Всеизвестна истина е, че няма по-голяма самота от тази на човек, който се оказва сам сред тълпа хора; писателите я повтарят непрекъснато, патосът ѝ е неоспорим, но сега, след случая с госпожица В., и аз започнах да вярвам в нея. При история като нейната и подобни – но ясно е, че при писането за тях и едно име стига – човек наистина може да упомене дузина такива посестрими на един дъх. Такава история е почти невъзможно да се случи другаде освен в Лондон. В провинцията винаги са налице търговецът на месо, пощальонът или пасторската съпруга, докато във високоцивилизования град цивилизованото общуване между хората е затворено в доста стеснено пространство. Търговецът стоварва месото някъде в квартала, пощальонът пуска писмото в кутията, знае се, че и пасторската съпруга използва същия удобен процеп за посланията си: времето, повтарят те, не трябва да се прахосва. И въпреки че месото остава неизядено, писмата – непрочетени, и пасторските послания неотворени, от това никой не си взема поука, докато идва ден, когато тези служебни лица стигат единодушно до мълчаливото съгласие, че номера 16 или 23 не бива повече да бъдат обслужвани. Прескачат ги при обиколките си и бедната госпожица Дж. или госпожица В. изпадат от сплотените редици на човешкото съжителство, пренебрегнати от всекиго и завинаги.

Лекотата, с която такава съдба те сполетява, говори, че е крайно необходимо да се наложиш в света и да отстояваш себе си, за да си спестиш пренебрегването; защото как иначе да се справиш с живота, ако търговецът на месо, пощальонът и полицаят са решили да те загърбят? Това е ужасна съдба; в такъв момент аз бих счупила един стол в пода, само и само квартирантът под мен да разбере, че съм жива.

Но да се върнем към мистериозния случай на госпожица В., зад чийто инициал, нека се знае, се крие и персоната на госпожица Джанет В.: едва ли е необходимо една буква да се разделя на две части.

Забелязваха ги из Лондон в продължение на около петнайсет години; човек можеше да ги открие в известни светски салони или картинни галерии, и когато кажеш: „О, как сте, госпожице В.?“, сякаш е нещо обичайно да я срещате всеки божи ден, тя ще ви отвърне: „О, не е ли прекрасен денят!“ или „Какво лошо време напоследък, нали!“, след което продължаваш напред, а тя като че ли се размива, слива се с някое кресло или скрин. Във всеки случай преставаш да мислиш за нея, докато тя не се измъкне от мебелите и след, да речем, година същите неща не започнат да се повтарят отначало.

Кръвна връзка  – или каквато там течност тече във вените на госпожица В. – ме накара да приема съдбата си да я срещам често... да минавам през нея или тя да се размива пред очите ми – какъвто и да е правилният израз, – и то с повече настойчивост от когото и да е друг, докато това малко представление се превърна в нещо като навик. Никое светско парти, концерт или посещение в картинна галерия не минаваше добре, ако познатата ми сива сянка не ги почете с присъствието си; и когато преди време пътищата ни престанаха да се пресичат, усетих смътно, че нещо липсва. Няма да преувеличавам, уточнявайки, че точно тя липсваше, но няма да е и неискрено, ако използвам фразата неутрално.

Така насред препълнени с хора салони започнах да се улавям, че се оглеждам наоколо с чувство на неясно неудовлетворение; не, всички като че ли бяха налице, но въпреки това със сигурност нещо не беше както трябва – в мебелите ли, в завесите ли... или пък са махнали онази гравюра от стената?

И тогава една сутрин се събудих много рано, още на разсъмване, и извиках силно: „Мери В.! Мери В.!“. Това със сигурност е бил първият път, когато някой е извикал името ѝ с такава настойчивост, а не като безцветна фраза или точка в края на изречението. Но противно на очакването ми, моят глас не успя да извика пред очите ми личността на госпожица В. или някакво нейно подобие: стаята остана празна. Цял ден собственият ми вик отекваше в главата ми, докато се залъгвах, че ще я срещна на този или онзи уличен ъгъл както обикновено, че ще изникне пред мен, после ще изчезне и аз ще се успокоя. Но тя не се появи и това ме разтревожи. Във всеки случай странният фантастичен план ме осени, докато лежах будна през нощта, отначало като най-обикновено хрумване, което постепенно доби сериозната, трепетна убеденост, че трябва да посетя госпожица В., лично да се отбия при нея.

О, сега като се връщам мислено назад, колко налудничаво, необичайно и забавно ми изглежда всичко това – да проследиш една сянка, да видиш къде живее, и ако наистина живее, да поговориш с нея, сякаш е човек като всички нас!

Помислете си само как би изглеждало, ако вземете омнибуса, за да посетите сянката на дивия зюмбюл в Кю Гардънс по залез-слънце или да уловите пухчето на глухарче посред нощ в някое от полетата на Съри! Но това, което си бях наумила, беше далеч по-фантастична екскурзия в сравнение с горните; докато се обличах, се разсмях и продължих да се смея при мисълта за тази старателна подготовка предвид задачата ми. Обувки и шапка за госпожица В.! Изглежда невероятно и нелепо.

Най-накрая стигнах апартамента, където живееше тя, и като погледнах табелката, видях, че тя твърди доста двусмислено – както и всички ние, – че тя едновременно е тук и я няма. Почуках на вратата ѝ на най-горния етаж на сградата, позвъних, почаках, поглъщайки с поглед всичко наоколо; никой не се появи и аз взех да се чудя дали сенките умират и как ги погребват, когато една прислужница лекичко открехна вратата. Мери В. била болна и след цели два месеца на легло починала вчера сутринта в същия час, когато бях извикала името ѝ. Значи, никога вече няма да срещна сянката ѝ.