и Йонеско, Ружевич е създател на „отворената“ сценична форма, позволяваща вглеждане в тревогите на човека – забележителната "Картотека" (1960), също и "На четири крака" (1972), "Бял брак" (1975), "Гладуващият си отива" (1978), "Разпръснатата картотека" (1997).

Верни негови преводачи на български език през годините са били поетите Първан Стефанов ("Борба с ангела", 1994) и Здравко Кисьов ("Битка за дъх", 2003), както и Божко Божков - преводач на "Пет пиеси", Силвия Борисова - на пиесата "Смърт в стари декори" и Добромир Добрев - на "Лице".

Една дълбоко смислово натоварена дума в творчеството на Ружевич е думата „памет“. Поемата „ножчето на професора“ е за живата памет за Холокоста. Как днес би могло да се пише по този начин и на тази тема? Без клишета, без излишни емоции… В поемата на Ружевич тревогата от преживяното преминава в дълбок размисъл, в приятелски диалог, който обхваща всичко - както злободневното, така и злото в чистата му форма. Темата присъства ненатрапливо през едно ножче, изработено в лагера сечиво, помогнало на един човек да оцелее физически и психически. Tова ножче е притежание на професор Мечислав Порембски (1921 - 2012) – критик, теоретик и историк на изкуството. По време на окупацията той е лагерник в „Грос-Розен” и в „Заксенхаузен”.

След войната става преподавател в Художествената академия във Варшава, после е професор в Ягелонския университет, а от 1974 - куратор на Националния музей в Краков. Връстник е и близък приятел на Тадеуш Ружевич. Поемата всъщност е разговор между двама стари приятели за миналото, но и за днешния ден. Ето какво пише преводачката на изданието Вера Деянова:

Навлизайки в своята осемдесетгодишнина, на границата между двата века, поетът дълголетник неизбежно носи в себе си преживяното, премисленото, но вече пречупено през меката светлина на залеза. Залез, в който паметта си остава отворена рана, но е филтрирала безчинствата на историята, смекчила е болките, скръбта е приглушена. Време-пространствената конструкция на тази книга е положена върху реално пътуване – от Вроцлав до санаториума в Устрон, със спирки в придвижването и в паметта – в Краков на закуска у приятеля, професор Порембски, на приказки с хумор и благодушие, отиващо на старите хора, разговор за „това и онова“. 

Често хората се чудят как младите днес възприемат миналото или още повече историята, особено този отрязък история. Искат ли да знаят нещо повече от задължителните дати? 

Преди години, когато учих един семестър в Германия, в Долна Саксония, реших да посетя лагера „Берген-Белзен”. Понеже бях станала най-близка със студентките от Полша, реших да ги поканя да отидем заедно. Получих за първи път хладен отказ, почувствах се неудобно, а после една от тях се обърна към мен: „Бела, били сме на посещение като ученици в „Аушвиц” и „Треблинка”, знаеш ли, може да не ти се вярва, но там въздухът още тежи. Нямаме сили в момента за още една такава среща, но помним и знаем…“

В този момент се зачудих аз какво знам за нашата история от близкото минало. Посетила ли съм някое място на памет, поговорила ли съм с някого за комунистическия режим и последиците от него в настоящето. Минаха години, докато сама запълня тези празнини.

Ясно е, че ако поколенията водят диалог и младите хора изследват историята по различни пътища, имат шанс да си създадат по-вярна представа за събитията и да „отглеждат“ по този начин своята съвест спрямо историческите факти. За да няма после повторно възползване и манипулация. Или поне да не е толкова лесно.

В статията в края на книгата със стихове на Ружевич „ножчето на професора“ изследователят на творчеството му Марчин Яворски се фокусира най-вече върху начина, по който функционират паметта и миналото в поемата. От съществено значение е тяхната взаимна обвързаност. И как всъщност паметта придава на миналото формата за „тук и сега”. Ето самото начало на поемата:

товарен влак
 конски вагони
 безкрайно дълъг състав

лети през поля и гори
 през зелени поляни
 лети през треви и билки
 тъй тихо че се чува жуженето на пчели
 лети през облаци
през златни лютичета
 жълтурчета камбанки
незабравки
 Vergissmein-nicht

този влак
 не ще отпътува
 от паметта ми. 

Оттук започва едно почти кинематографично „пътуване“, прескачане на безброй кадри, привидно несвързани, но всъщност носещи усещането за границата на живота и смъртта.

В творбата не говори директно свидетелят на зверствата, а този, който го слуша. Яворски прави това важно съпоставяне и продължава - въпреки близкото приятелство с Порембски, това не е основание поетът да разбира по-добре опита от концентрационния лагер. В този смисъл той стои по-близо до читателя, отколкото до своя приятел.

И там, където се срещат баналното на всекидневието и спомените за нещо непоправимо, ние, несвидетелите, можем да разберем как се разиграва драмата на живота, на историята - неусетно, през детайла, през помненето и забравата на миналото и през избора да подкрепиш или отречеш баналното зло, защото именно от него се ражда Злото.

Белослава Димитрова