Наскоро излезе дебютната ми книга. Сборник с разкази, озаглавен на един от тях – „Баница с локум“. Би трябвало да се вълнувам много. Дотук отзивите са предимно положителни. Един от най-трогателните за мен дойде от литературен критик, член на журито на конкурса „Южна пролет" – „Във вашата книга най-много ми хареса, че наистина чета разкази“. Не го попитах какво има предвид, но допускам, че е от хората, донякъде пренаситени с модернистично писане, където макар и авторите да показват стил и умения, в крайна сметка остава неясно каква е случката и какво е посланието на написаното. Но няма да анализирам тази тема, най-малкото защото нямам и необходимите познания. Бих искал да споделя малко размисли след премиерата на книгата. На нея дойдоха голям брой приятели и познати. Издателят не можеше да повярва, че продаде близо двеста книги, абсолютен рекорд за него, при условие, че говорим все пак за „ФАМА“. Изобщо еуфорията бе голяма, купонът продължи близо пет часа, от които официалната част по самото представяне на книгата бе не повече от петнадесет минути. Такава ми беше и визията как да се случи премиерата – хората да се забавляват максимално дълго време с чаши в ръка, без да бъдат подложени на обстойни литературни четения и/или анализи. Премиери с подобен характер се случват достатъчно често и дори бих казал, че у посетителите се наблюдава известна умора. Неслучайно и разказът, който бях подбрал, бе от най-кратките.  

Премиерата мина супер, съмнение няма. Има съмнение обаче дали е редно от това да се правят някакви изводи за самата книга. Още на другия ден, поставяйки се в позицията на случаен, безпристрастен наблюдател, зададох въпроса  – „Ок, написал си книга – хубаво. Поканил си много хора, дошли са – чудесно. Но какво от това?“

Отговорът на подобен въпрос е повече от лаконичен. Нищо. Новина няма. Някой си бил написал дебютна книга и на премиерата му дошли двеста души. Друг също, но на неговата не се събрали и двадесет. Извод? Няма извод. Или поне не би трябвало да има въз основа на тези голи факти. А първосигналната логика на мнозина, че изначалният интерес към дадено произведение е свидетелство за неговата стойност нерядко не само е погрешен начин на разсъждение, но от своя страна свидетелства за стадно мислене. От което би трябвало да страним. Особено ако претендираме за някакъв що-годе приличен литературен вкус. Зададем ли на широката общественост въпрос от рода – „Вярвате ли безпрекословно в масовия вкус на тълпата?“ – отговорът едва ли би бил утвърдителен. Всеки много държи да подчертае, че има собствено и най-вече независимо мнение. Но същият този всеки средностатистически репрезентира точно тази тълпа. Точно тези хора, които харесват “Алхимикът” на Куелю повече от “Сто години самота” на Маркес (първият автор има и близо 5 пъти повече последователи във фейсбук от втория). Но и самият Куелю (писател с несъмнени качества) със славния си алхимик отстъпва безусловно на Е.Л. Джеймс и нейните “50 нюанса сиво”.

В никакъв случай не искам да издигам тезата, че стане ли една книга масовка, особено в международен мащаб, това автоматически означава, че тя е посредствена или откровено слаба. Напротив, дори считам, че няма как дадена книга да обиколи света, без да има определени достойнства. Най-малкото да е интересно и увлекателно написана, което в никакъв случай не е малко. Но популярността на дадено произведение не следва да е водещ критерий за определяне на чисто литературната му стойност. Спор няма – добре е на масовия читател да се даде свободата какво да харесва и какво не. Но проблемът не се изразява във факта, че той често харесва произведения с по-малко или повече съмнителна стойност, а в това, че у него се формира вътрешна убеденост, че е придобил вкус, тъй като мнозина мислят като него. Че харесваното се отъждествява с качествено. В това е същината на проблема. Масовостта допринася за състоянието на вътрешната нагласа. Навярно звуча малко черноглед. Така е, но поне е наистина малко. В никакъв случай нещата не са безнадеждни. Поне докато реверсивната логика не стане също така масова. На статистика не мога да се позова, но ще разкажа за съвсем кратък експеримент, който проведох с един 18 годишен младеж, ученик в горен клас. Дадох му да прочете една история от моята книга. Разказът е доста лековат, бих казал дори леко глуповат, редакторът твърдо настояваше да отпадне и само радикална редакция от моя страна смечки присъдата му до особено мнение и поклащане на глава (това последното не съм го видял лично, но идеално си го визуализирам). Малкият ми приятел очаквано намери разказа за забавен и сподели, че му допада далеч повече от досадното училищно четиво, от което неотдавна ми се бе оплаквал. Става дума за великата повест „Шинел“ на Н. В. Гогол, един от най-любимите ми писатели. Коментарите тук са излишни. На въпроса, обаче, кое от двете смята за „по-стойностно“, младежът все пак сподави първосигналния отговор, който бе на езика му. Изломоти нещо от рода: „Е, твоето е по-яко и кратко, ама другото нали се води класика някаква, сигурно по-добро. Ма мен не ма кефи.“ Трудно ми бе да му обясня, че само препинателните знаци на „Шинел“ струват повече от  всичко, което бих могъл да напиша някога, но все пак бях удовлетворен, че това момче, макар и вече на 18, все още не е заразен с вътрешна убеденост, че може да оценява нещата според личните си предпочитания. Което е много важно. Навярно му помага и обстоятелството, че той почти не чете неща извън задължителните учебни материали. Тъжен факт, но далеч по-приемлив от френетичния ентусиазъм, с който мнозина жадно поглъщат с цели шепи от бълвоча, изсипващ се на книжния ни пазар (не мога да забравя в самото начало на „Тютюн“, сцената с Ирина и Борис  - „Каква е тази книга? — попита тя жадно“, а впоследствие на читателя му става ясно към какви книги има афинитет героинята). Та хората имат неотменимо право да четат каквото си поискат (или да не четат), но комичното/трагичното е как впоследствие същите тези хора имат тежки претенции да са капацитети и познавачи, готови да отъждествят булевардната литература (несъмнено  интригуваща в някаква степен) с качество на езика и стил на изказа. Нищо чудно, че пазарът е толкова разводнен. И това е глобална тенденция. С вероятност да се задълбочава още.

Казах в началото, че „би трябвало да се вълнувам“. Не е лъжа. Вълнувам се. Далеч не толкова, колкото ако изкачвам връх Дженгала с приятели, но все пак има емоция, има тръпка. Премиери, конкурси, награди и най-вече нови познанства. Всеки ден желанието ми книгата да достигне повече хора нараства. Но редом с това си задавам и един друг въпрос. Редно ли е за малко повече от месец да съм продал над триста бройки, повече отколкото от книга като „Белият цар“ на Дьорд Драгоман (изд. „ЕРГО“) е продадено за няколко години? Книга, преведена на над 30 езика, включително и на български, но очевидно брутално подценена и неполучила полагаемото ѝ се признание у нас. Помня добре деня, в който се сдобих с нея. На един панаир на книгата преди няколко сезона. Наскоро бегло се бях запознал с издателя Мартин. Признах му веднага, че от книгите, изложени на щанда му, не само че не съм чел нито една, но дори не съм чувал за нито един от авторите. Помолих го за препоръка с безрезервно доверие в избора му. Ръката му веднага се устреми към „Белия цар“. Заплатих книгата, без да задавам други въпроси, без дори да я отварям. Направих го чак вкъщи и…. започнах да ругая… дори да псувам. Бях бесен. Винаги съм обичал книги с повече диалог. В този роман няма и тире. Нито едно. Няма дори едно „здрасти“. Все пак преглътнах и реших да направя усилие. Още след първата страница бях смаян. За първи път попадах на автор, който все едно пише пряка реч, без реално да го прави. В даден момент у читателя се създава едва ли не илюзия, че тиретата се визуализират от само себе си. Тук и преводачът има значим принос, но смятайте за какво умение на автора става дума. Умението да владееш магията на езика.  Умението да разкажеш трагични събития и истории с небрежен, дори леко насмешлив тон. Което прави Хайнрих Бьол във „Възгледите на един клоун“ (изд. "ФАМА“). Друг невероятен роман, чийто тираж с години не може да се изчерпа. Макар и да има издания и преди 1989 г. Все пак авторът е и Нобелов лауреат.  

Нещо не е наред на литературния ни пазар. Не смея да дам мнение точно къде, може би проблемът е доста комплексен – и при издатели, и при разпространители, и при критици, и при читатели. Но най-важен, разбира се, е читателят. За когото не е задължително да има изискан вкус, но е добре да знае две и двеста. И ако осъзнава разликата в живота, със сигурност би могъл да го прави и с литературата. Бих искал да споделя случка с точно такъв човек. Примерът е красноречив. Не знам за отношението му към книгите, никога не сме говорили на такава тема. Говорили сме за работа, беше ми шеф преди десетина години. Веднъж (не помня точно как изначално тръгна разговорът) му дадох да чете един популярен за времето си разказ из интернет (по мое мнение смешен, но изключителна простотия) за някой си Генади – модерен гъзар. Казах на шефа си, че сигурно ще го развесели. Той започна да го чете и след минута вече се смееше с цяло гърло. Чак му избиха сълзи. Буквално. После направи обаче нещо доста неочаквано. Спря да чете, преди да е стигнал и до половината. Попитах го защо, а той отвърна: „Прав беше, това е пълна простотия, няма какво да си губя времето повече“. След което избърса сълзите си.

Така че нещата не са безнадеждни. Просто трябва да се стремим да сме по-сдържани в оценките си за нещата. И особено за книгите.