Сладката миризма се носи във въздуха заедно със сутрешната мъгла, най–доловима ниско до земята, където крачи тя, обута в специалните си сребристи обувчици. Сламките почти не пукат под стъпките ѝ, защото внимава къде стъпва и защото е лека и мъничка, всички я наричат Палечка понякога. Тя обаче се чувства голяма и тромава, особено когато трябва да се скрие, както сега. Съсредоточена в бързането към близкото укритие, тя е изненадана и от миризмата, и от тъничкото блеене на агнетата. Дъсчените стени на обора едва се забелязват в полумрака, но тя знае точно къде трябва да кривне, за да влезе в теснината откъм задната му страна. Там има проход и тъкмо той е нейната цел.

Става по-тъмно в момента, в който влиза в прохода, а склонът зад нея внезапно просветлява, обгърнат от сутрешните пáри. Никой не знае, че се е измъкнала. Нито дори баба ѝ, чиито ръце разтвори бавно и внимателно, а сетне още по-внимателно се смъкна от високото легло. Вратата на стаята винаги е леко открехната, за да може тя да стигне до мястото за пишкане, без да буди никого. Колкото до голямата врата на къщата на баба ѝ и дядо ѝ – тя е забелязала, че щракването при затваряне не винаги се чува и затова по време на вечерята снощи напрегнато дебнеше дали вратата наистина ще се затвори. Днес щяха да пристигнат братята ѝ и тя искаше да им набере букет от красивите цветя, които видя преди няколко дни по време на разходката над обора заедно с баба си. Цветчетата им, твърди топченца, много я впечатлиха, и тя си ги представи събрани в изящно букетче. Целия следобед вчера мисли как би могла да набере повече, отколкото баба ѝ беше позволила. Имаше момент, в който реши, че не си струва усилията – братята ѝ често се превръщаха в буболечки и я молеха да ги спаси от формата, в която са били наказани да съществуват. Шегуваха се с нея, тя знаеше това, може би дори ѝ се подиграваха, но все пак ѝ се искаше да може да ги спаси от тази форма, един път и завинаги. Формата е ограничаваща, кой друг да знае това по-добре от нея, която в момента крачи през сутрешната мъгла, подминала вече гладните животни, чието блеене ѝ подсказва, че са я усетили.

Вече пред вратичката, скрита навътре в тъмния проход, тя установи, че ще е трудно да я отвори. Отстрани изглеждаше много лесно, когато баба ѝ или дядо ѝ се навеждаха да дръпнат резето, което е ниско до земята. Всичко беше предвидила, само не и това – че ръцете ѝ освен малки, са и попремръзнали от студа и влагата. Забави се значително, а и се плашеше от жалното блеене зад гърба си. Вече ѝ се искаше да се върне, но пък помнеше нежните лилави топченца и това ѝ даде смелост. Металното резе не помръдна, затова легна по корем и се провря под най-долната дъска, натискайки дупето си надолу, усетила, че само то ѝ пречи да премине отвъд. Когато се изправи и се обърна към портичката, за да се увери, че вече е отвъд, си каза, че неприятният допир на студената и влажна земя си е струвал.

Не беше подготвена за мрака по пътеката нагоре към поляната с лилавите топченца, която наистина я уплаши. Беше забравила колко стръмна е тази пътека, а се оказа и хлъзгава. На няколко пъти се подпря на длани, защото лъскавите ѝ сребристи обувчици се хлъзнаха по влажната пръст на склона, по който животните понякога излизаха на паша. Когато стигна горе, стана дори по-страшно – обърна се и видя, че под клоните на дърветата не се вижда нищо от пътя ѝ досега – само угнетяващ мрак откъм обора с овцете, чието блеене продължаваше. Надяваше се, но не беше напълно сигурна, че докато обере лилавите топченца, пътеката ще изсветлее. За миг се почувства заседнала на това възвишение и объркана дали наляво или надясно през тъмната поляна насреща ѝ се намираха цветята. Не помнеше колко време бяха вървяли с баба ѝ онзи следобед. Тъмнината и тревожното блеене ѝ пречеха да вземе решение и се колеба по-дълго, отколкото ѝ се искаше.

Млечната светлина, идеща зад отсрещния хълм, едва видимо се усилваше и милостиво ѝ помогна да тръгне надясно, заобикаляйки няколко тъмни храста. После вече всичко стана малко по-лесно, защото силуетите на растенията се откроиха пред погледа ѝ. Първоначално всички ѝ се струваха еднакви, докато не съзря китка сведени надолу топченца, които дори хвърляха сянка по тревите наоколо. Ето къде сте били, поиска ѝ се възкликне, но се опасяваше, че някой ще я чуе и това ще съсипе всичко. Колкото по-навътре навлизаше в поляната, толкова повече растения виждаше, а желаните сред тях вече можеше да различи безпогрешно. Чуваше и как нещо тупти в ушите ѝ, съпроводено от неспирното блеене на агнетата и жалния гърлен зов на техните майки. Всичко това ѝ напомняше непрестанно, че върши нещо нередно, че ей сега ще се появи светлината от фенерчето на дядо ѝ и тя ще бъде спипана в провинението, което толкова бе жадувала.

С треперещи пръсти започна да къса лилавите топченца ниско до земята, за да стане хубав и строен букет, утешена само заради просветляващия мрак, но и защото смяташе, че ще има достатъчно време да се върне в леглото, без никой да разбере, че е излизала. Стана смела и дори безразсъдна и докато братята ѝ се събуждаха някъде далеч от нея, в неизвестна ѝ посока, нейните хищни пръстчета вече захващаха цели снопове от студените и лепкави стебла на росните растения, без съзнанието ѝ да си дава сметка, че ръцете ѝ трудно ще ги пренесат, докато пълзи под дъските на портичката. Не се спря дори когато първите слънчеви лъчи пробиха пътя си до листата на дърветата и капките роса увиснаха на съцветията на кукувичето грозде, заради които предприе този дързък набег. В разгара му тя се измори и заспа, защото овцете внезапно бяха престанали да блеят.

Събуди се от хлопване и може би тежки стъпки около обора, но не беше сигурна, затова се заслуша за един кратък миг, а сетне забеляза, че поляната е блеснала под слънчевите лъчи и вече никак не е страшна. Не беше планирала така нещата, изобщо не ги бе планирала така и се ядоса на себе си. Скочи чевръсто и първото, което видя, бяха мръсните върхове на сребристите си обувки, а после забеляза и зелените си пръсти. Огледа се и видя букета до себе си, съвсем леко клюмнал. Но как ще го пренесе, запита се едва сега и в този момент чу гласа на баба си, изтънял от тревога. Започна да обмисля трескаво какво да стори. Най-лесно щеше да е бързо да се спусне по хлъзгавата пътека, да се провре чевръсто и да се скрие зад обора с обяснението, че е чула агнетата на събуждане и просто е искала да им помогне. Но букета – къде да го скрие? Как да го съхрани? Озърна се и забеляза под себе си храстите, които така я изплашиха одеве. Сянката, която хвърляха, ѝ се стори достатъчна. Грабна сноповете стебла и ги скри откъм горната страна, където почвата беше влажна, а тревата – сочна и още росна. Втурна се надолу по пътеката и се провря под портичката, нямаше време да се опита отново да я отвори. Гласът на баба ѝ се чуваше някъде далеч, разтревожен, но далеч. Бутна вратата на обора и директно се запъти към първата ясла, в която агънцата бяха останали сами. Втурнаха се към нея с развети опашлета, но нямаше време дори да ги погали, защото чу стъпки и гласове наблизо.

– Бях в обора, нямаше я там – каза дядо ѝ сърдито. – Не, не съм сляп – додаде ядно.

Вече се беше свряла в ъгъла на яслата, а агнетата я душеха с интерес, когато вратата на обора се отвори рязко и чу глухи стъпки по утъпкания под.

– Не знам къде си гледал, но ето я – изрече баба ѝ с облекчение.

Беше се обърнала към стената, а очите и носът ѝ смъдяха от миризмата на сламата, една клечица я боцкаше по крака, друга по ръката, премести леко тази ръка, преструвайки се, че сънува и чу въздишката на баба си, а после и репликата „Слава богу!“.

– Остави я да спи! – изшътка дядо ѝ. – Детето търси природата, къде в града може да спи с агнетата.

– Ще настине! – възрази баба ѝ. – Какво ще обясняваш после на Мартина, а?

– Че я каляваме, това ще ѝ кажа – сопна се тихо той.

Не видя как баба ѝ вдигна рамене, но чу, че двамата внимателно отстъпват към вратата, сподирени от тихото блеене на трите агнета, които я бяха оставили на мира за момент. Миг по-късно те се сетиха за нея и се върнаха да я проучат, дърпайки кичурчета от косата ѝ с влажните си топли муцуни. Лежеше неподвижна и притихнала, питайки се дали наистина ще се разболее, докато агнетата продължаваха да изучават тялото и миризмата ѝ. Сетне усети, че си лягат близо до нея и я побутват внимателно с муцуни. Топлината им я увери, че всичко е наред и ще бъде наред, и тя заспа спокойна, че се е измъкнала, без да мисли за букета, който я чакаше на поляната горе.

Така и стана, всичко беше наред. Събуди се гладна и се втурна по склона към къщата, без памет за сутрешното приключение, напълно свободна от тревогите, чиста като сълза, но с кални обувки и зелени пръстчета, които топлите и лепкави езици на агнетата не бяха успели да изчистят. Няма нищо, рече си тя и влезе в къщата, вратата отново беше леко открехната, така че никой не я чу. На масата в кухнята имаше чиния с мекици и купичка с кисело мляко и тя се пресегна лакомо към тях. Покатери се на стола след първата хапка, държейки здраво мазната мекица, и се усмихна доволно, че не я изпусна. Седна и захапа мекицата и едва тогава се сети какво недовършено има, но влизането на баба ѝ осуети обмислянето на бъдещите планове за букета.

– О, агнето се е върнало! – възкликна тя и се усмихна.

Ето, всичко мина, помисли си Леда и се запита какво ли е да си агне, но много бързо забрави за това, заместиха го други, по-важни въпроси. Родителите и братята ѝ пристигнаха следобед, когато Леда вече бе отпочинала след повторна кратка дрямка, умита и със стегнато сплетена коса, видимо нетърпелива да „открие“ букета и да го занесе на братята си, които вече играеха на поляната до реката.

Първоначално ѝ се струваше, че няма да има възможност за това, но после нещата се подредиха в нейна полза, когато майка ѝ реши да се разходят заедно, а Леда нехайно подхвърли, че над обора има поляна, която много ѝ е харесала.

Поляната изглеждаше различно под златистата светлина, когато Леда прекрачи в нея, хванала ръката на майка си. Гледаше с невинен поглед опразнените места на кукувичето грозде и гузно си припомняше цялото сутрешно приключение. Колкото повече навлизаше из опустелите треви, толкова по-разстроена се чувстваше от липсата на тези изправени като войничета съцветия, та накрая бе готова да заплаче, и само надеждата, че букетът е още на мястото си под шипковия храст, я възпря от драматичното признание.

Пусна ръката на майка си и тръгна да обхожда храста отдалеч, търсейки с поглед букетчето. Едва го разпозна, стигайки почти вцепенена в основата на храста, без да обръща внимание на бодлите по клончето, които закачиха косата ѝ със същия нежен жест, както и на сутринта, когато бутна клончето уплашена и убоде пръста си на едно от трънчетата му. Хвана букетчето внимателно и устните ѝ се свиха от обида, че наистина е увехнало, защото омекналите стебла на кукувичето грозде увиснаха в ръката ѝ немощно.

Трябваше намирането на букета да бъде непринудено, така го беше замислила. Феи трябва да са го набрали, щеше да каже майка си, която на свой ред щеше да е сигурна, че наоколо няма друга ръка, която да обере растенията, освен ръката на своенравната ѝ тригодишна дъщеря.

В известен смисъл намирането беше наистина непринудено, тя се обърна към майка си и тихичко я повика, почти разплакана.

– Намерих ги под храста, мамо – заекна тя. – Умрели са, нали?

Майка ѝ хвана снопчето цветя, претегли го в дланта си и клекна до нея.

– Умрели са, Леда.

– А дали можеш да ги съживиш? – запита тя, готова да чуе присъдата.

– Можем да опитаме, да – отговори майка ѝ.

Леда въздъхна с облекчение и хвана ръката на майка си, почти я задърпа по склона, разочарована от краткостта на мига и готова на всичко, за да върне свежестта на букета от сутринта. Не се смяташе за глупава, но разбираше, че беше сглупила, и нямаше силата да признае грешката си, а това дълбоко разтревожи вечерта и нощта ѝ.

Тревогата идваше от това, че изобщо не беше сигурна доколко майка ѝ беше права за съживяването, и не знаеше какво да очаква, когато на сутринта влезе сънена в голямата слънчева обща стая и видя вазата с букета в средата на масата за хранене. Ахна от радост и бързо се покатери, за да зърне отблизо нежните, твърди като камъчета топчета на цветята. Стисна с два пръста едно от тях, просто за да се увери, че са живи, безспорно живи, непоколебимо живи. Сърцето ѝ заликува и не спря да ликува през целия ден. Тя съвсем забрави, че бе намислила да подари цветята, от главата ѝ се изпари внимателно планираната церемония по подаряването. Беше достатъчно, че те са тук, изтръгнати от умирането, с все така сочни стебла. Едва привечер, когато седнаха да вечерят край масата, украсена с вазата с букета, баба ѝ се загледа в нея и ѝ се усмихна съзаклятнически.

– Леда, докато си спала в обора, някой е обрал букет от кукувичето грозде, който след това си намерила, така ли?

Леда закима, дъвчейки картофче, и се усмихна невинно. Струваше ѝ се глупаво да обяснява за феята, както първоначално беше намислила, затова се загледа в шепата си, в която премяташе едно от топченцата. Накрая все пак обясни своята версия, запъвайки се, внезапно засрамена.

– Аз мисля, че някое извънземно е обрало букета, Леда – обади се единият от братята ѝ.

– Дам, малка извънземна фея – добави другият ѝ брат и се изкиска.

– Мамо, какво е извънземна фея? – обърна глава към майка си, която ѝ подаваше обли печени картофчета. Не успя да види как тя смъмри момчетата с поглед.

– Това е същество, което не живее на земята – съобщи майка ѝ, но отговорът се оказа недостатъчен за детето в скута ѝ.

– А къде живее? – продължи разпита Леда.

– На други планети – обади се баща ѝ от другия край на масата и се ухили на момчетата.

– Далече ли са тези планети?

– Много, много далечни са – коремът на майка ѝ се разтресе от беззвучен смях, но Леда не разбра смешката.

– Ти виждала ли си извънземни феи, мамо? – тя се обърна цялата към майка си, пренебрегвайки поредното подадено картофче.

– Не, не съм виждала все още – майка ѝ се закиска, а с нея и всички останали.

– А искаш ли да видиш? – не спираше Леда, заразена от общия смях и готова да продължи смешката, която все още не разбираше.

– Разбира се, кой не иска, миличка? – отвърна майка ѝ сериозно и продължи още по-сериозно. – Те обаче са появяват рядко, защото пътуват отдалеч и когато пристигнат са много уморени, за да се срещат с нас. Предпочитат да спят в някоя купа сено – изтърси тя и коремът ѝ отново се разтресе.

– Май и ти си уморена, Леда – обади се баща ѝ някъде отблизо и лицето му се появи иззад главата на майка ѝ. После ръцете му се протегнаха и я хванаха.

– Хайде да спим – погали челото ѝ той.

– Ще ми покажеш ли извънземните утре? – попита тя сънено, натежала в ръцете му след банята.

– Разбира се, Леда – отвърна той сериозно и отговорно, така ѝ се стори на заспиване.

Тази сигурност беше останала в нея и на събуждане, и по-късно през деня, когато предприеха пътешествие през моста на реката и нагоре по склоновете над къщата. Леда не се отделяше от баща си,  в очакване на появата на извънземните феи, и подмина едно стадо овце, изведени на паша с малките агънца. Едно от тях се отдели и тръгна след тях, а Леда разсеяно го докосна, докато то завираше мократа си муцуна в лицето ѝ.

– Тате, извънземните феи приличат на агънца, нали?

– Не съм сигурен, Леда, струва ми се, че не.

– А на какво приличат?

– Може би на всичко, на което поискат да приличат, знам ли – повдигна рамене той.

– На всичко! – ахна тя очарована. – Дори на малките лилави топченца, така ли?

– Може би да – той се озърна за помощ от другите, но момчетата бяха открили гъби в далечния край на поляната.

– Вероятно да – отговори той отново, изчерпил всичките възможни отговори на този труден въпрос.

– Значи като бера лилавите топченца, давам втори живот на извънземните – заключи Леда и доволно се усмихна.

– Не мисля, че е точно така – възрази баща ѝ, но тя вече не можеше да го чуе, защото се отскубна рязко от него и от агнето, щастлива от възможностите, които я очакваха. Те безспорно бяха много и белите шапки на гъбите в другия край на поляната доказваха това с кристална яснота.

– Те ще оживеят ли след като ги оберем? – попита тя дядо си, който режеше гъбите и ги пускаше в платнената торба, която баба ѝ държеше разтворена.

– Разбира се, че ще оживеят – погледна я дядо ѝ. – В стомасите ни – додаде и пусна още една бяла шапка в торбата. – Ще видиш колко са вкусни.

Не разбра отговора, чувстваше, че нещо ѝ убягва, и на вечерята отказа да опита гъбите. Забеляза обаче с изненада, че стръкчетата във вазата отново са клюмнали и това я разстрои допълнително. Помоли баба си за помощ при смяната на водата, за да съживят отново лилавите топченца, но баба ѝ я попари с твърдението, че вече са напълно заминали, така се изрази.

– Заминали са, още когато някой ги е откъснал – натърти тя и ѝ се усмихна.

Леда не посмя да пита повече, защото разбра, че е напълно разкрита и си наложи да прави нещо различно в краткото време до заспиването, за да разсее неопределимото чувство, което я обзе внезапно.

На другия ден всички бяха заети с нещо и тя току се присламчваше до един или друг от възрастните, но оставаше неудовлетворена от всяко от заниманията им. Не ѝ се искаше да спасява брататя си от тяхната форма на насекоми, не от досада, а защото въпросът за формите я тревожеше в момента.

Спасението дойде от куклата ѝ, която изрови от гънките на леглото си, и я понесе из двора, за да търсят заедно плаж и спокойствие. В края на следобеда, вече почти забравила тревогите си, Леда се натъкна на дупка, скрита под гъста фина мрежичка, и легна по корем с куклата до себе си, за да изчака появата на съществото, което я беше направило. Тъкмо така я откриха братята ѝ – да наблюдава с интерес едрото тяло на една буболечка, която обхождаше входа на дупката.

– Леда, намерихме извънземни феи! – съобщи по-малкият и се усмихна широко.

– Къде? – скочи тя.

– От другата страна на оградата са – посочи по-големият и протегна ръка към нея. – Ела, ще ти покажем, видяхме ги да се скриват в ей онази купа сено.

– Искам да отида там! – Леда се подпря на оградата, заби нос в пролуките ѝ и се загледа с копнеж към потъмнялата ланшна купа.

– Трябва да стане внимателно, може да е опасно – зашепнаха братята ѝ.

– Мен не ме е страх от опасности! – заяви Леда и тръгна покрай оградата, готова за среща със съществата. Ръката ѝ разсеяно прихващаше телените сглобки на оградата, докато погледът ѝ изучаваше с копнеж дома на феите.

– Не може така изведнъж, Леда, те току-що са пристигнали. Дай им време да си починат и ще отидем заедно после – зашъткаха и двамата.

– Кога после? Нека сега. Мен не ме е страх – повтори тя.

– Да, ама може тях да ги е страх, разбираш ли? Може да е опасно за тях.

– Кога ще стане по-безопасно? – попита момичето.

– Може би довечера или утре, не знам със сигурност – отговори по-големият ѝ брат.

Тя кимна и се замисли, докато вървеше покрай мрежата. Планът започна да се оформя в главата ѝ. По-добре беше сама да организира срещата си със извънземните феи, да.

Как ли изглеждат, запита се тя късно вечерта, когато майка ѝ я зави. Внезапно се беше застудило и бяха запалили печката в стаята. Оранжеви петна играеха по тавана, а умореният ѝ поглед разсеяно ги следеше, докато си представяше извънземните. Щом са в купата със сено, не би трябвало да са много големи, може би колкото нея, но не повече, така че биха могли да си играят заедно. Играта с братята ѝ рядко се получаваше добре, а и те не харесваха кукли. Потърси куклата в леглото около себе си, но не я намери. Обърна се по корем и започна да рови из завивките, но не успя да напипа мекото тяло, което обичаше да прегръща докато мисли и докато заспива. Веднъж вече я беше забравяла в колата, спомняше си това. А веднъж дори я наседна и помисли, че е умряла. Не ѝ се искаше да си припомня точно тази случка, затова се отказа от куклата, завъртя се с лице към стената и известно време наблюдава съсредоточено отблясъците от печката. Представяше си извънземните меки и пухкави, с проблясващи тела и лилави топчета вместо коса. Развълнува се и намисли план, докато смучеше палеца си.

 

***

 

– Кога е успяла да го обере? – кимна майка ѝ към увяхващия букет по средата на масата.

– Рано сутринта – вдигна рамене баба ѝ. – Изобщо не съм усетила кога се е измъкнала.

– А вратата? – включи се баща ѝ, докато мачкаше посивелия бежов памучен плат на ръцете на куклата ѝ. – Как е успяла да излезе?

– О, знаеш как е! – тръсна глава баба ѝ. – Не се затваря добре, а той е толкова зает с животните, че времето не му стига за нищо друго. Долу в селото няма майстор, който да я поправи. На края на света сме и аз се уморявам много...

– Да, ама представи си да се беше загубила – вметна дъщеря ѝ, с надежда да прекъсне начеващия монолог на майка си.

– ..... и не знам докога ще имам сили – продължи тя и обърса очите си. – Мислиш ли, че не си зададох същия въпрос, докато я търсех, душата ми щеше да излезе по тия пусти сипеи в горната част на двора.

– Където има пресъхнал кладенец, – натърти Мартина и продължи – който все още няма читав капак – скръсти ръцете си и погледна родителите си над оклюмалите цветчета на кукувичето грозде. – Не можете да продължавате така, разбирате ли? Тук всичко се разпада – сниши гласа си тя, защото синовете ѝ нахлуха в стаята.

– Дядо, една от овцете ражда! – съобщиха гордо и почти едновременно, а дядо им се надигна с облекчение, че има повод да се измъкне от разговора.

Момчетата се изнизаха след него, след като прокараха поглед по лицата около масата и усетиха напрежението в стаята, но след малко нахлуха обратно, пелтечещи от възбуда.

– Има усложнение, така каза дядо! Бабо, къде му е фенерът?

– Че откъде да знам! – скочи тя и се засуети около долапа в дъното на дългата стая.

– Тук е такъв хаос – обади се тихо дъщеря ѝ след няколко минути безплодно издирване на фенера. – Нищо чудно, че не го намираш.

– И какво да направя? Знаеш как е с животни.

– Помня, да – обади се дъщеря ѝ, докато слагаше ботушите си, за да отиде в обора. – Но вече не разбирам какъв е смисълът да упорствате. Светът е различен, в града ще ви е по-спокойно и сигурно, уморих се да го повтарям.

– Не го повтаряй на мен, кажи го на баща ти! – сопна се майка ѝ, докато ѝ подаваше фенера.

Дъщеря ѝ го пое, без да я погледне, и само подкани момчетата да я последват.

– Хайде, да видим това раждане, защото и вие трябва да спите.

– Всичко е изкуствено вече – обади се тъщата, когато със зет ѝ останаха сами в стаята. Разчистваше масата, докато той ровеше в телефона си, подпрян на лакът.

– Какво искаш да кажеш? – вдигна поглед.

– Как какво? – тя премести вазата встрани, за да вдигне покривката, и прекрачи през двете стъпала на входа, за да я изтупа.

– Млякото, сиренето, кашкавалът – всичко е изкуствено – продължи, когато се върна. – Не и тук, не и тук – сложи ръце на кръста си и го погледна сериозно. – Къде децата ще видят как се ражда агне, а? – запита го, а той се загледа в нея, без да може да измисли отговор.

– Светът е различен вече – смотолеви той най-накрая. – Има големи стопанстав, в които гледат високодобивни животни. Вие се мъчите тука.  А и за какво им е на децата да знаят как се ражда агне?

– Мъчим се, да, за да има за вас, за да е истинско, за да е вкусно. Питай момчетата защо са в обора в момента.

– Знаеш ли колко мляко дават овцете? – попита я той и забърса с длан едно от лилавите топченца, което се отрони беззвучно и също така беззвучно се приземи на издрасканата повърхност на масата.

– Какво значение има това? Качеството е важно – възпротиви се тъщата му и понесе чиниите към кухнята.

– Играете си на криеница с природата – додаде тя през рамо. – Криете се зад мобилните си телефони и си мислите, че всичко е наред. Децата ви ще платят цената, да знаеш – вратата се затвори тихо след нея, не искаше да събуди момичето, което спеше безметежно, засмукало палеца си.

Леда се събуди рано сутринта и зърна куклата си веднага, положила глава на възглавницата, наблюдаваща я с очакване в черните като зърна боб очи. Изсули се от леглото и протегна ръка, за да хване крака ѝ, който стърчеше отвъд ръба. На масата имаше филийка с масло, което беше привлякло няколко насекоми, но хора нямаше, и тя се изненада от тишината, настанила се навсякъде из къщата. Избута с ръка дребничките лъскави тела и загриза филийката. Обра мазните трохички и облиза пръстите си. Тромаво се изхлузи от стола и изпусна куклата си на пода, където се валяха няколко омекнали лилави топченца. Тя ахна, когато ги хвана и потънаха между пръстите ѝ без съпротива. Значи са умрели, помисли си тя и въздъхна.

Докато обикаляше притихналата къща, попадна на спящите момчета, които още бяха с дрехите си и ръцете им бяха доста мръсни, помисли си тя. Как са ги пуснали в леглата в този вид, възмутено се запита Леда и се върна да вземе куклата си от пода под масата. Едва тогава видя, че кракът ѝ е осветен от мигаща бяла светлина. Вмъкна  се под масата, леко приведена, защото си спомняше, че отдолу има греди, от които главата боли, и в далечния ъгъл видя фенера на дядо си да просветва в лицето ѝ на равни интервали. Извънземните феи, беше забравила за тях.

Грабна фенера, хвана крака на куклата си, но се сети, че ѝ трябват обувки, пусна двата предмета и се огледа за сребристите си обувчици, които баба ѝ беше почистила онзи ден. Намери ги, но веднага ѝ хрумна, че може би е разумно да смени пижамата си, и се втурна обратно в стаята.

Постара се много с дрехите си, нагънати върху един стол, и въпреки че предпочиташе да сложи лъскавата рокля, с която дойде, се задоволи с каквото имаше. Вратата, за нейно щастие, беше отново открехната, и тя, както и в онази сутрин преди няколко дни, се промуши, държейки в ръце фенера и куклата. Денят е чудесен за среща с извънземни феи, помисли си, и се огледа внимателно. Джанката до портата беше нацъфтяла и цветовете ѝ се ронеха по плочника, но колата на родителите ѝ я нямаше и това я озадачи. Погледна към склона с обора и като не видя никого, запъти се към долната част на двора и към портичката до реката, за която се беше сетила вчера вечерта.

Обувките ѝ газеха сочната зелена трева и слънцето печеше приятно, но портичката беше затворена и това я смути, защото ѝ се стори, че няма да може да се промъкне под летвите ѝ, поставени значително по-ниско от онези на горната портичка. Избута куклата и фенера от другата страна на дъските и легна по корем, снишавайки се към земята. Беше готова да се откаже, защото заседна по средата, но тогава видя нещо да проблясва надолу по брега и се завъртя леко, за да се хване за една туфа трева. Изпъшка уморено, когато успя да се измъкне, и тръгна към лъскавото нещо.

Феята, неузнаваема, лежеше в лепкава тъмна локва, но роякът мухи пречеше на Леда да установи формата ѝ. Тя се опита да ги разгони с ръка, но за нейно раздразнение се връщаха почти веднага. Заобиколи локвата и намери пръчка, с която се опита да избута феята на сухо. После се замисли и реши, че по-правилно е да я избута към водата и когато успя, прииска ѝ се да сподели с някого радостното събитие по спасяването ѝ. Обърна се и се огледа, запита се отново, вече разтревожена, къде бяха всички и вдигна поглед нагоре. Една птица я наблюдаваше с тъмните си лъскави очи и въртеше глава наляво и надясно, като зелените птички, които беше виждала в зоопарка. Тази обаче мълчеше и я изучаваше с напрегнато любопитство. Гледаха се известно време, после детето тръгна към потока и чу крилете на птицата да пърхат над главата му. Феята продължаваше да се носи неподвижно по тъмната повърхност на водата и за нейно разочарование изглеждаше напълно умряла.

Въздъхна дълбоко и хвана фенера, който все още примигваше, и куклата, чиито крака се бяха оцветили в тъмнорозово, и се запъти към поляната с купите сено с надеждата, че там ще намери живи извънземни феи. Когато пристигна пред първата купа, която братята ѝ ѝ бяха показали вчера, се обезкуражи. Потъмнялото сено миришеше остро, а входът към къщата на извънземните  феи никакъв не се виждаше. Обиколи внимателно и надникна във всяка пролука между пластовете сено.

Седна на земята, остави до себе си куклата и фенера и се замисли. Седя втренчена в купата толкова дълго, че ѝ се стори, че огладнява, но тогава видя как едно дълго и тънко нещо се шмугва в сеното през съвсем малка дупка. Скочи. Издърпа част от сламките на това място и после всичко стана толкова лесно, че почти забрави за фенера и куклата си. Беше готова да се промуши през ужасно малката дупка, когато се сети за тях и ги грабна нетърпеливо. Започна да разбутва сламките със заетите си ръце. Напъха раменете, главата си, после гърдите и коремчето си. Когато стигна до дупето си се разтревожи, защото вътре в открилата се пред нея кухина беше много топло, по-топло, отколко си беше представяла. Фенерът, сигурна беше, щеше много да ѝ помогне в търсенето, но докато се промушваше, държейки го здраво, изпусна куклата. Нищо, щеше да я намери после, помисли си тя, нямаше къде да ѝ избяга.

Усети нещо меко да се шмугва покрай краката ѝ с кратък остър писък, който я уплаши. Жегата в жилището на феите я уплаши още повече, защото се почуства много зле, и се сети да потърси куклата си за помощ и успокоение. Стори ѝ се, че тя е някъде под нея, но не успя да я открие, фенерът също беше изпаднал някъде. Нищо, рече си, ще го намери и него, когато си почине, и феята, която избяга от нея, също ще се върне след малко. Сламките я боцкаха по лицето и се опита да ги избута, преди да заспи от изтощение и от горещината.

Не чу нито колата на родителите си, нито цялата глъчка по търсенето. Нищо не можеше да чуе в този топъл и спарен пашкул.

Късно вечерта, когато тя вече спеше в леглото си и сънуваше тревожни сънища, родителите ѝ си говореха тихичко в дългата стая с дългата маса. Момчетата веднага си признаха, че са решили да се пошегуват с нея, когато са видели мишките в сеното, но шегата и вината не беше само тяхна, разбираха го добре и родителите им. Две цигари димяха в полумрака около масата, върху която все още се извисяваше вазата с лилавите топченца.

– Трябва някое куче да си е направило леговище там преди мишките – заговори баща ѝ, след като смукна от цигарата си.

– Господи, колко уплашена беше, не мога да повярвам, че е оцеляла в тази напечена от слънцето купа сено – майка ѝ изгаси цигарата си и се загледа в него. – Трябва да убедим родителите ми да дойдат в града. Това е твърде много – разпери ръце тя, – болни овце, трудни раждания, недоносени животни, пияни ветеринари, ужасно е. Непоносимо е, горкото дете – ръцете ѝ се вдигнаха към косата ѝ, за да я пригладят нервно, защото усети, че говореше колкото за дъщеря си, толкова и за себе си.

– Боже! – изпъшка тя след няколко дълги минути и се огледа към ъглите на стаята безпомощно. – Да си ходим утре, какво ще кажеш?

– Телата им бяха станали на пихтия, размазани по гърба и косата ѝ – промълви баща ѝ и си запали нова цигара.

– Спри, моля те, не искам да слушам това! – надигна се тя, защото ѝ се стори, че дочува шум от стаята. – Утре си тръгваме! – каза, докато затваряше вратата.

Останал сам в празната стая, той допуши цигарата си и се загледа в куклата, която се взираше в него с тъмните си лъскави очички. Тялото ѝ беше увито в салфетка, по която бяха избили тъмни петна, и той се замисли дали да не я изхвърли още сега. Когато се изправи, го лъхна неприятна миризма и му отне известно време да се сети откъде иде тя. Приближи се до вазата, подуши я, разбра, че е прав, и дръпна снопа омекнали стебла. Слузеста вода закапа от тях по пода, докато го изнасяше навън, за да го изхвърли в коша пред вратата на къщата. Не забеляза как няколко лилави топченца се поръсиха по пода като трохички. Изгаси лампата и свърна към вътрешната стая, за един кратък миг ужасѐн от дълбоката тъмнина, която го обгърна.