Темата „Ексхумации“ безспорно е свързана с идеята за времето и доколко то съществува. Поглеждайки на света маниакално и глобално, във все още началото на един нов век,  трябва  да се запитаме дали отброените (и преброени) дни не ни правят едно общо тяло, което донякъде е тук-сегашно, донякъде все още или вече го няма. И тръгвайки от тази гледна точка, вероятно е възможно, ние да се вгледаме в земята, от която сме взети и към която сме устремени – с по-чувствителни, макар и възпалени очи.

Вземането от земята, каквото буквално представлява ексхумирането, е радикален акт до такава степен, че ако не бъде регулиран от нормите на правото и от опитите на човешката мисъл, той може да бъде обявен за пост-смърт или за настояща лудост. В този смисъл хуманитарната мисъл винаги се намира спрямо тегненето на човечеството към някаква  по-смъртна първична сцена (сцената на възможното сътворение) в позиция на отбрана. Ние говорим, четем и пишем, за да се предпазим от действието, което ни тегне от живите към мъртвите и ни прави да обичаме повече тези-които-ги-няма.

Противоречив като личност, в своята книга „Прозрачността на злото“ Жан Бодрияр казва, че ние никога няма да разберем как са били възможни нацизма, концентрационните лагери или Хирошима, защото вече не сме част от една и съща умствена вселена. По аналогия от неговата теза, че жертвата и палачът са взаимозаменяеми, и че амнезията заличава спомена, защото всички сме виновни, не можем ли да попитаме дали ексхумацията не е все пак и желанието ни за един нов съд, който да намери справедливост в сцеплението между живи и мъртви.

И сега една лична аналогия – през 2014 г. посетих село Козаревец заедно с моя приятелка. Бях чула за намерен масов гроб, свързан с кланетата на първите дни след 09.09.1944 г.,и разговарях с човека, който го е открил – станало е случайно, именно през 1989 г., докато пасе своите волове. Когато се натъкнали на мястото, животните спрели да ядат и започнали да мучат – тогава той огледал земята и видял как на повърхността на почвата се показват човешки кости. Това е началото на последвалата съдебна ексхумация, която открива около 274 трупа на хора, убити в навечерието на комунистическия режим. От последвалите изследвания на тъкани става ясно, че това е местната интелигенция, която преди започването на Народния съд, е избита и погребана, и както останалите живи местни хора посочиха – вероятно много от жертвите са били  заровени живи, защото селото се огласявало от писъци. Сред убитите е ексхумиран и труп на дете.

Истината е, че това не е само политическа тема, нито тема на историята. Много по-важен е блясъкът в тези очи, с които гледаме днес, и които съмнително се опияняват от възможните сюжети върху един масов гроб и, както често се случва, вместо препълнени със сълзи, се затварят напоени от страст.

Десетият ни брой, озаглавен „Ексхумации“, не е опит за анатомичен разрез на миналото, а за свободна почивка край бездната, от която винаги ще ни маха зашеметяващото.