XXI век се опитва да започне като века на феминизма и въздържанието, нищо че XX успя да свърши като века на порното. Докато феминисткото движение най-накрая успя да спре да се възприема като политическо движение, за да направи последната си крачка и да се превърне в легитимен социален договор, по силата на който не полът, а възможностите, не социалната роля, а социалната свобода по презумпция имат значение, все още има уж развити държави като нашата, които са се хванали в комплексирания си мачизъм и се боят, че ако дори и за миг се отдалечат от комичния си приапизъм, третият пол ще ги нападне гърбом откъм храстите.

Имало стереотипни роли, казват, и сигурно са прави. Дали обаче стереотипите няма да се окажат малко по-различни от очакванията. Статистиката и фактите са като порното - голи. Светът навлезе във века на свенливото лицемерие, което го кара в една и съща минута да гледа порнография и да се бори за правата на жените. Друга пътека пък изведе младите жители на развитите държави до правото на въздържание. Сексуалната революция ни научи, че сексът е за всеки и по всяко време, консумеризмът ни учи, че можеш да потребяваш, без да носиш отговорност. Добрата интерпретация е, че, погнусени от света, в който им се налага да живеят, младите хора в Америка, Европа и части на Азия доброволно се отказват от това да се възпроизвеждат, за да не въвеждат децата си в своя ад. Лошата интерпретация е, че живеещите в земна вакханалия, подобна на картина на Бош, толкова много харесват земния си ад, че не искат нищо да им попречи да черпят от безкрайните му удоволствия. Че светът е на поколение, което иска да живее в лъскав порно филм, вместо в семейна сага, и че никой няма да право да го съди за това.

GONZO журналистиката се превърна в GONZO-porn и това вероятно много би зарадвало нейния създател Хънтър Томпсън. Идеята, че художественият субект ще изживее нещо интересно и опасно вместо зрителя или читателя, вече не принуждава автора да пътува в продължение на три месеца заедно с най-опасната мото-банда в Щатите през 60-те. Поколението на милениумите иска някой да изживее вместо него оргия с мотористи с щастлив край. И порното вече не е само запазена територия за секса. Всички знаем, че храната и вещите са новото порно – цветни, влажни, вибриращи, без любовна игра и водещи директно към акта на потреблението. Телевизията, You Tube, Pornhub, Amazon, еBay, Alibaba ни хвърлят в цунамито на удоволствието от непрестанното воайорство на стоки и предмети, но и ни осигуряват краткотраен климакс от тяхното закупуване. В такава среда въздържанието е не само порицавано, но и на практика невъзможно.

Яж повече, използвай повече, участвай повече, чукай повече тук и сега, на кредит, който можеш да завещаеш, ако има на кого. Плазмените екрани светнаха и Европа, Америка и Азия светнаха и ни казаха, че можем да живеем така. После светнаха и на други места и много хора тръгнаха да идват. Но също като младежа от „Дружба”, който тръгва към Сан Франциско да стане порно актьор, за да влезе в GONZO-то, да смърка хубав кокаин, да кара хубава кола и да има хубави жени, когато пристигне, естествено разбира, че нищо от това не е истина, така както идващите откриха, че дошлите малко преди тях вече правят бомби, защото и тук нищо от показаното на екраните не се е оказало истина.

Феминизмът от друга страна може би ще се окаже истина. Той е на път да спечели своята политическа война с вековни и твърдоглави обществени системи и да направи жените равноправни по право, закон и морал. Поне така ни се иска да вярваме. Свален от пиедестала на идеологиите и доктрините и поставен при хората обаче, феминизмът ще се изправи пред най-голямото предизвикателство за всяка лява идеология или утопия. Как да се превърне в свобода. Ще му се наложи да разбере искат ли всички равни права и какво да прави с онези, които не ги искат. Ще му се наложи да разбере няма ли едни да станат по-равни от други, но какво да прави с по-равните, ако те привидно са от неговата страна на барикадата.

Феминизмът изживява и златната си ера в изкуството, която сам си извоюва, но е очевидно, че в масовата култура не е далеч и неговият култов период, в който всичко ще е добро, третира ли темата епидермално, и всичко ще е лошо, ако не е спазило казионния дискурс и квотния принцип. И ако сега подхождаме с усмивка и разбиране към неадекватността на идеологически машини като Холивуд, които, следвайки квотния принцип, тикат напред филми, които иначе не биха получили и читалищна награда, няма ли рано или късно да се окажем в момента, в който ще ни се налага да преглъщаме само идеологическо правилно и още по-правилно изкуство. Това, естествено няма да е краят на нищо, а вероятно може да се окаже дори и забавно… поне в началото.