В началото на юли пътувах до Балчик. Пътуване, от което, ако вярвам на сънища, не трябваше да се връщам жива. На отиване пътят беше безличен, но на връщане HDR-режимът на камерата на телефона ми Lenovo, взет, между другото, назаем, ме изненада драматично, виждайки Добруджа по нов за мен начин. Тя е двойна и двойствена, сякаш зад материята на обектите край пътя проблясваше друга същност, изместена реалност, в която сигурно съществуваме без да предполагаме. Литературата често работи с тази реалност, наричайки я по различни начини. Аз нямам име за нея и сигурно не бива да я назовавам. Тя може би е смъртта, следователно е непознаваема. А може би е нещо трето, което машината улови за мен.