Интервю с Надежда Дерменджиева

Без упойка

Интервю на Полина Видас

Надежда Дерменджиева е изпълнителен директор на Български фонд за жените и активист за човешки права. Завършила е европейска магистърска програма “История на жените и половете” (СУ/Нотингамски университет), магистратура по Творческо писане (СУ), а напоследък се опитва да се справи и с докторантурата си по феминистка философия към БАН. Автор е на книгата “Без упойка” (2013) – сборник с разкази по истинските истории на хора, преживели насилие; публикувала е поезия и проза в различни списания и вестници в България. През 2014 г. е втора в наградата “Рашко Сугарев” за разказа си “Клинична депресия”, но редовно забравя за този факт. През 2015 г. минава пеша 514 км по Камино де Сантяго.

Отговорите в това интервю изразяват само и единствено нейната гледна точка и по никакъв начин не представляват официална позиция на Български фонд за жените.

Български фонд за жените предимно се занимава с проекти срещу насилието, основано на пола. Какво точно означава това и какви са основанията да смятаме, че това е актуален проблем, формулиран точно по този начин? Защото често чуваме – “има закони срещу всяко насилие, за какво трябва да се отделя специално насилието над жени в отделен параграф”? Каква е връзката между феминизма и насилието? По света доколко са свързани двете неща? Кой генерира клишетата за феминистките-мъжемразки с небръснати мишници?

Насилието, основано на пола, е най-вече насилие над жени, защото са жени. Може да се опише и като “престъпление от омраза”. Пример – залятото с блажна боя момиче от бившия си приятел (който я ревнувал, смятал, че му изневерява и че му е длъжна с нещо). Това е показно женомразство. Краен пример е фемицидът – в някои култури бебетата-момичета са изхвърляни на боклука или умъртвявани, защото нямат същата стойност в обществото като момчетата. Основание да смятаме, че това е актуален проблем, ни дават статистиките – всяка трета жена в Европа и България е жертва на насилие, основано на пола (най-често и най-видимо - физическо и сексуално). Статистиките са на Европейската агенция за правата на човека (FRA) и фондация “Партньори – България”. Основание ни дават и медиите, в които вече всеки месец четем за мъже, настоящи или бивши съпрузи и партньори, които избиват жени. Точно заради статистиките и все по-честите убийства трябва да се отделя специално внимание на насилието над жени. Връзката между феминизма и насилието? Да кажем, че в глобален план феминизмът е движението, което най-яростно се бори с насилието над жени (а и с насилието по принцип, дебело подчертавам). И последно – отговорът на въпроса кой генерира клишетата за феминистките е много дълъг. Краткият му вариант е – привържениците на патриархата (и мъже, и жени). Тези, за чиято мъжественост свободната жена е заплаха.

Защо темата с насилието над жени и Истанбулската конвенция беше профанизирана до абсурд от българското общество? Защо в България до този момент не се знаеше думата “джендър” и това сега е повод за ширене на открита хибридна война с повтаряне до втръсване на опорни точки, включително, че „според Истанбулската конвенция Турция ще ни пусне 1 млн. мюсюлмански бежанци през границата”? Кой има интерес от всичко това?

Дебатът или по-точно истерията около Истанбулската конвенция през последните седмици е резултат от няколко неща – фалшива новина, създадена от опорните точки на крайно религиозни, дори фанатични организации (например, асоциация “Общество и ценности”, която членува в the World Congress of Families, който е анти-човешки права, анти-лгбт права, анти-женски права, анти-равнопоставеност на половете и анти-аборт), липса на свобода на медиите в България, висока функционална неграмотност и ниско доверие по принцип в политиците в държавата, консервативно общество (най-голямата ценност за българите е сигурността, според Европейското изследване на ценностите) и псевдо-религиозност. Всичко това, подклаждано от хибридната война, която Русия води с Европа. За съжаление, съзнателно очерненият образ от зависимите медии на неправителствените организации т.е. българите не могат да се борят за своята кауза, те са винаги платени, не помогна в дебата. За аргументиран и експертен публичен дебат не допринесоха и отвратителния политически популизъм, както и това, че понятието “джендър” остана през годините ексклузивен термин на академичния и гражданския сектор. Та, всичко това доведе до профанизиране на темата с насилието над жените, разделяне на обществото и довеждане на някои хора да състояние на пълна параноя. Но истинската новина в случая беше колко лесно могат да бъдат манипулирани българите. Тепърва ще видим кой ще има най-голяма изгода от създадената ситуация – и в България, и извън нея.

Защо центровете за временно настаняване на жени и деца жертви на насилие са минимално субсидирани от държавата? Как се справят изобщо НПО-тата и доброволците, които се мъчат криво-ляво да осигурят този временен подслон за избягалите? Как се очаква някой да избяга от насилника, като няма къде да отиде?

Краткият отговор на първия въпрос е - защото правата на жените не са приоритет на държавата (и мъжете, които я управляват). Не само в България, но и в света, който все още е патриархален. Има изследвания, че домашното насилие и насилието над жени може да струва на една държава между 1 и 10 процента от нейния БВП. Със сигурност по-евтино би ни излязло да инвестираме средства в борбата с насилието, отколкото да плащаме за него. А ние се оказваме в безумната ситуация, в която хем плащаме солено за насилието, хем на жените и децата в кризисните центрове се налага са оцеляват с 1.30 лева на ден. Дори не мога да си го представя. Та, не знам как в България се очаква да избягаш от насилника, когато няма къде да отидеш. Не мисля, че изобщо някой от политическия “елит” го вълнува този въпрос. Ключът е в изкореняване на насилието, преодоляване на структурното неравенство, икономическо овластяване на жените.

Вие сте организация, която постоянно се среща с подобни неправителствени организации от чужбина. Покрай дебата за Истанбулската конвенция и новонаучената дума “джендър”, се видя нашето общество на какво ниво е по темата. Как е при другите? Какви предизвикателства срещат, например, в Швейцария или САЩ?

Зависи какво сравняваме. В България ситуацията с правата на жените, а и с човешките права по принцип, определено върви в положителна посока, макар и безкрайно бавно. За съжаление обаче, покрай възхода на крайно дясното, в Европа и Америка пространството и правата на гражданския сектор се свиват и последствията са видими. Важно е също да се отбележи, че на много места в Европа и Америка неправителствените организации получават държавно финансиране, само за да функционират. В България това почти не се случва. Отделно, в САЩ има много добре развита филантропия. Нещо, което безкрайно ме впечатли, е колко добре работят организациите за защита на правата на жените с правителствата в Австрия и Холандия. В Австрия, например, се събират правителство, академичен сектор, частен фонд и неправителствени организации, изчисляват колко струва на държавата насилието над жени за 5 години и инвестират средствата в овластяване на определен брой жени за 5 години – спасяване от насилника, придобиване на добри образование и квалификация, добре платена работа и т.н. Инвестираните средства им се изплащат напълно. Разбира се, примерът е разказан твърде опростено, но може да се прочете за него в мрежата (т.нар. social bond). Ето нещо, което не мисля, че скоро ще се случи в България.

Защо в България жертвата е обвинявана, че си е търсила боя или изнасилването? За да си заровим като щраус главите и да си кажем: „на мен няма как да ми се случи”?

Навсякъде по света жените все още са обвинявани за това, което някой друг им е причинил. Самият начин, по който говорим – всяка трета жена е жертва, вместо – всеки трети мъж е насилник, е част от патриархалната култура, която насажда вината у жените. Защо си е заслужила боя? Защото не е нарязала добре салатата, не е изстудила ракията, не се е подчинила на мъжа си… Защо е била изнасилена? Защото е била неподходящо облечена, вървяла е сама през нощта… И още, и още. Всичко това са джендър стереотипи. Докато не се отървем от тях, ще продължаваме да сочим с пръст жертвите.

В дигитализираното общество и ерата на пост-истината, когато всеки вярва в субективната си преценка или на това, което някой лидер на мнение му е казал, какво е мястото на Синода? Като оставим политическата страна на въпроса, чисто философски, Синодът по принцип прокламира въздържание. Кое от християнските догми феминизмът и сексуалната революция от 20 в. направиха невъзможни завинаги? И защо, обаче, хората парадоксално се завръщат към спазването на полу-религиозни ритуали?

Бих казала, че живеем в много интересни, но и в доста тежки, времена – пост-истина, изкуствен интелект и високи технологии, хибридни войни … От една страна, не съм сигурна, че Синодът или Църквата имат каквото и да е място в днешния свят в сегашния си вид, особено с ролята си на цензор, а не на обединител или проповедник на доброто. От друга страна, мисля, че хората ще се пренаситят от технологиите и ще започнат да се завръщат към (псевдо-) човешкото, но понеже някак си изгубиха връзката с Другия, се обърнаха или ще се обърнат към религията и полу-религиозните ритуали. Иначе, най-голямото постижение на феминизма е отвоюването (макар и не напълно и не навсякъде) на женското тяло от християнските догми. Телесната автономия на жените е огромна тема във феминизма и е нещо, на което религиозните фанатици продължават да се противопоставят.

We thought we could do better. Better? I say, in a small voice. How can he think this is better? Better never means better for everyone, he says. It always means worse, for some. ― Margaret Atwood, The Handmaid's Tale

През 1986 г. Маргарет Атууд написа изумителната книга „Разказът на прислужницата”, който сега заживя нов живот през смразяващия сериал на HBO. В романа крайните християни налагат военна диктатура, която обезправява жените и започва да прилага буквално Стария и Новия завет с цел спиране на демографския срив (абортите, медицината и противозачатъчните са забранени, богатите могат да си позволят сурогатна майка-прислужница, всеки ден в бившия Харвард висят екзекутирани за назидание жени и т.н.) Нещата в САЩ според теб през последните 35 години в по-благоприятна обстановка ли са се придвижили за жените, или по-скоро се движим именно в посока, в която връщането на невежото следване на догми, маскирани като добро и християнство, като имаме предвид радикалното консервативно движение "Чаено парти" и крайните поддръжници на Тръмп, са съвсем възможни?

Най-голямата услуга, която Тръмп и последователите му по света направиха и ще направят на жените, е да обединят феминисткото движение. Виждаме какво се случва в Америка – протестите от последните дни ще се окажат най-големият протест в историята на САЩ изобщо. Иначе, според мен, Европа е в по-голяма опасност – наблюдавам ставащото в Полша и опитите за пълна забрана на абортите. Надявам се, че тя няма да повлече крак за другите държави, а ние в България да се усетим твърде късно, че правата на жените са отново застрашени.

Не мога да не попитам, обаче, дали в светлината на демографската криза на западното население, забраната на абортите не е възможна държавна мярка? При Атууд се прокрадва и такъв въпрос?

Забраната на абортите (а и забраната като цяло) никога не може да бъде насърчителна мярка. Трябват социални политики за справяне с демографския срив. Тоест, да се създадат условия младите жени (и не само младите) да поискат да раждат – например с премахване на институционалното насилие в болниците, с промяна на унизителното отношение към майките в корпоративна и като цяло работна среда, организиране на социални придобивки, home office като уважаван избор и т.н.

Приветствам подобни кампании и искрено се надявам, че някой ден сексизмът ще бъде напълно изличен от лицето на земята. Надявам се, че и самата рекламна сфера ще реши своите проблеми скоро – колко жени са криейтив директори, по-скъпи ли са продуктите за жени, да се криминализират ли сексистките реклами и т.н.

Какъв е случаят на българките в крайна сметка, отвъд ужасно вредната масова заблуда, че „социализмът е направил българската жена равноправна” – например равноправна кранистка? Каква е истината? Получава ли българката заплата колкото мъжа?

Факт е, че социализмът дава някои права на жените, но определено не ги освобождава и от всичките им (особено домашни) задължения. Така че, след като 8 часа е кранистка, след това още 2-3 часа е домакиня, вероятно. Преди няколко години излезе едно изследване, че жените в България работят у дома си 35 часа седмично (неплатен труд), а мъжете – 10 часа на седмица. Разликата в заплащането между мъжете и жените за една и съща работа у нас е около 15%, а с 18.5% е по-ниско заплащането на жените от мъжете по принцип. Това е истината, за съжаление.

Все пак, няма ли наистина някакво обръщане на ролите и то още от времето на баба Илийца, поради многото войни и загинали мъже? Виждаме, че огромна част от българските мъже на най-различни поколения нямат мотивация да се развиват, дори да работят, сякаш са депресирани и изгубили смисъл и киснат в кварталните кафенета за дребен хазарт? Заради този самовъзникнал „матриархат”, не се ли оказва, че на много ръководни позиции в България наистина има жени?

Малко известен факт, защото го няма в учебниците по история, е, че в България има много силно женско движение много преди първата и втората вълна на феминизма на Запад. През 1901 г. е основан Българският женски съюз, който обединява над 60 различни женски дружества от страната, които се занимават с благотворителност и просветителска дейност – отварят училища, образоват момичетата, откриват светски салони още от 1850-те години. През 1901 г. вече е извоювано правото на българките да посещават университет (тогавашното Софийско Висше училище, което днес е Софийският университет), а следващата битка на БЖС е правото на вот за жените. Бих казала, че българските жени са еманципирани от край време, дори и понякога да не го съзнават. Факт е, България е над средното ниво за Европа по брой жени на ръководни позиции и по брой жени и в ИКТ сектор, например. Едно от най-важните места за мен обаче, където присъствието на жените е ключово, си остава политиката. Бих искала да съм добре представена там, където се взимат решения, които пряко ме засягат. Затова и вярвам, че квотите по пол трябва да бъдат въведени, докато не постигнем 50/50 жени и мъже в много от секторите в България.

Димитрана Иванова, от Русе, 1881 - 1960 г., от 1926 г. до 1944 г. председател на Българския Женски Съюз - "равноправките". За това време успява да извоюва права за българките да гласуват, да имат равен старт в образованието, да могат да практикуват професии като адвокатки и съдийки. Единствената българка станала член на комисии към ОН (ООН). С идването на комунизма арестувана, изселена и с постоянно ограничавани професионални права.

Твоята книга „Без упойка” оплита художествено истински истории на хора, преживели насилие и е доста тежко четиво. Не на последно място, защото знам, че си имала достъп без упойка до болката и ужаса на хора, пострадали от насилие, които са се обаждали по телефона в Български фонд за жените. Това ли е начинът, според теб – да преработиш безсмислието и най-черното на света в някакъв вид творчество? Кое е по-важно – да измажеш стените на дом за временно настаняване или да популяризираш и научиш повече хора с литература по темата?

“Без упойка”, всъщност, беше моят начин да се справя с тази болка. Иначе, мазането на стените на дом и популяризирането на темата са еднакво важни, стига да се случват паралелно.

Има ли феминистко писане и феминистки книги в България, според теб?

Ако трябва да съм честна, избягвам да чета книги от български автор(к)и. В никакъв случай не претендирам, че мнението ми е представително, но смятам, че у нас автор(к)и, които да се занимават с феминистки теми, особено в художествената литература, няма. Тези, чиито книги познавам и бих могла да нарека феминистки, по-скоро принадлежат към академичното писане. Факт е, че има разкази и романи, които се занимават с насилие над жени, например, но не бих ги нарекла феминистки, нито мисля, че и авторките им биха ги определили така. За съжаление, мисля, че българският пишещ все още не се е освободил от соц реализма и битовизма. А малкото, което ми попада из интернет във вид на поезия от млади автори, бих нарекла посредствено – любов, дим от цигари, мрак и алкохол … Мечтая си да прочета българска книга, в която се разказват истории на хора, които не виждаме - наркомани, бездомници, алкохолици, хакери и безработни, проститутки, психично болни, сираци, да се говори за любов и секс, транс хора, е/имигранти, бежанци, война, политика – нещо скандално, нещо, което да ме съкруши, потресе, натъжи, да ме накара да изпадна във философски размисли. Накрая ще спра да си мечтая и ще трябва да я напиша.

Какво е бъдещето на българската литература, според теб?

Ако не се случи нещо радикално, не мисля, че литературата ни ще има някакво бъдеще, различно от настоящето й. Дори появата на истинска критика, необвързана роднински с писателското съсловие, ми се струва нещо изключително радикално за българския хоризонт, замъглен от мръсен въздух и творчески амбиции.