pexels-photo-209740.jpeg
Росица Тодорова

Раджастан - места, хора, обичаи

Индия 19

И отново съм на път, отправям се към Джодпур, синия град. Първоначално само браминските къщи били боядисвани в синьо, но по-късно и останалите касти започнали да варосват къщите си по този начин и сега като погледнеш стария град от високо, пред очите ти се ширва синьо море – в тази жега гледката действа много разхлаждащо. 

Хотелът, в който отсядам, има ресторант-тераса на покрива си. На вечеря, докато краката си почиват от броденето, за очите няма почивка, защото насреща ми е хълмът с великолепния форт Мерангар, фантастично осветен на фона на кадифеното тъмносиньо небе. Гледката е омайваща и поглъщам хапките, без да обръщам никакво внимание на вкуса на храната. Вечерите, при дълго пътуване като моето, не са изпълнени с много мисъл, да не говорим пък за философски разсъждения, по-скоро са нещо, което много наподобява онези калейдоскопчета, които се продаваха по сергиите в детството ми – въртиш го и пред очите ти се появяват снимки от различни места. Искам да кажа, че докато се наслаждавам на гледката, в ума ми се редят картини от форта – Моти Махал (Перлената зала – за аудиенции) с нейните прозорци от цветно стъкло, Шиш Махал (Залата с огледалата), Фул Махал (Залата на цветята), Зенана Деоди (Харема), храма Чамунда Матаджи. Навсякъде красива каменна резба, която прилича на дантела, само Моти Махал ми дойде малко в повече – цветното стъкло е в толкова сурови, крещящи цветове, че някак си дразни окото, за разлика от меките златистозелени фрески в Залата с огледалата например. Из залите и коридорите се мотаят хора, облечени в костюми от онова време и свирят, пеят, танцуват старинна музика и танци. Създават до известна степен автентична атмосфера, която доста се подсили от това, което видях при една от портите към форта – малко пано с отпечатъци от женски длани на оранжев фон. Дланите на съпругите на махараджа Ман Сингх, които през 1843 г. доброволно се принесли в жертва на погребалната му клада. Ритуалът се нарича сати и мисля, че вече си направила връзката със Сати, дъщерята на Дакша, господаря на цивилизацията, която се омъжва за Шива и накрая се самозапалва в знак на протест срещу лошото отношение на баща й към нейния съпруг. И макар в случая да няма починал съпруг, много хора смятат, че наименованието на ритуала идва от този мит. Има обаче и друга версия: Сати, съпругата на Дакша, се хвърлила в пламъците на погребалната клада на мъжа си, тъй като не можела да понесе мисълта да продължи да живее без него. Тук вече има пълно припокриване с идеята на практиката сати.

Независимо от забраните на този обичай – още от времето на империята на Гуптите (400 г. от новата ера), през Средновековието от Могулите, както и окончателната му забрана със закон през 1829 г. от колониалните власти и впоследствие със специален Акт за забрана през 1987 г. от индийския парламент, сати продължава да се изпълнява и до ден днешен.

Консервативните хиндуисти твърдят, че сати е ритуал постановен от Ведите, което обаче се оспорва от опонентите им – всичко опира до това дали древният санскритски текст е преведен правилно или не и май проблемът се свежда до превода на една-едничка дума. Защитниците на сати цитират и примери от Махабхарата и Рамаяна, което пък отново се оспорва от противниците им, които интерпретират тези цитатите по различен начин. За да стане главоблъсканицата още по-забъркана, трябва да се добави и това, че Ведите категорично осъждат самоубийството, а сати определено е такъв акт. Т.е. сред самите индийци няма единодушие по въпроса дали религиозните им текстове подкрепят или не тази страховита практика.

Мисля си, че заемането на позиция по този спор се определя от емоционалната нагласа на индивида. От едната страна стоят любов, преданост и извисени морални ценности, които обуславят липсата на смисъл в един живот, в който не присъства любимият - не бива да се забравя, че „дармата” (дългът като етична норма) на индийската жена е да бъде единствено и само съпруга. От другата страна натежава неповторимата безценност на човешкия живот. Но прочитайки отново тези две последни изречения, се замислям, че едно човешко същество не би могло, нито би трябвало да е толкова праволинейно – нещата не могат да се виждат само в бяло или само в черно. И стигам до колебливия извод, че може би този ритуал е въпрос на личен избор и твърда вътрешна убеденост в правилността на постъпката. Което обаче не се потвърждава от доста документирани случаи на принудително сати.

Пример за доброволно сати се споменава още в гръцки източник от 4. в. пр. н. е., където се разказва за смъртта на индийски воин от гръцката армия - двете му съпруги си оспорвали ожесточено честта коя от тях да умре на неговата погребална клада. (Гърците вярвали, че ритуалът имал за цел да обезкуражи съпругите да тровят мъжете си – всеки народ със своите си болки :).

Случаи на доброволна смърт на кладата са описани и много преди 4. в. пр.н.е., но тук става дума за ритуал, който се нарича анумарани и не съвпада съвем точно със сати, тъй като не се е ограничавал само до съпругата. При него всеки мъж и жена – било роднина или служител, може да се самоубие на погребалната клада на починалия в знак на обич или лоялност към него. Наподобява до известна степен идеята на японското сепуко. Разбира се, тук трябва да се споменат и подобни погребални практики в Скития, Тракия, Китай и Египет, където обаче имам дълбоки съмнения, че смъртта на всички е била абсолютно доброволна. Не трябва да се пропуска и ритуалът джохар и сака, характерен за Раджастан. Когато дадена крепост е под обсада и защитниците са изправени пред неминуема загуба, равалът (махараджата) събира воините си и се взема общо решение за джохар и сака, за да не попаднат живи в ръцете на нашественика. Джохар се изпълнява от съпругите на воините, които обличат сватбеното си сари, синовете и дъщерите - най-хубавите дрехи, и всички заедно се хвърлят в пламъците на кладата. Сака е воинският ритуал - мъжете намятат оранжева дреха и докато семействата им горят в пламъците, воините се хвърлят в яростна битка, от която никой не желае да оцелее. Тези два ритуала винаги се извършват едновременно и само по време на война.

В джайнизма има друг тип ритуално самоубийство – салекана, при което съпругата пости и медитира, докато угасне, но се твърди, че доста джайнистки вдовици предпочитат хиндуисткото сати, особено в случай на преждевременна смърт на съпруга.

Някои жени вярват, че тези, които умират заедно с любимия човек, се свързват с него завинаги. Безброй индийки смятат, че се омъжват за един и същи мъж в последователните си прераждания. Има дори един интересен случай, в който омъжена жена извършила сати на погребалната клада на чужд съпруг, тъй като вярвала, че той е истинският ѝ любим от предишен живот.

Защитниците на сати гледат на ритуала като на върховен акт на безкористно обожание и изява на женската святост. Вдовицата, извършваща този акт, буквално се превръща в Шакти (богинята майка) по време на смъртта си, а изгарянето й се възприема като магически феномен на йогийско самозапалване, т.е. няма насилие.

Един автор по темата изказва мнение, че процесът на превъплъщаване в богиня у самата вдовица-сати може да обясни, поне до известна степен, как самоизгарянето може да бъде в действителност едно напълно човешко изживяване (за вярващата в него).

Опонентите на сати, освен че оспорват наличието на текстове, отнасящи се до сати във Ведите, Махабхарата и Рамаяна, изказват силни съмнения по въпроса за реалната доброволност на саможертвата, а при наличието й - в причините за тази доброволност, като доводите им са силно аргументирани: социалните ограничения върху една хиндуистка вдовица включват остригването на косата до кожа, забрана да се носят каквито и да е бижута и скъпоценности, забрана да участва във фамилните празненства, та дори и да е сватба на някое от децата й, позволено й е носенето само на най-прости бели сарита, едно хранене на ден – това е така нареченото „студено сати”. Тъй като се счита, че вината за смъртта на съпруга й е нейна - поради прегрешения в предишния й живот, - тя може да бъде подлагана на унижения, обиди и малтретиране. Може дори да бъде изгонена от дома си и в такъв случай единствените два изхода за нея са или да отиде в ашрам за вдовици във Вриндаван, или ако е по-млада - да проституира (т.е. да прави това, което са я обвинявали, че е извършвала в своя предишен живот). Доста жени биха намерили във всичко това сериозен мотив за извършване на доброволно сати, особено като се има предвид какво би им донесло то. В момента, в който вдовицата обяви намерението си да извърши сати, към нея започват да се отнасят като с богиня, тя носи очистение на греховете на седем поколения и от двете фамилии и освобождаването им от болезнения цикъл на прераждането. На мястото на смъртта й се издигат малки храмове и хората я почитат като богиня - твърде много слава и твърде много очаквания върху плещите на едно много самотно човешко същество.

И макар на теория да се счита за доброволен акт, за жалост, има регистрирани много случаи на принудително сати. Споменава се за дрогиране на вдовицата, което си е направо акт на милосърдие, като се имат предвид други случаи, в които, за да не може да избяга, тя е била връзвана на кладата до тялото на съпруга й или пък насилствено задържана сред пламъците с помощтта на дълги пръти от мъже, сред които и нейни роднини. Тук трябва да спомена и това, че кладата се подпалва с факла от първородния син. Няма да се разпростирам подробно върху тези крайно жестоки случаи, които съвсем разбираемо могат да бъдат интерпретирани като колективно убийство (както ги тълкува законът в Индия), но също и като майцеубийство - от морална гледна точка.

Първоначално ритуалът е бил разпространен главно сред семействата на воинската каста, но постепенно навлиза и сред другите касти. В наши дни се поддържа главно в селските райони, където за една вдовица все още е въпрос на чест и гордост да стане сати. Последните случаи са от 2006 и 2008 г. (по времето, когато съм правила тези записки) и не е учудващо, че полемиката сред съвременното индийското общество не стихва. Но когато ние, европейците, коментираме сати, не бива да забравяме близо деветте милиона жени от всички възрасти, които са били изгорени на кладата като вещици през Средновековието в Европа с благословията на Църквата. Мохамеданите също трябва да помислят, преди да се втурнат да критикуват – всички сме виждали жени, убивани с камъни в Афганистан, Иран, Ирак днес. Искам да приключа темата с думи на Ивет Росер (американски социолог), която казва, че както изгарянето на вещици в средновековна Европа не дефинира християнството, така и сати не дефинира хиндуизма.

И всички сме еднакви.

pexels-photo-243059.jpeg

Време е да оставя този проблем на волята на индийската жена и да се обърна към светлата страна на характера й, защото ми предстои среща с Папи и Динеш, веселото джайнистко семейство, което живее тук. По телефона се уговорихме Динеш да ме вземе от хотела по обяд и всички заедно да отидем на разходка с кола до градините в Мандор на около десетина километра от Джодпур. Каква беше изненадата ми, когато излязох пред хотела за срещата, и видях Динеш на мотоциклет! Качих се покорно зад него и отпрашихме към тяхната къща.

Динеш и Папи са заможни – тя, естествено, не работи, а той е търговец. Позволявам си да поставя под известно съмнение уменията му в тази област, тъй като една огромна стая на втория етаж от къщата им е превърната в склад за сарита – останали непродадени от предишен негов бизнес. Сега се е заел с производство и износ на мебели от дърво с плитка резба. Индийците са майстори на пипкавата работа, но дървеният материал, който използват за тази цел, е порядъчно мек и резбата седи малко като дъвкана. Но няма да се тревожа за Динеш и просперитета на семейството му, тъй като и двамата са от заможни родове и по-умелите членове на фамилиите им едва ли ще ги оставят да се докарат до просешка тояга.

Къщата им е хубава, на два етажа, но както е типично за индийското семейство, те всички са скупчени на първия етаж. Двете им деца – момиче и момче на 14 и 13 години, живеят заедно в една стая, до нея е спалнята на мама и тате и има трапезария с кухня зад нея. Дворът е средно голям, а гледката от терасата на втория етаж е великолепна – зад оградата следва огромна открита площ и някъде в далечината се вижда дворецът на махараджата на Джодпур. Имат си слуга, едно дванадесетгодишно момченце от някакво село, което не блести с особен ум. Вероятно ще завърши живота си на длъжността чукидар (пазач и човек за всичко) на къщата – блестяща перспектива за способностите му. Двете им дечица учат в колежи, като момичето е в пансион, ръководен от католически монахини, защото там се получавало едно от най-добрите образования за девойки в Джодпур.

След като са ми показали къщата, всички се качваме в хубавата и просторна кола на Динеш и съвсем скоро се озоваваме в малкото градче Мандор, което е било столицата на Марварското княжество преди изграждането на Джодпур. Сега е мъничко, зелено и много приятно за окото. Градините са великолепни, с каменни тераси, заобиколени от пищна зеленина и плитки канали с разхлаждаща вода.

Посещаваме и кралския сенотаф, и Залата на героите, която всъщност е висока стена с изрисувани образи на герои и божества, а също така и Палата на удоволствията на Абай Сингх, където има нещо като гробница на всички хиндуистки божества. Направи ми впечатление, че Папи и дъщеря й отидоха да се помолят на Шива и разбира се, аз любопитно попитах защо го правят - нали са джайнисти. Папи ме погледна учудено и каза, че това нямало значение - Шива, Вишну, Брама били за всички. След това се разсмя и добави, че не било зле да се измоли благоволение от всеки бог, който ти е подръка.

Вече се свечеряваше, затова се отправихме обратно към града за типична джайнистка вечеря в техния дом. Но преди това се отбихме в двореца на махараджата, който сега е разделен на три части – резиденция, луксозен хотел и музей. Естествено, когато се добрахме дотам, музеят вече беше затворил врати, но с Папи не можахме да устоим на изкушението да влезем и да се размотаем из прекрасните луксозни зали. Динеш, който вероятно очакваше, че ще бъдем изритани като кучета от този лукс (което всъщност и се прави с навлеците зяпачи), остана отвън да ни чака, но ние останалите с гордо вдигнати глави царствено се понесохме към целта си. Беше чудесно изживяване за всички – синът видя свой любим актьор, който разговаряше с раджмата (приблизително равно на кралицата майка, но тук е майката на сегашния махараджа, - е, само по титла) и когато приключиха раздумката си, ние помолихме за снимка. Така че момчето се снима с любимия си артист, а ние пък се снимахме с нея. Много любезна възрастна дама, очевидно свикнала на този тип внимание. И как не. Когато после погледнах в интернет, видях, че е и забележителна личност – била е депутат на Раджастан в индийския парламент, а сега, заедно със снаха си, сегашната махарани, се занимава с образователна дейност сред бедните жени. Организацията им не раздава пари, а се грижи да осигури курсове за това как да развиват малък бизнес, как да се справят с проблемите в семейството, както и редица други полезни дейности в тази посока. Очевидно целият род има силно, но и практично отношение към поданиците си, тъй като по време на продължителна суша и глад в областта махараджа Умайд Сингх предприема строежа на този дворец с цел да осигури работа на местното население. Строежът започва през 1929 г. и продължава до 1943 г., като осигурява хляб за много хора... и палат за махараджата.

Дойде време и за вечерята – всички много се забавлявахме в малката кухня, където преплитахме нозе и ръце в напъните си да помагаме на Папи да приготви най-прекрасните и типични джайнистки ястия, които на практика се оказаха кутии с купени от магазина неща, които тя трябваше да притопли или запържи малко, или просто да изсипе в красива купа. Въобще не осквернихме невинните ушички на децата със спомени за кромида и лютите туршии, които пукаха като луди в Шринагар. Сега не мога да си спомня точно какво ядохме – пред очите ми стои маса, отрупана с чинии с красиви разноцветни ястия, състоящи се главно от зрънца, т.е. оризът е присъствал масирано, имаше и много насипни сухи храни, които хрускаха приятно в устата, но общо взето, нямаха кой знае колко пикантен вкус. След обилната вечеря седнахме на двора да позяпаме звездите и да изпуша полагащата ми се след това сито хранене цигара. Разбира се, припомнихме си приятните моменти от езерото Дал, децата слушаха жадно и вероятно си мечтаеха и те да посетят тези прохладни места. Скоро след това Динеш изкара мотоциклета и аз вече не издържах и го попитах защо не с колата. Отговорът му беше близо до ума, ама кой да се сети – с мотора е много по-бързо, заради огромното количество коли и задръствания по улиците, да не говорим, че моят хотел е в старата част на града, където колата му едва ли би могла въобще да се провре. Освен това ми обясниха, че всеки с ума си карал мотоциклет, особено през деня – поне бил сигурен, че ще стигне навреме за където е тръгнал. Колите били за излет извън града или когато трябва да се превози цялото семейство.

pexels-photo-243116.jpeg

Индия 20

На другия ден поемам на разходка из стария град, която завърши със спасителна акция. Както се шляех безметежно из сините улички под яките стени на форта, изскочи тълпа от местни дечица и ме наобиколи – искаха монети евро. Раздадох няколко и това беше огромна грешка, защото тълпата беше от около петнадесет-двадесет момчета, а аз нямах за всички. Неполучилите започнаха неистово да настояват за полагаемото им се – ха, де! Стълпиха се около мене и не ми дават да помръдна – дърпат ме за ръкавите, за раничката, леле, няма отърване. На всичкото отгоре като че ли започнаха да се ожесточават – знаеш как става с тълпата. За мой късмет в този момент от една къща излезе мъж и ги разгони, порица ме, че съм им дала пари и ми заръча повече да не правя така. Милият!

Реших да продължа разходката си из пазара с часовниковата кула зад хотела ми. Там също беше голямо приключение – приятно, разбира се, и доста приличаше на рафтинг без спокойни участъци. От една красота се спускаш към друга, без никакви почивки по средата – килими, тъкани, сарита, шалове, зеленчуци, плодове, подправки, бижутерия, скъпоценни камъни... фойерверки от цветове и аромати, да не говорим за мекотата на допира до тъканите. Едно от неповторимите удоволствия на пътешествието из Индия е да се шляеш из някой от огромните частни магазини. Като пещерата на Али Баба са – сумрачни, пълни със съкровища, с ъгълчета, които те мамят да надзърнеш и откриеш какво се крие зад тях. И попадаш на щандче с бижута, закътано зад купчини прекрасни килими, осветено от лампа с мъждивата жълтеникава светлина на старите крушки с нажежаема жичка или на купища шалове и сарита, или в рая на месинговите подноси, вази, купи, или пък на ръчно изработени кожени портмонета, чанти... Никой не те притеснява, можеш да обикаляш, да разглеждаш, да пипаш, да разгъваш, да пробваш. Най-хубавото беше, че не носех никакви пари у себе си, иначе не знам...

Вечерта се напъхвам във влака за Джайсалмер. Докато чакам да мине кондукторът за билетите, отговарям двеста пъти на десетте усмъртяващи въпроса и след като съм уведомила пътуващите в три вагона напред и пет назад, че пътувам за Джайсалмер, лягам, завивам се презглава с безценния си чаршаф и заспивам изтощена. Внезапно се събуждам, оглеждам се - напълно сама съм във вагона, само кондукторът се е надвесил над мен и ме бута притеснено по рамото. Ставам и от мене се посипва пясък – е, поне е ясно, че вече сме в пустинята, а може би и в Джайсалмер? Да, така е. Пъхам чаршафа в раницата и слизам. Три часът сутринта е, перонът е празен, а зад здраво метално ограждение се блъска тълпа от крещящи хора, които ми махат неистово с ръце – собственици на хотели, които се надяват на мен, горкана, за хляба си. Аз обаче предварително съм резервирала стая и гордият собственик на избрания от мен хотел се втурва да ме опази от тях. Натоварва ме в моторикшата си и бързичко ме отвежда далече от алчните им погледи и щедрите им предложения.

Ставам сутринта към 10 часá и излизам на терасата за кафе и цигара. На единствената голяма маса мързеливо закусват двама италианци и мрачна трийсетинагодишна французойка. Скоро разбирам причината за раздразнението й – появява се възрастната й леля, която започва да я тормози с молби да донесе това или онова от стаята им, определя маршрута за деня, без въобще да я интересува дали Йона иска или не. Естествено е интересите им да са различни, като се има предвид разликата във възрастта. Бабата има рак на гърдата и е решила да поживее малко преди да се подложи на операцията, но очевидно идеите й за живот се разминават тотално с тези на племенничката. Ала кесията е в ръцете на старата дама и младата жена изтормозено я следва. Както установих в следващите дни, единственото й удоволствие беше вечер - след като благодетелката й се оттеглеше в покоите си - да лее безкрайните си оплаквания пред нас. Йона иска да види Сай Баба, така че единият италианец обещава да се захване със задачата да разкаже на стария крокодил колко интересна личност е този човек и какви целебни сили има, та дано я убеди да се отправят натам. Оставям ги да кроят тъмните си планове и се запътвам по своите си дела.

Старият Джайсалмер има пълното право да бъде наричан златния град. През деня фортът изглежда като прайд от пясъчнозлатисти полегнали за дрямка лъвове - тук хълбок, там част от грива, а в следобедните часове става тъмнозлатист като мед. Крепостта увенчава възвишение, в чието подножие като шлейф се е разпрострял съвременният град. Наоколо, докъдето ти стига погледът, се простират пясъците на пустинята Тар. Истината е, че фортът, в който се намира и старият град, изглежда нереален – като илюстрация от приказка, и движейки се из него, също се чувстваш като в приказка, може би защото е така мъничък, съизмерим с човешките размери, та те кара да се чувстваш уютно сред тази златиста красота.

В пълен контраст с освирепелите от глад жители, които го обитават. Огромна част от хората тук вадят хляба си с туризъм, но сега е към края на септември – т.е. изминало е едно дълго лято, в което никой не е припарил насам поради неистовите жеги. Спестяванията от миналия туристически сезон очевидно са се стопили, а новият ще дойде след повече от месец и сега на всеки турист се гледа досущ като на прословутата сламка за удавника. Сред хората във форта наистина съществува едва стаено напрежение – на няколко пъти между местните избухваха яростни кавги, които прерастваха в сбивания, заради това кой да поеме залутан турист и така да изкара малко пари. Групите и индивидуалните туристи с гидове, също и двойките, не са така застрашени, както самотните зайци като мен. Вървях си из криволичещите улици на форта и зяпах омаяно красотите около себе си на път към ресторант, препоръчан в пътеводителя, когато за мене се лепна млад, добре охранен мъж. Беше много учтив и любезен, изпълнен с безкористен копнеж да помогне на старата дама да намери ресторанта, към който се е запътила. Макар че бързо уточнихме посоката, в която трябва да вървя, той настоя лично да ме заведе, да не би да се объркам случайно. Истината беше, че ми досади, но беше толкова любезен, та ми стана неудобно да го разкарам. Пък и какво толкова, ще изтърпя още няколко минути и след това “чао”. Ех, да го бях разкарала... В следващата минута, както си вървяхме бавничко в жегата, той вече бе свел романтично глава към ухото ми и тихичко редеше думи за това колко кратък бил животът и как трябва да се наслаждаваме на всеки миг... и ето ни сега двамата, които можем да отключим щастието тук на земята – той, който притежавал ключа, и аз, която съм притежавала ключалката... Умрях от срам, бузите ми вероятно са пламтели като могулска градина от рози. Смотолевих някаква благодарност за това, че ме е насочил към ресторанта, и успях да събера достатъчно сили да изрека едно твърдо довиждане. Изглеждаше искрено изненадан от реакцията ми – смяташе се за толкова неустоим, та вероятно си е помислил, че съм лесбийка. Благодарна съм, че не се зае да ми намери подходящия еш в тази посока, а само ме увери в това, че е на мое разположение по всяко време и натика в ръката ми визитната си картичка. Ресторантчето, храната и гледката от еркерите му с каменна резба бяха прекрасни, но аз бях толкова ужасена от преживяването си, че не можах да им се насладя подобаващо. Предполагам заради мисълта, че той може да се върне и да продължи да ме кандардисва, приключих с обяда надве-натри и се изстрелях оттам почти панически. Заврях се в едно приятно празно сумрачно кафене с панорамни прозорци и прелестна гледка към площадче, заобиколено със старинни хавели (богато украсени богаташки къщи). Пиех си разхладителната кола, пушех си успокоителната цигара и сълзи на облекчение се затъркаляха по бузите ми. Състоянието ми привлече собственицата – родом от Мумбай, омъжена за тукашен. Седна на масата ми и започна да ме разпитва, изпълнена със съчувствие. Очевидно съм имала нужда да споделя, защото още след първите й думи, разказът за преживяното вече се лееше от устата ми без необходимост от подканяне. След като ме изслуша, тя направо ми се изсмя... и с право - самата аз вече виждах смешната страна на случката и се разсмях заедно с нея. Каза ми, че този тип поведение било съвсем нормално за тукашните мъже, заради случка от близкото минало. Млад мъж от Джайсалмер се запознал с (относително) богата възрастна туристка, която се влюбила в него и му пратила покана да й иде на гости в Холандия. Отишъл любовникът и тя още повече си паднала по него, и накрая взели, че се оженили. Когато се докопал до парите й, той побързал да се разведе с нея и се върнал тук, където пък се задомил с истинската си изгора и заживели щастливо и богато. Холандката няколко пъти идвала и го молела на колене да се върне при нея, но той й казвал да се разкара. Всичко това ставало пред очите на всички – възрастната дама, загубила срам и свян, направила голямо шоу за удоволствие на съседите и поука на останалите млади мъже от Джайсалмер, които сега пълзят из улиците на форта в търсене на бързо забогатяване. И всяка самотна баба, каквато в техните очи се явявах и аз, е потенциална ключалка към мечтаното благоденствие, за която те, естествено, разполагат с ключа.

Разглеждането на форта на Джайсалмер може да запълни и цяла седмица с наистина приятни преживявания. Чарът му се увеличава още повече от това, че е жив – хората все така си живеят из него и той е пълен със забележително красиви къщи и палати, музеи, манифактури за ръчно производство на съшити от разноцветни парченца плат кувертюри за легла, възглавници, торби и разбира се, така модерните (по това време) панталони от шарени кръпки (пачуърк). Да не говорим за невероятното изживяване да направиш двудневно или по-дълго сафари с камили и да преспиш в палатка насред пустинята, да посрещнеш залеза и изгрева от върха на дюна (и да пишкаш зад дюна), заобиколена от безкрайни пясъци... Е, разминах се с това последното приключение, тъй като ми се видя скъпичко (не че наистина струва много – просто си направих сметката, че с тези пари мога да преживея една седмица). Но може да се каже, че до известна степен го усетих – поне във въображението си, докато разпитвах в различни агенции за условията, а те пълнеха ушите и фантазията ми с прелестни картини.

Последната вечер, след като вече съм си легнала, в стаята ми нахлува шумна музика, смях и звук от удрящи се една в друга пръчки. Ставам веднага и се залепвам на прозореца, за да видя какво става. Естествено, аз съм очарована и възхитена от късмета си – на площадчето се вихри всенародно веселие и мъже и жени танцуват с пръчки в ръце. Въртят се в кръг и правят разни фигури, и в момента, в който се озоват срещу партньор, удрят взаимно пръчките си. Забавна гледка за около десетина минути, дори и половин час, но когато усетиш, че краят й не се се предвижда да е дори в следващия час, вече не ти изглежда така забавно. Както и да е, към полунощ приключиха и успях да заспя.

Последния ден отивам до езерото Гадсисар, под форта. Тук, насред пустинята, си имат дори и езеро, което всъщност се оказва не естествен водоем, а огромен резервоар за вода, изграден някъде около 1400 г. Каменните му брегове са осеяни с малки храмове, тераси със стълби, спускащи се във водата, сенчести каменни павилиони с открити към четирите посоки страни. Скрила съм се на сянка в един от тях и внезапен полъх на въздуха донася слабо ухание на благовония. Може би само си въобразявам? Чела съм, че в Арабия слагали ароматични масла в мазилката и така палатът ухаел векове наред. Дали някъде наблизо няма руини, строени по този начин? Тихичко е, предразполага към ленива разходка за разследване на този въпрос, но и тук се шляят младежи, може би жадни за забогатяване, така че се налага бързичко да изчезвам. Жалко.

След обилен обяд и почивка тъпча раницата си и към 5 часа следобед се отправям към автогарата. До рейса за Удайпур вече стоят в очакване две германки на моя възраст и скоро обменяме впечатления от Джайсалмер – и те са преживели няколко доста конфузни случки. В общи линии и трите напускаме Джайсалмер с голяма доза облекчение :). Потегляме и почти веднага ставам свидетел на безобразното поведение на джайсалмерския ерген, който седи на седалката пред мен до млада, много тъмнокожа индийка, облечена като туристка (което означава, че е в широки панталони, свободна блузка и на главата й се кичи нещо като тюрбан – модерно извращение на индийските тъкани :). Само след няколко минути става ясно, че не се познават – той напира към нея и мърмори нещо на хинди, после на английски, тя му отговаря на английски и се отдръпва към крайчеца на седалката. Когато рейсът спира за почивка и всички се изсипваме от него, аз се дръпвам настрана и си запалвам цигара, а тя веднага се лепва за мен и също пали. Оказва се, че е от САЩ, където семейството й емигрирало от южна Индия преди много години - тя дори не знае хинди. (В Индия има около петдесетина езика, няколко от които са официални. Родът на Беки е от Карнатака, където трите главни езика са канада, урду и телугу.) Нахалникът се държал много невъзпитано и тя ме моли да седне до мен, за да приключи с тази досада. Правим разместване с помощта на кондуктора и настъпва мир и покой.

Както е нормално за всичките ми пътувания, пристигаме в 4 сутринта – аз и двете германки имаме резервирани стаи, но Беки няма идея къде ще нощува, затова идва с мен да провери дали в моя хотел ще се намери легло и за нея. За жалост, няма, но собственикът я насочва към джайнистко семейство наблизо, което дава стаи под наем. Пъхам се в искрящо чистите чаршафи и заспивам.

Хотелчето ми е семейна къща на четири етажа, разположена на Хануман гат. На партера живее фамилията, на следващите два етажа са хотелските стаи (просторни, прясно боядисани и всички до една с бани и редовно течаща топла вода), на третия етаж е ресторантът. Ох, този ресторант – наполовина покрита огромна тераса, така че сутрин, когато слънцето е силно, имаме сенчица, а вечер зяпаме светлините около езерото Пичола, като не пропускаме и фееричната гледка към островчето Джагниуас с луксозния му хотел (бивш палат), в който е сниман филмът “Октопод” (Джеймс Бонд), да не говорим за величествения залез над планинската верига, където се гуши Мусонният палат.

Компанията е шарена, а след ден към нас се присъедини и Беки. Хотелчето се върти от сина на собствениците, изключително приятен младеж, който определя менюто по нашите желания, седи с нас до късни доби и заедно обсъждаме световни и местни проблеми, дава ни съвети къде да отидем, какво да видим, колко да платим. Тук трябва да добавя и това, че предлага на желаещите напитката банг ласи - айрян с листенца от млада марихуана и разни подправки, която в Индия си е полуофициално питие, особено в Раджастан. Честно казано, не посмях да я опитам – казаха ми, че ефектът може да е от божествен до ужасяващ делириум и е необходимо наоколо да има близък човек, който да се погрижи за теб в случай на нужда. Един от колоритните образи в компанията беше израелка на средна възраст, пътуваща с шестнадесетгодишната си дъщеря. Та тя реши да даде възможност на щерка си да опита наркотика и поръча да направят по-слабичък вариант. На другата сутрин двете се появиха на терасата – момичето още се хилеше замаяно, а майката със сенки под очите и бухалски вид. Оплака се, че цяла нощ не е спала, защото девойката се смяла толкова силно, та трябвало непрекъснато да я бута да намали децибелите, за да не разбуди хората от околните стаи. Очевидно за девойчето преживяването е било в забавния спектър, но чух, че имало доста тежки случаи, при някои от които се е налагало дори болнично лечение. Най-вероятно резултатът зависи от това колко листенца марихуана се слагат в напитката и дали всъщност е марихуана, а не нещо по-зловредно.

Беки се оказа голям любител на питието и си го поръчваше доста силно, но не забелязах да й действа - то и нямаше как, защото веднага след като го изгълташе се отправяше към стаята си. Странно същество беше Беки. Обикновено още на втория ден всеки вече е наясно за хората около себе си – каква професия имат, какви са интересите им, какво ги дразни, какво ги забавлява... очертава се някаква личност. Когато вечер се събирахме на терасата, повечето от нас споделяха преживявания от пътуването си, изтъкваха разлики и прилики с други страни, из които са пътували, и в общи линии се получаваше интересна приказка, но тя никога не взе участие в разговорите. Държеше се до известна степен като зомбирана – мълчи, мълчи, и внезапно следва изблик на трескава енергия. Доста натоварена бе с проблеми и подозирам, че тези проблеми бяха наркотици и алкохол. Преброди целия град, за да намери магазин за алкохол и се върна с бутилка уиски, с която веднага се уедини в стаята си. Като се върнехме от обиколките през деня, първата й работа беше да излочи едно голямо и силно банг ласи, след това се прибираше в бърлогата си да доразмаже действителността с уиски. Ако това не я замаеше достатъчно, отново се появяваше на терасата и поръчваше второ питие, след което се изтягаше мълчаливо по ниските меки миндерлъци, с които бе обточен един ъгъл от терасата, в очакване на действието му. Истината е, че рядко й се налагаше да поръча трето. Така и не разбрах нищо за нея, освен дето веднъж се изпусна и каза, че родителите й са я пратили в Карнатака да поживее със семейството на чичо си (защо ли?), но тя не издържала и хукнала из Индия за малко разнообразие, след което отново млъкна.

pexels-photo-290643.jpeg

Индия 21

Когато чу, че ще ходя до Ранакпур, малко градче наблизо до Удайпур, където има много известен джайнистки храмов комплекс, Беки пожела да ме придружи. Съгласих се с радост – пътуването в компания отбива до известна степен атаката на местните любопитковци. Така че сутринта яхнахме автобуса и около 10 часа вече бяхме пред портите на феерия в бяло насред пищна зеленина.

Джайнистките храмове са известни с това, че винаги се изграждат в съзвучие със заобикалящата ги природа. В тази религия няма върховно божество създател, а нейното кредо е, че светът се ръководи от закони, базирани на взаимодействието между различните качества на субстанциите, изграждащи космоса. Джайнизмът учи, че природата и човекът са взаимозависими, така че човек, който не се грижи за природата, всъщност не се грижи за себе си. Този принцип се доказва на практика от съзвучието между всички джайнистки храмове и заобикалящата ги среда.

В Ранакпур видях за първи път тази невероятна хармония, която по-късно щях да срещна и в Маунт Абу, Палитана, Гирнар хил – все джайнистки свети места. Искам само да поясня, че не става дума за подредени градини, паркове и въобще за проектирани от човешка ръка изкуствени зелени площи. Не. Джайнисткият архитект се съобразява с природните дадености на избрания терен и вписва творбата си в тях. Така че сега ние вървим към бял храм, уютно закътан в подножието на верига от хълмове. Колоните по външните му стени сякаш следват устрема на няколко прави като стрели палми, вирнали глави към небесата, а увенчаващите го кубета и кулички повтарят плавните линии на билата наоколо. Бял храм на зелен фон и жизнерадостна какофония от ярки сарита във всички оттенъци на оранжево, червено и жълто, които отдалече напомнят на пътечките от оранжевочервения прашец, който човек вижда край всеки индийски храм и вътре в него.

Влизаме и вместо мрак отвсякъде ни залива светлина – голяма част от залите се оформят само от колони, т.е. нямат плътни стени и светлината се лее в изобилие. Това е друга характерна особеност на джайнистките храмове – те са отворени към света и са просто лъчезарни. Светлината, нахлуваща отвън, се отразява от вътрешни стени с благородния цвят на слонова кост и осиява и най-скритите ъгълчета. Специално в Ранакпур сякаш вървя сред гора и хоп, що да видя – някъде из дълбините на леса, в далечината, върви слонче! Само дето по-отблизо се оказа, че не е живо, а статуя, разположена живописно сред колоните на пътя на погледа. Накъдето и да се обърнеш, очите ти попадат на нещо интересно - красива каменна резба, статуи на танцуващи аспари, индийки в прекрасни сарита, кльощав реставратор с маска на лицето, който подновява сребърния варак върху доспехи на бог, семейство, което поднася на божество своя дар от кокосов орех с монета отгоре и рисува около него колам (рисунка) с ориз върху червена поставка, вековно дърво, около което се вие колонада, така че живото дърво се превръща в част от храма...

Абе, не ми достигат думите. Чух за раджастанска народна песен, която казва „...яж по-малко, но иди и виж Ранакпур...” Гледай ти, какви ли количества храна се поглъщат, та с малко ограничение да можеш да спестиш достатъчно, за да стигнеш до Ранакпур!?

Да не пропусна да ти кажа и за колама. Това са рисунки с ориз или оризово брашно, които се правят пред входа на къщата и са особено популярни в южна Индия. В миналото са били предназначени за храна на птичките и други малки животинчета като символична „покана“ да влязат в къщата. На тях се е гледало като на начин за установяване на хармония между всички живи същества. Коламът пред къщата е бил и знак, че всички гости са добре дошли. Линиите на колама трябва да са затворени, за да се предотврати влизането на злите сили в дома.

Завръщаме се изтощени от впечатления, но ни очаква ново изживяване, та има време само за бърз душ. Предната вечер израелката и дъщеря й се върнаха от страхотно представление на раджастански танци в една от хавелите музеи. Бяха очаровани и горещо ни препоръчаха да отидем. Съвсем естествено, успели да забъркат посоките, докато намерят къщата, и закъснели с десетина минути за началото. Пустата му еврейка веднага се спазарила да им намалят от цената на билета заради пропуснатото и ни инструктира и ние да отидем петнадесет минути по-късно, за да повторим номера. Е, така и така се наложи да отидем малко по-късно, но не получихме отбивка от цената – очевидно с този род неща може да се справя успешно само богоизбраният народ. Не ни беше жал за парите обаче, защото концертът беше фантастичен. За сцена се използва вътрешният двор, осветен живописно. Публиката седи на земята, полюшва се в ритъм с живата музика, кокори очаровани очи и щрака с фотоапарати. Прелестни раджастанки, млади и стари, тънки и пухкави, вият кръшно снаги и омайват не само мъжката част от зрителите. Хубава музика, хубави танци... хубави спомени.