Едвин Сугарев
Стихотворения
Мъртви деца
театърът в Мариупол с огромен надпис „дети“
петстотинкилограмовите топузи на бомбите
които вдигнаха завесите за новата пиеса
437 чифта обувки на площада в Кишинев
в които няма да прохождат детските крачка
горчивите сълзи на децата отвлечени
които се питат къде са мама и татко
дълбоко в сокаците и бордеите на Русия
детската стая за изтезания в Херсон
и гласа с който палачите казват
„Мама и татко те изоставиха!
додето мама и татко гният в пръстта
на своите безкръстни гробове
усмивката на стария педофил Путин
сред бълвоча на омерзеното човечество
усмивките на старите пандизчии
додето изнасилват майката пред детските очи
върнете на Пригожин кървавия чук
с прилежно изписан начин за употреба
превърнете небето в огромен плакат
„Руский солдать, иди на хуй!“
възкресете росата нека гледа ококорено
когато по нея пристъпват мъртви деца
Православният Бог
в стаята за изтезания на деца в Херсон
със сигурност не знаят нищичко за Достоевски
и не се терзаят от въпросите на Иван Карамазов
за отговорността на Бога и за тежестта на детската сълза
пролята в напразни молитви към него
майките наконтени в палта от скъпи кожи
благодарни на родината Луганска
която гибелта на синовете им откупва
радостни от предоставената им възможност
за която не са и подозирали
сигурно след туй ще идат в църква
и ще запалят вощеница пред иконата на Богородица
и Майчице благослови войната ще кажат може би
православният Бог гледа отгоре ала не вижда
вече отдавна е сляп очите му са избодени
от белите одежди на престъпния патриарх
от самотата с която Путин се моли
в празния параклис на Кремъл
и от молитвите с които някакви кожедери
зареждат патрони в пълнителите на своите калашници
с осветената надежда да убият с тях
колкото се може повече украинци
Някои невъзможности
достойнството на Жечпосполита
и останките от империята
на Чингиз хан
честта на варягите
и кръвта на царевича
пролята от Иван Грозни
кой казва
че историята няма смисъл
че трябва да се низвергнат гърчовете
и зевовете на паметта
кой казва
че тези сокове попити
от корените в дълбините на времето
не стигат до днешните цветове
тоалетната чиния върху танк Т-72
изнасилената украинка миг преди да я удушат
за да сбъднат насладата и чрез смъртта
достойнството на стареца от Мариупол
който казва аз оставам тук защото тук е моят дом
и нямам друго бъдеще отвъд
украинската поетеса която няма как да пише стихове
докато прави коктейли молотов
но в изтерзаното утро вижда как росата сълзи
над безкръстните гробове
всичко това е невъзможно за свързване
но се наслагва тук и сега
от мътните реки които с носталгия и тъга
отминало и бъдно влачат