Стихове

1 юни

жълто около устата

червилото на детството

Саломe

мисълта извършва литургия

в лоното на заспалата луна

Йоане, затворените ти очи

са скритото небе

искам да целуна устните ти
до окончателното опростяване 

до ядрото на всички метафори

за любовта

Мигове в кибритена кутийка

сладкото от смокини –
„само за сватби и погребения” 
свалям венеца
страшна ли е смъртта?
ах, какви хубави стихове
има за нея
няма вече кибритени клечки 

речникът по унгарски е ненужен

отново вали
ще закача жълтия балон
на полилея
защото няма слънце

Безследно изчезнал

с тефтерите

хайку
минал по краткия 

път

избрал двустишие

до смъртта

***

Началото е отправна точка на създаващия се

                                                                   хоризонт.

Лунната пътека не е единствената траектория.

Трептенето е посока.

Полъхът –

                  компас. 

* * *

не Голгота

хълма на боровинките

да изкача

* * *

и предатели няма

и кръст няма

само трънен венец

За звездите,

за майките, които светят.
За далечното небе,
 понякога усещано като закрилник. 

За бездънните вечери,
в които потъваме.
За вечността,
която разбираме едва тогава 

когато временните хора
се превръщат в абсолюти. 

Четат между редовете

парцелите
тези които няма какво да напишат

дребни истории процеждат
къси като фасове
каменоделците
навели глави
над вечния камък

Задушница

толкова живот на мъртвите има само тогава

светят душите им и пак призовават
да държим огньовете
да палим стърнищата 

няма тълкувание този сън
само той няма записване върху плоча 

цял ден озарение

светлина

в светилището
в лъкатушния тунел
кланям се пред стълб до къщата 

електрическа топола
докато хиляди свещи горяха

море от восък изтече
и пак не прогледнахме
някои я видяха там горе
като северно сияние
избързаха
не дочакаха края 

Бурята на вглеждащите се

в дълбочината
първи атрибут на желанието 

е докосването
мидите също имат две 

страни
на брега намирам винаги 

едната

Бащата меси хляб

навръх скалата

храни орлите

Молитвата се врязва

в тишината

изтръгнат вопъл

няма страдание

няма страдание

не разбрахте ли, вярващи

животът на Исус е

повторение

Бащата меси хляба

със семената
 на избавлението 

родът да бъде прероден

Бащата меси хляб –

най-силното убийство
 на метафората 

Единственият по-голям от хляба

се нарича Бог
Бащата меси хляба на орлите 

Рилски манастир, 9 февруари 2014 

Като нестинарка

на килим от миди

танцувам
 с ветровете и чайките 

пиша името ти в пясъка

прочитат го вълните

Пристигащи – заминаващи

Часовата разлика не може да изличи

залеза в очите ти
пристигащи – заминаващи
са думите 

спомените
мечтите
молитвата ми
пристигащи – заминаващи 

сърцето ми е летище

на безкрайни закъснения

на върхове и падения

пристигам и заминавам

от теб

и
 в теб
 единствен въздух
 Обичам те, защото съществуваш. 

Фрагменти

Amor fati 

Пиша писма и чакам отговори. Електронни гълъби пускам. Всемирът мълчи.
* * *
 Припознам се, търся града. В метрото забравям посоките и разчитам “Лион” вместо “Люлин”...
* * * 
Литературният архив – кътните зъби на литературата. Понякога буквално, отброени като фондов експонат.
* * *
Бели книги за черни дни.
* * *
Центробежни сили, убежни точки. Разписание, предписано от някой горе. Оставен свитък. 
Намерено начало на нещо просто като чист въздух, като необятен простор, като изкуство, което те осмисля.
* * *
Извоювам си собствената тишина.
 * * *
Времето не е крайно, то е изначално. Затова търсим Началото.
Изгубеното време е изгубеният рай.
* * *
Злото няма битие. Какво ли определя неговото съзнание?
* * *
Човешко, твърде човешко е времето. Това ме потиска. Гранично, пределно, осезаемо.
 * * *
Логиката е границата на възможното. Логическата форма е смисловото полагане на света в езика.
               * * *               
Воденицата е функцията на осъществената вода.
* * *
Пътищата са неведоми. Води ме!
* * *
Истината е най-ценна. Тя е словото на Пътя.
* * *
Опитът е храната на живота.
** *
Memento mori е истински осъзнатата ценност на живота.
* * *
“Спомняше си алфа и омега от Божието слово, но никоя от останалите букви” (Борхес)
Бог ражда своето начало от изначалието на Буквата.
* * *
 Патерицата на съдбата – вървим с всеки неин ход, следваме я сляпо, куцаме в надпреварата. Кой 
ще стигне първи до финала – смърт.
Затова велико е звездното небе над нас и кодексът морален, защото те осмислят състезанието,
 където няма победители, а само устремени.
Сизиф дали е бил щастлив?

Тоталност, неуловимост, стремеж – битието в неговата есенциална оголеност. В своята безкрайна генеалогия отвъд.
 * * *
Човек предполага и чете, Господ разполага и пише. Scripta manent.
 * * *
В театъра на абсурда всеки играе себе си.
  * * *
 Буквата е алфа и омега на Писанието.
* * *
Животът и смъртта са двете багри, които правят възможно въображението на изкуството.
 * * *
Приятелството се мери на кантар. Като сиренето, което се плаща, плаща...
* * * 
                Молитва, молив, моля!
* * *
              Прогрес и стрес – двете неотлъчни начала. Яйцето на кокошката.
* * *
Българската литература е голяма. Неприсъждането на Нобелова награда на български творец не
трябва да се превръща в комплекс. И ако това е факт 
– то нека бъде комплексът на ценността. На още неоткритата съкровеност.
 * * *
Без литературата светът е едно диво обиталище. Въставането ми е поради литературата. Когато
претопя същността си в литература - “ще се намеря”.
* * *
Като в роман на Кафка. Друг чертае периметъра, обхвата. Ти си само обитател на окръжности.
* * *
Похвали се, че е отказал цигарите. Пагубно. Харесваше ми да пуши. Сега е обикновен
въздържател, въздуходържец.
* * *
                  След години всичко ще бъде “вчера”. Вчера.
* * *
Скитам в пространството, всеобхватна съм в разпиляването. Как мога на толкова страни да се
разположа и никой ъгъл да не е мой, и никога да не
повтарям...
***
Фрагменти от един живот: абсурдът
И като Кафка да стана, в най-голямата метаморфоза да потопя перото си, пак няма да го надвия,
да го претопя. Заглавието му дори. Остава да
се прекръстя, да си плюя на ахилесовата предопределеност и да бягам, бягам, да се завръщам
все към същото.
 * ** 
Тя е мъртва. Уподобявам първото изречение от “Чужденецът” на Камю. Смъртта е подобието на
уникалното настъпване. Разтърсва. Може би е красива.