Проектът ми не е в ума, той тече в други, невербални светове. Голем изследва човещината на химерата, човешкото качество да не осъзнаваш...

Смисълът...

То има ли смисъл това, дето ти го гледа... Когато правих това нещо търсих някаква достоверност на човешкото действие и по-скоро процесът беше отзад напред, т.е. първо се работеше върху действието и след това – върху смисъла му. И това ни предпазваше от една изначална концептуалност, преднамереност и дори художественост. По този начин имахме възможност да сме много по-честни. Така че ние първо правихме картините и след това ги мислихме, и е много особено това, че всяка картина, въпреки че всеки път има една и съща структура, може да бъде преживяна по различен начин.

Преди представление ние всеки път си вербализираме различни случки... И въпреки тея различни случки, дори и въпреки различните чувства, които вербализираме, представлението пази една и съща движенческа структура.

Наблюдавах публиката и ми направи впечатление, че, докато гледаха, на много хора взе да им се повръща... Това знаеше ли го?

Миличката публика, не, не знаех, но тоя път може и така да се е получило, може и винаги да се получава така... Аз лично го гледам само на репетиция, много рядко, и не ми се повръща. Но аз много често имам силно чувство на тъга...И ми е странно, защото много често хората ми казват „ти правиш комедии, миличка, правиш бахти смешните неща”

Да бе...това ли било смешно?

И за това, да, и за „Космонавта” са ми казвали...

За мен беше много меланхолично, този батут, който за мен символизираше желанието за връщане в утробата...

Всякакви асоциации има за батута. Някои го мислят за анус, други – за вагина, трети – за анус плюс осем вагини...

Тея с осемте вагини са доста алчни! Но в „Космонавт” ти имаше найлон, т.е. може би обичаш да да се изразяваш чрез някакви странни материи?

Да, в „Космонавт” имаше найлон и такива работи, включително това бебе, което излиза от прахосмукачката. Да, знам това, аз много изследвам темата за вътреутробния живот и за живота извън утробата. Конкретно преди това представление много говорихме за зависимостта от утробата. До този момент не бяхме. Но сега това ни беше тайната вербална тема. Всеки път има много различни неща, за които може да се поговори чрез това представление. Но сега ми се стори много важно да видим това, че външният проблем, който уж „Голем” поставя, е консумацията, но той трябва да се слее с проблема към тази зависимост и то не зависимостта от субстанциите (дъвките). Всъщност персонажите са зависими от батута и са зависими една към друга и не могат да си намерят личния образ.

Докато го гледах, си записвах асоциациите, които правя и едно от нещата беше канибализма?

Да, те имат нужда да го изядат, да го обожават, но в крайна сметка да го унищожат, просто защото нямат себе си. И те по същия начин изяждат и самите себе си.

Екипът

Те са най-добрите, те са единствените, няма как. Няма други толкова смели хора. Остави, че обективно имат наистина най-високите професионални качества, всички – включително художникът (Станимир Генов), костюмографът (Леда Екимова), композиторите (trohi) – всички имат и жестоки, мощни лични качества, с които застават зад тази работа. Аз наистина, наистина дълбоко ги обожавам.

Явно обожаваш и модерната литература, след като наместваш и Ghostdog?

Tой даде образа на „Голем” през заглавието. Ghostdog умее да работи с образи, да вкарва смисъла в думи. За това нещо той написа много як текст, но просто остана по този начин, защото „Голем” засяга теми, които са преди говоренето. Този пърформанс е материал, който гълта, той взема, той не дава, не издишва, а вдишва. Затова не е коректно да вербализираш и да рационализираш.

Поставяш темата за агресията, без да поставяш темата за секса?

Сексът в това представление е абсолютно забранен. Това е правило номер едно. Нали се сещаш, че като излязат красиви жени, дъвчещи дъвки, търкащи се и подскачащи по мек батут, и ти просто директно влизаш в секса. А тук еротиката липсва, защото не искам да съблазнявам по жизнено важни въпроси.

Ти се занимаваш с психодрама. Преди това си била в класа на Леон Даниел. Кажи нещо за това?

К’во да ти кажа, да, в пърформънса, който правя, аз съм ученичка на Леон Даниел и Давид Йерохам. На тези двама стари, гениални евреи. Те са велики учители, учат на това да вършиш качествена работа, да правиш нещо радикално, да изследваш с болка, труд, всеотдайност, дълбочина, липса на пазарлък, липса на ...

Представяла ли си си какво би ти казал Леон Даниел за тази постановка?

Да, естествено, че съм си представяла. Представям си, че всички други биха казали – това не е ученичка на Леон Даниел, тя е предателка на добрия театър, защото с нещата, които правя, аз излизам от формата на театъра. Излизам от думите, а Леон беше учител основно на диалога, на анализа на текста. Обаче аз мисля, че, ако той беше на тази земя все още и беше видял това представление, той щеше да види, че съм сто процента негова ученичка. Аз съм вярна на това да търся анализа, какъвто и да е той. Моята съвременност е различна от неговата, и моят избор за поставяне на сцена е различен, но действието е едно и също. Вътрешното действие за търсене на истината е същото.

А защо ти е нужна психодрамата – виждам, че ти заявяваш своите образи психодраматично?

Това е факт, аз работя психодраматично, защото това е много добре работещ инструмент за изследване, за анализ, за конкретност, за образност.

Може би е добре и за самия ти екип, че ползваш този метод?

Да, мисля, че е много добре, защото психодрамата е много добър инструмент да изследваш тайните, да осветляваш нещата, които не искаш да видиш. Защото всички сме загубени и всички търсим... светлина някаква.

Животът

Исках да внеса някаква конкретика, но ти ми разказваш играта, докато те слушам. Когато прави „Голем” имаше ли чувството, че нещо рискуваш?

Не, единствените, които рискуват, са актрисите.

Живота си.         

Да, живота си. Иначе имам чувство за вина, че замърсявам с много дъвки.

А каква е марката на дъвките?

„Идеал”. Това са дъвки, които ни ги произвеждат специално. С точно този цвят, който точно толкова да боядиса, произведени са максимално меки, защото са убийствени за зъбите на тези жени, без захар, само с малко стевия. Аз исках да са без вкус, за да могат да издържат, но както каза директора на завода – „моето момиче, дъвка без малко сладичко не може”. Ние на представление изразходваме осем килограма дъвки.

След представлението извиняваш ли се на актрисите за това, което си им причинила?

Непрекъснато го правя без думи, защото вече ме е срам да им го казвам. Те ми се подиграват. Аз искам да ги прегърна, да ги изкъпя, да ги гушна, да ги приспя, нещо добро да направя за тях, а те... След представление всеки път са като маймуни, обезобразени, с червени ръце, с червени усти, с разцепени стомаси, разцепени челюсти, много често пребити една от друга и после броим синките, захапванията... Еми, к’во да направя, конкретно в тоя материал по тоя начин трябваше да се работи, няма друг ход.

Можеш ли да направиш все пак нещо романтично?

Да...Мога. Мога да направя нещо, което е за любовта. Романтично така ме притеснява като дума, защото има опасност от сантименталност, което ме смущава. Но мога да направя нещо за обичта и нещо за любовта.

Можеш ли да продължиш след „Голем”? Какво ще правиш след него?

О, да, да. Защото „Голем” е един безкраен кръг, който изсмуква, поглъща, обсебва те. Да продължа нататък си е моя професионална тема. Но какво идва след него е тайна.

Постановката "Голем" може да бъде видяна на 1.11.2017 в ДНК (пространство за съвременен танц и пърформанс), както и още веднъж през декември.