ПРЕДИ НАЧАЛОТО: Писма от един внезапно изоставен проект

„Миналото е огромно тяло, чието око е настоящето.“
Паскал Киняр

„Внимавай с повърхността на нещата.“
Рене Домал, Връх Аналог

            Настаниха ме в нещо като хижа близо до реката. Някога – до сравнително скоро, мисля – тук е имало гора. Гъста, почти непроходима. Джунгла. Сега, когато погледна през прозореца, мога да видя хълмовете от другата страна на реката, а те не са никак високи. Нощем, когато не мога да заспя или сънувам, че не мога и съм буден, чувам как останките от дърветата, празни пространства, които преди са били корени, стволове, клони и листа, шумят сякаш са наистина там, между мен и реката, и още с първите лъчи на слънцето ще започнат да се хранят със светлината му. Чувам как телата им се подготвят за пиршеството – пукат, съскат, нещо вътре в тях даже трака. Знам и без да ги виждам, че самите те са чиста светлина: не лунна и не останала от стопилото се с деня слънце, не, по ксилемите и флоемите им пълзи яркост от други места. Знам и, че в телата им няма нищо от онова, което прави дървото – дърво. Особено е. Дори когато съм изключил всичко.
            Преувеличавам малко, разбира се, а и тук няма кой знае какво за изключване. Хижата е стара къща.
            Но вятърът тук, особен полъх, който никога не секва и често ухае на далечни цветя, наистина понякога звучи като изтъкан от гласове. Някои от гласовете – сигурен съм – не са човешки. Когато споделих това с Виро, той ги нарече звуци, до такава степен не искаше да влиза в измислицата с мен, нищо че често ми угажда за какво ли не. Онзи ден например ме изчака най-търпеливо да подредя частите на машината достатъчно отдалечени, но и достатъчно близко една до друга, за да се съберат все пак в един момент и да се превърнат в цяло. И не само ме изчака, но и изслуша обясненията ми защо го правя, въпреки че му личеше, че не вярва и на дума от казаното. Стоя и ме гледа, без да цъка с език, без да помръдва дори, не статуя, а дърво, част от гората, която, макар и почти унищожена, явно все още е властелин тук. Когато приключих и отстъпих назад, за да видя какво се е получило – празна театралност, която обаче с годините бях свикнал да приемам за крайно необходима, един вид доказателство, че и аз съм част от процеса, а не просто придатък на машината – той каза:
            – Това, което очакваш от тази машина, може да го направи всеки, живял достатъчно дълго тук.
            – Съмнявам се – отвърнах.
            – Хубаво е, че се съмняваш. Важно е. А и затова си тук с машина. Но баба ми беше научила всичко, което искаш да знаеш, като просто бе вървяла по пътя на дните си.
            – Пак ли си ходил до града?
            Всеки път, когато му се наложеше да прекара известно време там, той се връщаше такъв; присъствието му беше изпъстрено с дълги мълчания, прекъсвани от подобни изказвания, за които не беше много ясно дали са с цел да ме дразни, или да сподели с мен някаква невидима за очите и сърцето ми местна истина. 
            – Какво съм тръгнал да се обаждам и аз. Оставям ви – с това той си тръгна.
            А аз останах и известно време гледах неподвижните парчета от машината. Те щяха да се заемат с делата си скоро, може би още щом им обърна гръб, и след известно време – половин, един час или ден – щяха  да ме уведомят, че са открили нещо. Нещо в този отрязък от света, което би или не би могло да приеме в себе си нов живот. Обърнах им гръб и се насочих към хижата.

            Не искам от думите ми да излезе, че Виро е някакъв дивак, който гледа с недоверие устройството, поставено от чужденеца пред очите му, нито пък че е лудит, който в някоя невидима за анатомите камера на сърцето си трансформира страха си от новото в привидна мъдрост за отношенията между човек и машина. Виро няма нищо общо с тези типажи, но в него определено има недоверие към онова технологично, което в очите му цели да измести природните елементи в системите на живота. Понякога водим спорове по тази тема – за да мине времето или защото наистина искаме да стигнем до някаква обща истина, независимо че никой от двама ни не смее да си признае, че търси подобно нещо – и  в тях аз често защитавам позиции, в които не вярвам. Например, откъде може човек да знае, че системите на живота не са с механичен произход, че ние и червеите по тази земя не сме забравили откъде сме тръгнали. На което той отговаря, че всеки, дори червеят, знае, че е забравил откъде е тръгнал, но това няма много общо със спора ни. Даже, добавя, идеята е да забравиш, защото началото е непоносимо нещо. Никой и нищо не помни абсолютното си начало.
            Виро просто вярваше, че светът може без много от нещата, които човешките ум и въображение са внесли в него. Пиша това и се сещам за думите, с които той ми беше описал града преди време: “шум и неща, и нещо друго, на което мястото му е другаде”. Когато го попитах къде е това другаде, той просто сви рамене, обърна ми гръб и се загледа в някаква точка на хоризонта. На мен ми хареса това “нещо друго, на което мястото му е другаде”. Стори ми се, че може да бъде казано и за човек. Всеки от нас е бил чужденец.
            Докато пиша това, поглеждам през прозореца и търся издайническия проблясък на машината. Все още го виждам на няколко места – до  един полужив храст, в центъра на който има старо гнездо; до купчината камъни, които приличат на миниатюрна могила, издигната след някаква мигновена война; и в тревата, утъпкана от мен и Виро.

            Виро отделяше по няколко часа седмично, за да съставя, изработва и разпространява брошури сред фермерите от южните щати на родината му, които наскоро бяха приели предложението на някаква компания да обработват земите си с помощта на няколко изродни вида животни – два вида птици и кой знае колко вида насекоми. Виж, те вече са машини, твърдеше той. Не са, опитвах се да му обясня аз, но винаги стигах до място, където нито той желаеше да ме слуша повече, нито аз – да мисля по темата. Още ми е странно, че не правиш опити да саботираш работата ми, му казах веднъж, а той ми отговори, че както е тръгнало, скоро никой няма да може да си върши работата.
            Още на първия ми ден тук намерих една от брошурите в спалнята на хижата – беше я оставил на нощното шкафче. Разбирах само удивителните и картинките. И от двете имаше по много. На една от рисунките се виждаше осеяна с животински трупове земя, над която летяха всевъзможни птици и прилепи с метален отблясък.
            Разлистих я пак преди малко. Хартия. Мисля, че на две от страниците се описва революция или поне на мен така ми изглежда. Преди малко погледнах машината: сияеше в полумрака и си вършеше нейните си работи.
            Тази нощ ще се спи.

            Понякога ми е трудно да говоря с хората тук за естеството на работата ми. Не, не понякога, а винаги. Просто има моменти, в които успявам да сглобя чертите на нещо като образ – не бих го нарекъл маска, защото маската се отличава с известна твърдост, с илюзията за защита – който успява да залъже сетивата на хората срещу мен, че общуването с това лице е възможно.
            Повечето от тях мислят самия мен за машина. Говорят с мен отдалеч. Затова в някои дни се изкушавам да им пускам филми, информационни материали, изтъкани от светлина и кой знае какво още, които – често, за не повече от десет минути – налагат правилните геометрични форми на въздушните си прожекционни екрани върху рехавата и нелинейна джунгла около нас и разказват история с начало, среда и край. Хората гледат с търпение и подозрение, а и с малко страх, защото импровизираното кино превръща познатата им среда в свят, населен с множество измамни реалности, но след това не казват нищо. Техните истории са различни - с невидими корени, гнезда на птици по клоните, хралупи на гризачи в стеблата, шепот на вятъра и още нещо в листата – и за тях прожекцията, освен насилие върху сетивата им, е и ограничаване на разбиранията им. Трябва да призная, че след последния ми опит да им покажа нещо от моя свят, филмът и на мен ми се стори неприятно странен. Новите прожектори, които излъчват върху всяка повърхност и цвят, и някак карат окото и ума да видят ясно и сглобят правилно историята, ми се сториха даже страшни. Страшни като всичко, което е измамно.

            Какво сънувах днес:
            (Наистина сънувах, а не като жителите на онзи град преди години, които след инцидента там дни наред не знаеха кое от преживяванията им е действително и кое сън. Всъщност – не трябва ли и преживяванията в съня да се водят действителни? Както и да е, това сигурно ще бъде редактирано някъде по комуникационния канал.)
            През нощта видях мъртвеца, за който всички тук говорят. Всъщност не знам дали е било през нощта, или през деня, в сънищата често тези неща са объркани, а и нямат чак такова значение – планетата на съзнанието се върти, както си реши. Сънувах, че в гората, която отново е гъста и жива, но някак прозрачна, и тиха, но изпълнена с гласове, виждам млад мъж, легнал на тревата и полазен от лианите на хищни цветя. Гледаше спокойно към – да кажем нощното – небе, докато венчелистчетата на цветята дълбаеха като зъби плътта му. Кръв нямаше.

            На следващата сутрин машината се беше преместила, а някои от частите ѝ се бяха скрили така добре, че се сливаха с околната среда. Докато ги търсехме, разказах за съня ми на Виро – бях го помолил да ми донесе още батерии и той дойде малко след изгрев слънце. Обясни, че това е типично за мъртвеца – да го видиш как лежи в гората. Каза и, че винаги е проснат на различно място. Обикаля. Или – тук не чух ясно думата – го разнася насам-натам. Също така ми каза, че хората го наричат мъртвеца не защото е такъв, а защото съзнанието не може да измисли друга дума за него. За хищните цветя не каза нищо.