Танцът е нещо ефимерно – събитие „на момента“, на което можем да се насладим, независимо дали сме изпълнителите или зрителите. И все пак тялото и мускулите на танцьора помнят танца вътре в себе си, той остава по специфичен начин и в съзнанието на танцуващия. Множество съвременни проучвания казват, че практикуването на някое танцово изкуство изгражда много нови и по-богати мозъчни връзки, а други изследвания просто настояват, че танцът е здраве за тялото. Танцът се отнася към ходенето така, както поетическият език към езика изобщо (в термините на руските формалисти). Къде да сложим обаче ирландския танц, при положение, че в него изпълнителят е своего рода музикант, пеещ с краката си или свирещ с краката си? Дали ирландският танц е нещо средно между музика, поезия и начин на говорене? Дали е начин на живот?

Започвам този текст с две важни събития от света на ирландския танц, случили се в последните месеци, всяко от тях важно освен за мен, и за много други изпълнители на ирландски танци в Европа и по света. На първо място, а и по хронология – най-накрая, след тригодишна пауза заради пандемията, отново бе проведено локалното състезание по ирландски танци в Букурещ, организирано от тамошното училище STEYsha school of Irish dance. Ситуацията бе подобна не само с локалните състезания, а и в глобален план – през 2020 г. и през 2021 г. Световното състезание по ирландски танци бе отменено, проведено като 50-то подред чак през пролетта на 2022 г. в Белфаст, Северна Ирландия, и шумно рекламирано от основния организатор – An Coimisiún Le Rincí Gaelacha или Световната комисия по ирландски танци. България също беше представена на това световно – от младия танцьор Камен Филков, едно от малкото у нас момчета, занимаващи се с това изкуство.

Второто важно нещо е неотдавнашната новина, че известният Майкъл Флетли, танцьорът, комуто дължим днешната популярност на ирландските танци, е диагностициран с агресивна форма на рак. В момента, в който пиша това, Флетли вече е у дома след операция, а за всичко това зная и знаем благодарение на социалните мрежи, респективно, благодарение на интернет. В тази връзка държа да наблегна на безспорното значение на онлайн пространството – youtube каналите и хилядите други възможности за споделяне на опит и умения онлайн направиха толкова за развитието на ирландския танц, колкото спектаклите на Майкъл Флетли. Разбира се, че по време на пандемията ирландският танц, подобно на много други изкуства, бе преподаван усилено онлайн, а освен това онлайн бяха провеждани и състезания. Всичко това недвусмислено казва, че ирландският танц е глобален днес, както са глобални и много други неща. Това влече след себе си множество въпроси относно развитието на това танцово изкуство, на които настоящата статия се надява да отговори.

Но – първо – едно важно уточнение – няма понятие като ирландски танц, защото той не е един, факт, който може би компрометира малко или много заглавието на статията. По-вярно и по-изчерпателно би било да кажем, че има название „ирландски танци“, събирателно название, сочещо към няколко различни танцови традиции в Ирландия, а и извън нея, ако вземем предвид факта, че ирландската диаспора по света е огромна още от времето на Големия картофен глад от средата на XIX век. Всъщност изследвания посочват, че в днешно време около 1 милион души, родени в Ирландия, живеят някъде в чужбина – обикновено Щатите, Канада и Австралия, но и навсякъде другаде по света.

Като изпълнител на ирландски танци аз съм в особена позиция, пишейки за ирландския танц, защото за мен е изключително важно да представя това изкуство в пълнота – нещо, което може да стори най-добре ирландски етнохореолог или поне дипломиран преподавател (по-нататък в текста ще стане ясно как се дипломират преподавателите по ирландски танци). Иначе казано, пишейки този текст, донякъде рискувам да се заплета в множество обяснения какво точно представлява това танцово изкуство, без да имам академическата подготовка да го направя. Тази ми позиция ми дава обаче друго предимство и смятам да се възползвам от него до края – то е свързано с дълбоката ми страст към това изкуство, с което се занимавам почти без прекъсвания от осем години, а с прекъсвания поради травми – от 2008 г.

Две исторически перспективи към ирландския танц

Първата и по-близка до мен историческа перспектива е тази на локалната традиция в България. Както на много други места по света, и у нас интересът към ирландския танц е възбуден след първото гостуване в София на спектакъла Lord of the Dance, с пет поредни представления през май 2001 г.

По устни сведения, по онова време малка трупа от ентусиасти започва да разучава стъпките от спектакъла от разпространяваните видео касети. Те поръчват на български майстор обувки, подобни на ирландските heavy shoes, и създават костюми по подобие на костюмите от спектаклите на Флетли. През 2004 г., вече в разширен състав и с името „Келтски ритми“, трупата представя на сцената на Националната опера спектакъла „История“, вдъхновен от Lord of the Dance. Повечето от танцьорите по онова време са самоуки, едва през 2007 г. в България гостува преподавател по ирландски танци, който дава насоки за правилното изпълнение на стъпките, фигурите и движенията в ирландския танц, за които подробно ще стане дума малко по-надолу. След всяко поредно гостуване на Lord of the Dance в София желаещите да танцуват ирландски танци се множат, започват поръчки на оригинални танцови обувки от Ирландия, както „меки“, така и „твърди“ обувки, за които също ще стане дума малко по-долу. Съставът от български изпълнители на ирландски танци през годините се променя интензивно, но всеки един от онези, докоснали се до танците и участвали в първия и последващите състави, са завинаги белязани от магията на ирландския танц и музика.

През 2013 г. Росен Идеалов-син поставя началото на школа по ирландски танци, наречена Fly into dance, по-късно присъединена като дъщерно училище към школата Cunningham Academy, основана и ръководена от Таня Кънингам, дългогодишен танцьор, състезател, шампион и преподавател.

Приблизително подобен бе и моят път в ирландския танц – в началото учех нещата на принципа на имитацията, без какъвто и да било предишен танцов опит, докато през 2014 г. взех участие в танцов семинар, ръководен от Шейн Макавинчи, танцьор с дълга кариера на сцената като част от спектакъла Riverdance и с водещи танцови роли в спектаклите „The High Kings“, „Dancing Thru the Ages“ и „Ragus“. В последващите години съм присъствала на редица танцови семинари с Таня Кънингам и с други преподаватели, като най-значимият от тях е дългогодишният водещ танцьор на Riverdance Брендан де Гали, гостувал в София през 2017 г. с танцовата си компания Eriu Dance и спектакъла Linger [1]. Първото ми участие в състезание по ирландски танци бе в Берлин през есента на 2015 г., а последното, както вече казах – през октомври 2022 г. в Букурещ. А сега – малко повече за същинската история на това изкуство.

На ирландски има две думи за танц – rince и damhsa – втората, струва ми се, не е изненада. Разбира се, началото на ирландския танц е забулено в мъглата на столетията и легендите. Казват, че още друидите са танцували в горите ритуални танци в кръг – фигура, която ирландските танци са запазили и до днес, но и характерна за много други танцови традиции, включително българската. От онова време идва наименованието на днешните състезания по ирландски танци – feis или feisanna – събития, които тогава са били общностни празници – на тях се е слушала музика, танцувало се е, разказвали са се истории и изобщо – общността е поддържала живеца си.

През XII век норманите нахлуват в Ирландия и донасят със себе си танца Carole, довел до естествена еволюция в развитието на танцовите традиции на острова. Така възникват танците Irish Hаy (внесен през Англия от континента (Франция), Rinnce Fada (дълъг танц) и Trenchmore, в които кръговата формация на танцьорите e заменена от линeарна. Линиите на свой ред се усложняват, разнообразени и от жени танцьори, които пък се включват в танцови двойки, разменящи се помежду си, както в много от днешните социални ирландски танци ceili (кейли). Още тогава, във вековете между XII и XVIII в., като музикален съпровод се налагат гайдата и лирата.

Осемнайсети век е времето, в което танцът започва да се формира и като изкуство със свои конвенции, повечето от които са изключително добре запазени и днес. Това е факт, отбелязван и от етнохореоложката от Университета в Лимерик Катрин Фоли, автор на изследвания върху ирландските танцови традиции. В книгата си „Step Dancing in Ireland: Culture and History“, публикувана през 2013 г., Катрин Фоли свързва развитието на ирландския танц от XVIII в. насам с фигурата на така наречения пътуващ учител, правейки паралели с развиването на танцовата култура в Западна Европа и по-конкретно Италия и Франция. Професионалният учител по танци в Европа прави същото, което прави и учителят в Ирландия – изобретява конвенции в изкуството, което преподава.

Според Фоли учителят по танци е този, „който превръща танца от занимание за свободното време в изкуство, развивайки го технически, естетически и теоретически.“ Въпреки че изследването на Фоли се фокусира най-вече в региона на Северен Кери в югозападна Ирландия, където и до днес съществуват специфични и ясно оразличими танцови традиции, то показва, и вероятно това е и най-важната му цел, как танцовите традиции в Ирландия се развиват под влиянието на танцовите традиции в континентална Европа.

Любопитно е да спомена тук за формалните връзки на ирландските танци с танците от Баската автономна област в Северна Испания. Това може ясно да бъде видяно в независимия филм „Dantza“ от 2018 г., представен и на София Филм Фест през есента на 2019 г. Паралели, които са лесно обясними, можем да направим и по отношение на музикалните инструменти – звученето на галисийската гайда е изключително близко до звученето на ирландската. Обяснението, разбира се, е разселването на келтски племена на Иберийския полуостров на две вълни – през 900 г. пр. Хр. и през 700-600 г. пр. Хр.

В много по-късно време ирландските танци са повлияни и от западноевропейските дворцови или бални танци, върху основата на които стъпва и развитието на танцовото изкуство в Италия и Франция през XVIII и XIX в. Тъкмо на този факт набляга и Катрин Фоли, за да разкаже една обвързана с Европа ирландска танцова традиция, която при все това се развива самостойно. За нейното самостойно развитие има много причини, които ще опитам да обясня в следващите редове.

На първо място това е дългогодишното потисничество върху икономиката, културата и живота на Ирландия от страна на Британската империя, достигнало един от своите пикове около времето на Големия картофен глад в средата на XIX в., когато наместник на Британската корона не позволява в дъблинското пристанище да влязат кораби с хуманитарна помощ от Новия свят. Около милион души умират от глад заради първата голяма епидемия в новата история на човечеството, която унищожава няколко поредни реколти от картофи. Около милион емигрират, основно за Щатите, в първата и може би най-голяма от няколкото емиграционни вълни след средата на XIX в. За не повече от десетилетие в средата на XIX в. Ирландия губи около една четвърт от своето население – предпоставка и за загубването на традиционната ирландска култура – танц, музика, митология и език.

В това отношение фигурата на учителя по танци в Ирландия има огромно значение. Според изследването на Катрин Фоли през 1861 г. в Ирландия е имало 88 действащи учители мъже и 11 действащи учителки, но в региона на Северен Кери няма записи за жени, които активно да са преподавали танцови стъпки и цели танци, въпреки че жени са били обучавани в танцовото изкуство и са били и носители на стъпките и знанията.

Разбира се, основният канал за пренос между Ирландия и континенталната европейска култура е Англия, където в началото на XVIII в. е имало трима престижни преподаватели по танц – Джон Плейфорд, Джозая Прийст и Джон Уийвър. Тъкмо Джон Уийвър и то във време, когато вторият по големина град в Британската империя е бил Дъблин, работи, за да даде на танца социален престиж, без който девойките от средната и висша класа не са можели да пристъпят в обществото. За всичко това можем да прочетем в текстовете на Джейн Остин, но извън тях – фигурата на учителя по танци добива значимост в пределите на Британската империя и това включва и територията на Ирландия.

Тук е мястото да отбележим как учителите по танци от края на XVIII и началото на XIX в. в Ирландия са класифицирани в книгата на Катрин Фоли, според сведенията на историка и журналист от Лимерик Морис Ленихан. Той описва първия тип като модерни танцови професори (terpsichorean proffesor), които преподават на висшите класи. Вторият тип са преподаватели от средната класа, които преподават на деца във фамилни имения и имения на арендатори. Третият тип са на най-ниското ниво в социалната стълба, наречени от Ленихан селските „hop merchants“, които подготвяли момичета и момчета за неделните танцови забави или за градските фестивали. Те, според него, използвали остени и въжета в работата си с учениците. От всичко описано можем да съдим, че в Ирландия танцът се разпространява без оглед на класата – още едно свидетелство за жизнеността на ирландската култура, въпреки всички трудности, с които тя се сблъсква.

Има писмени свидетелства, че част от преподавателите на най-ниското ниво на социалната стълбица ползвали къщни врати, върху които учениците им да изпълняват научените стъпки и танци, а в ръцете им слагали камъни, за да подпомогнат изграждането на така важната за ирландския танц скована позиция в горната част на тялото (за която ще говоря още). Част от педагогическия подход са и остените и въжетата – за връзване или захващане на ръцете на танцьорите, така че да застанат изпънати „мирно“ до тялото. Всички тези преподаватели, и особено онези от средната класа адаптирали или дори имитирали наученото, видяното и дочутото за континенталната и английска танцова традиция към средната, работническата и селската класа в Ирландия. Лично аз смятам, че пътуващите учители, които са преподавали на работниците и селяните, са били най-гъвкави в преподавателските си способи и най-близко до автентичната ирландска музикална и танцова култура, и тъкмо те са от най-голям интерес, както за Катрин Фоли, така и за този текст.

Пътуващите учители през XVIII и XIX в.

Допреди Големия глад пътуващите учители освен солови танци са преподавали и кадрил, и като цяло етикета на балната зала. Има сведения, че това понякога се е случвало и с официална заповед от властите, вероятно в опит привнесената танцова култура да измести местните традиции, но отвъд спекулацията ми, това може да е само опит за превъзпитаване на местното селячество, невинен в същността си.  На тази допускана от мен невинност противостои легендата, разказвана ми от не един ирландец – че скованата позиция в горната част на тялото, така характерна за ирландския танц, е опит за защита от властите. На ирландците, казва се, е било забранено да изпълняват танците и да се забавляват с културата си и когато представители на властите минавали покрай къщите им, те трябвало да видят неподвижен торс и ръце, в строгостта и скромността, които според друга устна легенда са в основата на прибраната кръстосана позиция на краката, свързвана с целомъдрието, така както е било разбирано от католическата църква.

Тук ще представя и едно по-скоро езическо и диаметрално различно от горното схващане за танцовите и музикални умения, разпространено като легенда в Ирландия, която е записана през 50-те години на миналия век от Seosamh Ó Dálaigh. Легендата  казва, че na sióga или феите са дали на човека уменията за танц и музика, и се отнася конкретно  за един от известните пътуващи учители от Северен Кери – Томас Муур, познат в окръга като Муурийн (Múirín). Около 1840 г. Муур започва да пътува из провинция Мюнстер, включително Северен Кери, преподавайки кадрил, бални танци и солов степ танц в хамбари или селски къщи, в класове с продължителност шест седмици. Уроците по танци били безплатни, като в средата на „семестъра“ имало предвидена benefit night, вечер, в която учителят изпълнявал танци, а учениците над 14-годишна възраст му плащали колкото могат, обикновено по шилинг или два. Традицията на benefit night била разпространена не само Северен Кери, но и в Шотландия и Англия. На тези вечери учениците също показвали какво са научили – модел, който интуитивно се е запазил и днес, съдейки по някои ирландски вечери в София и Букурещ, на които съм присъствала. Изключение от правилата на benefit night днес е липсата на такса за танцьора. За сметка на това съвременните уроци по танци, не само по ирландски танци, се заплащат, и въпреки това на всеки пътуващ съвременен учител никак не му е лесно.

Konradh na Gaeilge

След десетилетията на неспирни емиграционни вълни от средата на XIX в. насетне,  Ирландия е на прага да загуби културата. През 1893 г. е създадена културната организация Konradh na Gaeilge или Gaelic League, чиято основна цел е да запази ирландския език, насърчавайки използването му в ежедневието. Впоследствие, през 1927 г. Gaelic League създава комисия, която да проучи как са организирани заниманията по ирландски танци и да даде препоръки какво и как да бъде подобрено, стандартизирано и прочее. Комисията излиза с доклад през 1930 г. и оттогава съществува като An Coimisiún Le Rincí Gaelacha, CLRG или Комисия по ирландски танци – най-старият съществуващ орган, който стандартизира ирландския танц, музика и състезания, и организира Световните първенства по ирландски танци Oireachtas Rince na Cruinne, както и локалното ирландско първенство Oireachtas Rince na hÉireann. Първоначално бордът е включвал трима преподаватели по танци от Дъблин, трима музиканти от Ирландското музикално общество и 18 делегати от Лигата.

През 1939 г. CLRG публикува първото издание на книгата Ár Rince Foirne или „Нашите групови танци“ – наръчник за преподаване и изучаване на ceili танците в Ирландия, за които предстои да разкажа в повече подробности. В първия си регистър на преподавателите по ирландски танци Комисията включва 32 учители от цяла Ирландия, а до 1943 г. е изградена стандартизирана система за сертифицирането на бъдещи преподаватели, която работи успешно и активно и до днес. Голямата промяна за Световната комисия по ирландски танци се случва през 1994 г., когато спектакълът Riverdance e представен на изданието на конкурса Евровизия, проведено в Дъблин. В следващите 20 години броят на състезателите, явяващи се на Световното първенство по ирландски танци, се увеличава драстично, а броят на състезателите, идващи от страни извън Ирландия и Великобритания, се покачва с близо 50 процента. Подобно е увеличаването на броя учители – към 1999 г. в Ирландия са регистрирани 500 преподаватели, а извън Ирландия – 600.

Всичко това ни води към въпросите „Какво толкова специално има в ирландския танц?“ и „Какво всъщност е ирландският танц?“ – тъкмо питанията, на които иска да отговори тази статия.

Видове танци и тялото в танца

На първо място трябва да отбележа факта, че в столетията развитие на ирландския танц той неразривно се е свързал с музиката, на която се изпълнява. Тъй като тя е от изключително значение за множество характеристики на танца, смятам да започна първо с нея.

В ирландската музика има три основни типа мелодии, на които се изпълняват и различни видове танци. Това са reel мелодиите, изпълнявани в 4/4 размер, hornpipe мелодиите, също изпълнявани в 4/4, и jig мелодиите, изпълнявани в няколко различни музикални размера – от 6/8 до 12/8. На всяка от тези мелодии на полупалец или „на пръсти“ се изпълняват различни танци, които за удобство ще подредя в нещо като списък.

Reel танц – изпълняван обикновено с меки обувки (това са обувките, които не издават звук и за дамите са подобни на балетни туфли, а за мъжете – с малък ток и меко стъпало). Изключение от горното прави treble reel танцът, който се изпълнява с твърди обувки. В стандартите на CLRG reel танцът е разпределен в три основни обучителни категории, във всяка от които скоростта на мелодията и съответно на танца е различна – beginner reel или easy reel, с който започва обучението си всеки начинаещ танцьор, primary reel, в който стъпките се усложняват, а музиката се забавя, и intermediate/open reel, в който мелодията е още по-бавна, а от танцьора се изискват много повече техника и умения.

Hornpipe танц – изпълняван винаги с твърди обувки (обувките, с които танцьорът произвежда звук или ритмична поредица от звуци). В стандартизирането на hornpipe важат абсолютно същите правила, както при reel танца. И тук съществуват три различни нива на сложност и бързина на мелодията и танца, като в последното, както и при reel, танцьорът трябва да е овладял специфичния „начупен“ ритъм на потропване, характерен за естетиката на hornpipe. Той е изключително техничен танц, свидетелство за това са blind hornpipe надпреварите, провеждани на повечето първенства по ирландски танци във и извън Ирландия. При blind hornpipe съдията не гледа, а само слуша танцьора, ориентирайки се за техниката, музикалността и способностите му по качеството, ритмичността и точността на ударите.

Jig танците са нещо като отделна секция и изискват малко повече внимание. Измежду тях има такива, изпълнявани с меки обувки, и такива, изпълнявани с твърди обувки.

На първо място поставям light jig или easy jig, който днес обикновено е вторият танц в обучителната програма на начинаещия танцьор и се изпълнява на музика в размер 6/8 с меки обувки. Лек танц, както подсказва името му, в който танцьорът трябва да е високо на пръсти, почти летящ, бърз и ритмичен. Характерна част от танца са така наречените rising steps, изпълнявани високо на пръсти, които представляват четири последователни и бързи къси пристъпвания, започващи от заден и завършващи на преден крак. Light jig се изпълнява само в beginners и primary нивата и обикновено стъпките за двете нива са едни и същи, променят се само изискванията към техниката на танцьора – повече дължина, височина и сила в краката, повече point или шпиц в стъпалата, по-изпъната и стегната позиция на горната част на тялото.

Single jig или hop jig – бърз танц, най-бързият сред джиговете, отново изпълняван с меки обувки и на музика в размер 6/8 или 12/8. Отново танц, който се танцува високо на пръсти и с прецизност, особено при изпълнението на така наречените hop стъпки, които ще обясня в отделна секция. За single jig важи това, което и за light jig – изпълняван е само в beginners и primary нивата на обучение.

Slip jig – танц, изпълняван с меки обувки в музикален размер 9/8. Първоначално slip jig e бил „територия“ само за мъже, а сетне за няколко десетилетия се е изпълнявал предимно от дами. Днес slip jig се изпълнява и от мъже, и от жени, но на състезателно ниво е определено дамски танц. Той е грациозен и елегантен, танцува се високо на пръсти с много контрол върху тялото, върху краката и стъпалата. Всичко това му носи прозвището „балетът на ирландския танц“. Танцува се и в трите обучителни и състезателни нива и е част от програмата на шампионатите, както reel и следващия и последен jig, за който ще разкажа.

Heavy jig или treble jig се изпълнява с твърди обувки на музика в размер 6/8 и за него е характерна тройната комбинация от звуци, наречена treble, с която всеки начинаещ танцьор започва обучението си в работата с твърди обувки. Heavy jig се танцува във всички обучителни и състезателни нива и наред с hornpipe е важен състезателен танц на шампионатите.

Освен вече споменатите treble, hop и rising steps, за ирландския танц са характерни и изключително много други стъпки и движения, някои от които можем да срещнем както при баските танци, така и при българските традиционни танци. Иска ми се тук да опиша няколко основни базови понятия, с които всеки начинаещ танцьор се запознава още в първите си няколко урока.

Вече казах колко важна е cross позицията на краката, но не по-малко важно е понятието turn out, описващо обърнатите навън пети, които танцьорът трябва да може да вижда в огледалото на репетиционната. Както и при балета, turn out се постига с работа върху тазовите стави. Това, което всеки начинаещ танцьор ще чуе в първите часове от обучението си, е фразата hop-две-три или jump-две-три. Стигаме до конкретиката на стъпките.

Jump или leap е стъпка от изключителна важност в ирландския танц, като в най-развития си и прецизен вариант тя прилича на еленов скок, при който предният крак се вдига опънат на 90 градуса, танцьорът отскача от задния крак, който сгъва до задните си части, и оттам бързо и елегантно го изтегля напред, така че да стъпи върху него. При множество повторения на стъпката в технически екзерсис или в танц постоянно се редуват скок с десен и скок с ляв крак.

Hop стъпката започва отново с вдигане на предния крак, като при определена, подходяща за възможностите и физическото състояние на танцьора височина, кракът се сгъва в коляното и с опънатото му в point или шпиц стъпало танцьорът трябва да може да докосне бедрото над коляното на другия си крак. При движението се отскача вертикално нагоре от опорния крак, върху който е цялата тежест. Приземяването е на пръсти и е характерно за ирландския танц – за разлика от балета коленете при приземяване не са „меки“, а се стремят към постоянно опъване и изтегляне. Така всеки танцьор изглежда висок, горд и изпънат от косата на главата си до пръстите на краката си.

Изключително много са високотехничните стъпки в ирландския танц и аз ще изброя само част от тях – birdie прилича на leap с тази разлика, че предният крак на танцьора се вдига, той се оттласква от земята изцяло с помощта на задния, който се прибира високо и назад, с прибрано на височината на другия крак коляно. При приземяването предният крак остава отпред, а задният – отзад.

Rock e изключително красива стъпка, изпълнявана и с твърди и с меки обувки, а с меките дамски обувки плавността и красотата на изпълнението е почти винаги гарантирана, стига танцьорът да е високо на пръсти и да държи коленете си опънати и бедрата си прибрани едно в друго. При тази стъпка едното стъпало „поляга“ към земята, опряно на външната си част, крепейки другото отгоре си, а сетне се случва и обратното – то бива закрепено върху стъпалото на другия крак. Това е красива и запомняща се стъпка, добре известна от популярните танцови спектакли. Сред високотехничните стъпки има такива, които определено са заети от балета – да речем това, което в балета се нарича entrechat, се ползва в ирландските танци и особено с твърди обувки е изключително впечатляващо и слухово/звуково, защото преди да се приземи от скока, танцьорът има възможност да удари токовете си един о друг няколко пъти във въздуха, произвеждайки поредица от звуки, наречени click.

Говорейки за звуците от твърдите обувки, е удачно място да обясня каква е конструкцията на тези обувки и какви звуци могат да произвеждат те. Първоначално в Ирландия са създавали твърди обувки, набивайки пирони под върха на пръстите и възглавничките, но с развитието на танца се развива и технологията на обувките. Днес на това пространство на подметката се монтира малко парче фибростъкло, наречено tip, което се удебелява към края на пръстите, образувайки малка платформа от около приблизително два квадратни сантиметра, на която танцьорът може да се изправи „на палци“ или „on block“. С този tip се произвеждат два от основните звуци в treble комбинацията, като при повишаване на уменията си, танцьорът може да произвежда дълги серии от бързи ритмични удари, редувайки краката си. С tip могат да се произвеждат и по-глухите brush звуци, при забърсване с него по пода, а при набивах удар с пръстите към земята се произвежда звукът, наречен toe.

С твърди обувки може да се създаде и поредица от звуци, наречена drum, тъкмо с която Майкъл Флетли „омайваше“ публиката в соловите си акапелни изпълнения в спектакъла Lord of the Dance и в специалното му издание Feet of Flames, представено в Хайд Парк през 1998 г. Тази стъпка си остана и негова запазена марка. Друг звук с твърди обувки се произвежда от така наречения stamp, експлозивен удар по пода с цялата повърхност на обувката, различен от stomp, където ударът е по-скоро камшичен, започващ с петата и завършващ с пръстите.

При всички тези движения, стъпки и звуци има мода – някои са изключително популярни в определен момент, а в следващия „залязват“, изместени от други, новосъздадени, заети или адаптирани от амбициозни преподаватели, които искат учениците им да бъдат забелязани на състезания с нещо ново и добре изпълнено технически или музикално (когато става въпрос за комбинация от звуци). Регулацията на всички тези нововъведения е в ръцете на Световната комисия по ирландски танц (CLRG), която разписва стандартите за допустимост. Въпреки тези стандарти в последните години ирландският танц интензивно се променя, не само по отношение на стъпките – променят се костюмите за състезания и целият набор аксесоари, ползвани от състезателя по ирландски танци, които смятам да разгледам в последната част от този текст. Нека сега кажа малко повече за структурата на танца.

Структурата на типичния солов ирландски танц, особено валидна за състезателната му разновидност, е изградена от две части – lead around част, в която танцьорът описва голям кръг и се стреми да обеме цялото сценично пространство с присъствието и изпълнението си, и side step, която обикновено се изпълнява в линия или диагонал. И за двете части е валидно повтарянето на едни и същи стъпки огледално – осем такта първо с десен, а сетне и осем такта с ляв крак. Всяка от тези две части е дълга следователно 16 такта, което прави 32 такта за един танц в beginners, primary и intermediate нивата. В open нивото танцьорът трябва да изпълни и трета стъпка, отново 16 такта дълга, което прави общо 48 такта интензивно и експлозивно танцуване.

Соловият състезателен танц днес като че ли е най-популярен и то особено извън Ирландия, в сравнение с другите танцови „традиции“, стоящи зад събирателното ирландски танци. Освен него и добре познатия от големите спектакли шоу-стил (който в крайна сметка черпи хореография и стъпки от традицията) можем да обособим и няколко други големи разклонения, всяко със свои комплексни черти.

Така нареченият sean nos или старостилен танц също е солов, но се характеризира с много по-малко конвенции, с много повече bounce в коленете, при което танцьорът е по-близко „до земята“, в сравнение със състезателния ирландски танц. В sean nos танца се разчита много повече на импровизацията. Между другото, традицията пази също така и sean nos пеенето, чиито представители на територията на Ирландия днес намаляват обезпокоително бързо със смяната на поколенията.

Ceili (социални) танци

Социалните танци са важна част от традицията в Ирландия – тъкмо те са запазили характерната за легендарния друидски танц кръгова формация, взели са съществени стъпки и формации на танцьорите от балните танци от XVIII и XIX в. – кадрил, менует, контраданс. Това са размяната на партньорите, арките, квадратната или кръгова формация, усложняваща се неимоверно в някои от танците. Смята се обаче, че един от най-изпълняваните ceili танци – four-hand reel има корени в Ирландия дълго преди кадрилът и неговите конвенции да навлязат там. В началото на XX в. националистите в Ирландия са смятали four-hand reel за чуждо нещо, цитирам, „извънбрачното дете на кадрила и следователно неподходящо за ирландски крака“. Изследователите допускат, че всъщност ceili танците в голямата си част са нещо като „проект“ тъкмо на Gaelic League. Моето лично мнение е, че стандартизирането им в немалка степен е отнело от очарованието им.

Има запазени данни, че в различните области на Ирландия конкретен социален или групов танц е бил танцуван на различна музика с известни разлики във формациите. В днешно време за ceili танците е валидно това, което и за състезателните танци – някои от тях се танцуват на reel мелодии, а други – на jig мелодии. Друга важна характеристика на ceili танците е, че носят известна социална и историческа памет в себе си – черта, споделяна и от set танците, с които ще продължим след малко. Сред ceili танците, изпълнявани на reel мелодии, има такива за двойки – two-hand reel, за трима танцьори – three-hand reel, four-hand reel за четирима, eight-hand reel за осем души и sixteen-hand reel за шестнайсет души. Има данни, че в миналото в отделни области на Ирландия сe e изпълнявал five-hand reel, който е почти като игра на инициация за приемане в четворката. Чувала съм и съм чела и за необичайния за мен twelve hand reel, изпълняван в квадратна фигура с четири тройки танцьори.

Основният източник, от който аз черпя информация за ceili танците, е стандартът, публикуван в края на 30-те от Комисията по ирландски танци, за който вече споменах. В него са описани 30 социални танца с подробно разяснени формации и хореографии за всяка част от всеки танц. Тук ще си позволя да ги изброя с ясното съзнание, че извън стандартите на комисията по танци, в Ирландия, а в последните години и извън нея, са се случвали доста интересни и необичайни изпълнения на всеки от тези танци – според възможностите и знанията на танцьорите, когато става за чужденци, или според желанието на местните да развиват танцовата си култура стихийно. Ето и списъка:

The Walls of Limerick, The four-hand reel, Eight-hand reel, Morris reel, High-cauled cap, Sixteen-hand reel, Humours of Bandon, Eight-hand jig, Siege of Ennis, Harvest-time jig, Rince Fada (прогресиращ дълъг танц в double jig размер, в който могат да танцуват безброй (буквално) хора), The Bridge of Athlone, Haste to the wedding, The siege of Carrick, Antrim reel, Glencar reel, The three tunes, St. Patrick’s day, Trip to the cottage, An Rince mor, Haymakers’ jig, The fairy reel, The duke reel, Lannigan’s Ball, The Cross reel, The waves of Tory,The rakes of Mallow, The gates of Derry, The sweets of May, Bonfire dance.

Една част от ceili танците са progressivе в дълга редица или колона (освен Rince Fada, такива са и Walls of Limerick, и Siege of Ennis), тоест несвършващи – всяка група от четирима танцьори сменя мястото си със следващата в колоната.

Set танци

Set танците са изключително интересна част от ирландската танцова традиция. Танцувани солово, те отново носят богата историческа и социална памет за събитията по времето, когато са създадени стъпките и мелодията, или дори за времена много преди това. Всички set танци се изпълняват с твърди обувки на точно определена мелодия, носеща същото име, като част от тези мелодии са в jig размер, а друга част – в hornpipe размер. Сред set танците има такива, които са традиционни, и стъпките в тях не подлежат на промяна, освен вероятно при решение на Комисията по ирландски танци. Има обаче и такива, наречени модерни, като при тях всеки преподавател е свободен да създаде собствена хореография по конкретната мелодия.

Set танците наброяват около 40, всеки носещ своя история на създаване на мелодията и/или стъпките, а за някои по-стари дори няма пълна яснота кога за пръв път се появяват в архивите или в устните споменавания. Мой източник по отношение на set танците е изследането Jigs to Jacobites, публикувано през 2018 г. Тук ще посоча само някои от най-интересните, описани вътре в него танци, интересни по отношение на историческите факти или легендите, с които са свързани, както и интересни хореографски или чисто изпълнителски.

Разбира се, трябва да започна със St. Patrick’s day (по-горе видяхме, че има и ceili танц със същото име). Всеки уважаващ себе си ирландски танцьор може да изтанцува „и насън“ стъпките на този set танц. Той е и първият, който е преподаван на начинаещите танцьори, в jig размер. По хронология на събитията, за които припомня, също е първи – създадане е в чест на светеца покровител и покръстител на Ирландия Св. Патрик, за когото казват, че изгонил змиите от острова.

По време на преподаване в обучението на танцьора следва Blackbird, малко по-сложен танц, в hornpipe размер, свързан с времената на английския крал Джеймс II от средата на XVIII век, когото наричали алегорично Blackbird в песни и в разговори.

Jockey to the Fair, в 6/8 jig размер, е любовна песен, стигнала в Ирландия от Англия или Шотландия в края на XVIII в. Песента разказва за овчаря Джоки, който среща любимата си Джени и й подготвя годежен пръстен за деня, в който ще отидат заедно на панаира. Песента, както се оказва, е една от седемте версии на историята за овчаря Джоки, изпълнявани от населението по онова време. Мелодията, все още доста популярна в Англия около средата на XVIII в., се появява в романа на Томас Харди „Далече от безумната тълпа“, а според източниците танцът е внесен в Ирландия от пътуващи преподаватели по танци и адаптиран и усвоен в репертоара на населението.

Garden of daisies е танц, изпълняван в hornpipe размер, а мелодията му има няколко възможни връзки с окръг Уотърфорд в Ирландия. Окръгът е наричан The Deise от местните, и има данни, че на територията му е живяло древното племе deise (около III в. сл. Хр.). Другата, още по-силна връзка е, че мелодията много наподобява две други мелодии от Уотърфорд – Inion an Phailitinigh и имигрантската Sliabh gCua, по името на район в Западен Уотърфорд, където до късния XIX в. се е говорел почти само ирландски език.

The Job of Journeywork e set танц, изпълняван в 4/4 hornpipe размер. Любопитно е, че съществува reel мелодия със същото име, ползвана за песента Here’s his health in Water по текст на Робърт Бърнс. Има няколко версии на стъпките, свързани с Мюнстер, версия от Лимерик и версия от Корк. Версията, най-често изпълнявана в Лейнстър, е комбинация от две стари стъпки от Корк. Тъкмо тази версия е приета от Комисията по ирландски танци като стандарт за състезания.

Интересна е историята на последния set танц, който ще представя в текста, и е изключително илюстративна за начина, по който се създават някои модерни set танци. В североизточната част на Ирландия се намират Долините на Антрим – серия от долини, слизащи към морето. На изолиран път в района се намира така нареченото Изчезващо езеро (с местно име Loughareema, от ирландското Loch an Rith Amach (букв. езерото, което пресъхва). В дъждовни дни езерото се появява, а когато се засушава – на мястото му има само път.

През 2012 г. Фондация “Мери Дъфи“ (а Мери Дъфи е хореографката и танцова директорка, работила заедно с Майкъл Флетли по спектаклите Lord of the Dance, Feet of Flames и Celtic tiger) обявява конкурс за нов модерен set танц. На специална вечер всички предложения били изпълнени и било отсъдено танцът с име The Vanishing Lake, jig размер, да стане част от набора set танци, изучавани в рамките на CLRG. И мелодията, и танцът са създадени от музиканта, изпълнител и учител по танци Франсис Уорд от Антрим. Танцът е включен в листите на CLRG през юни същата години и се изпълнява на състезания, при това е изключително популярен, защото е предизвикателство за издръжливостта на всеки танцьор. След това, смятам изчерпателно представяне на основните черти на ирландските танци, може би е време да поговорим малко по-генерално, не толкова исторически или хореографски, а по-скоро в термините на локалността и глобалността, с които започнах. След всички тези локални традиции, идващи от Ирландия, свързани с местни традиции, както и с местни вкусове, които допринасят за адаптирането на внесени в Ирландия танци стъпки и фигури, които носят духа и спецификите на времето, в което са адаптирани и усвоени, време е да поговорим и за стандартите и стандартизирането. За да влезем в този разговор, ще трябва отново да се върнем към пътуващите учители – тема, която прекъснахме заради разказа за Лигата и стигнахме само до Том Муур, тоест разказали сме само половината от историята.

Голяма част от танцьорите в Кери, включително учениците на по-съвременни преподаватели след средата на миналия век, проследяват историята на танца в окръга до името на Томас Муурийн, смятайки го за баща на традицията там. Според информаторите на Катрин Фоли, която посещава Северен Кери през 80-те години на миналия век, много е възможно Муурийн да се е учил на танц от пътуващ учител от Южен Кери с името O’Кейрин, работил в края на XVIII в., за когото се смята, че е дал на ирландските танцови традиции ред и стил, разпространени в цяла Ирландия. При всички положения, О’Кейрин остава само слух, докато името на Муурийн, роден през 1823 г. се е запечатало ясно в народната памет в Кери вече две столетия.

След помитащите години между 1845 и 1851 г. много пътуващи учители остават без покровители – най-често местните арендатори, които годините на глад са или прогонили, или лишили от имущество, или още по-лошо. Муурийн е един от тези учители, във време, в което Ирландия и особено селското й население е оставено без устои, морални, икономически и културни. Много от set танците са загубени в годините на Глада и непосредствено след тях, а желанието за композиране на нови мелодии, за създаване на нови стъпки и за изпълнението им пред публика е потиснато от най-базовите човешки потребности – храна и подслон, както и от загубата на толкова много хора. Според писателя Деклан Кейбърд „Големия глад създава у ирландците недоверие към природата .... природа, която ги е предала“. 

Въпреки отлива на желаещи да се учат на танци, Муурийн успява да предаде уменията си на Недин Бат Уолш, когото учи единствено на степ танци, не на етикета и танците от балната зала. Може би тъкмо този отлив на интерес към внесения кадрил и други модерни за епохата танци, както и застрашената ирландска култура, допринасят интересът към овладяване и майсторство в степ танците да се засили към края на XIX в. Според устни сведения Муурийн не само възпитава телата на учениците си, но и умовете им, в един процес на цивилизоване, който е в противоречие с разпространяваното от британците твърдение, че ирландците са груби и нецивилизовани. Може би ирландците танцуват със стегната и добре контролирана горна част на тялото тъкмо за да противостоят на мнението за тях. Нещо като част от повишаването на самочувствието на нацията на прага на XX в., когато множество процеси постепенно насочват страната към собствената й култура и истинската й независимост.

Недин Бат Уолш, сочен за наследник на Муурийн в Северен Кери, е роден през 1835 г. в град Тюламор, на половината път между Листауъл и Балилонгфорд. За разлика от предшественика си, Уолш не е преподавал през цялото време, тъй като е бил наследник и на малка ферма, в която живеел със семейството си. Системата на benefit night при него е работела по същия начин, но училището по танци е функционирало предимно през зимата, когато нямало работа на полето и с животните. За разлика от много други пътуващи учители, Уолш не е можел да свири на инструмент и е изпявал стъпките, когато е преподавал (това правят и много от днешните преподаватели). Казват, че Уолш е починал около 1901 г., а един от най-известните му ученици е Джеремая Молино, който е важен герой на този текст. Молино е сочен за последния пътуващ учител от този тип и с него е свързано онова амбивалентно противопоставяне между глобално и модерно, така важно за статията.

Молино, по-известен сред местните като Джери Мюникс е роден около 1881 г. близо до Листауъл. На практика Молино учи при Бат Уолш съвсем в края на живота му и не е ясно колко дълго е продължило обучението, но той основава свое училище в кухнята на дома си през 1903 г., ръководено на принципа на benefit night, след като печели няколко танцови надпревари, провеждани на конни състезания, както и няколко танцови шампионата. След първото си училище той разширява района на преподаване, включвайки и Западен Лимерик. Там Молино преподава на малки деца в домовете им, но също така и в национални училища. Едва през 1953 г. Джери Молино затваря училищата си, като до смъртта си през 1965 г. преподава отделни стъпки на желаещи. Интересен факт, споменат от Катрин Фоли, е, че при смъртта на Муурийн 90 години по-рано на неговия акт за смърт било посочено, че е преподавател по танци, докато на акта за смърт на Джеремая Молино пишело „работник“. Толкова за загубата на престиж на тази професия - загуба на престиж валидна за много чисто занаятчийски занимания, в които традиционно няма и не би трябвало да има дори и намек за производство. Наблюдаваме този процес и в България, и навсякъде другаде по света. Джеремая Молино приживе не се прибирал у дома за дълги периоди, понякога за четири години, пътувайки от село на село, за да преподава.

След първия урок, в който той подробно разяснявал спецификата на позицията – крака под 45-градусов turn out, свободни ръце и изтеглен торс, учениците се запознавали с първия танц в учебната програма – The rise and grind, наричан още The rising step – light jig в 6/8 размер, последван от по-тежки и трудни jigs, след които преподавателят преминавал на treble reels. На трето място идвали hornpipe танците, за които се казва, че били предпочитани от Молино за изпълняване и за преподаване. Едва тогава започвало преподаването на set танците – St. Patrick’s day, Job of Journeywork, Garden of Daisies, Humours of Bandon и Blackbird – любимия танц на Джеремая Молино. Пословичен е бил с това, че е създавал много хубави, ритмични стъпки, но тъй като никога нищо не е било записвано или отчитано, повечето от тези стъпки не са запазени. Немалка част от неговите ученици са били носители на стъпките, живи носители, както като цяло е най-ценно и пълноценно за умението и неговото развитие. Част от тези ученици вече са покойници, но могат да бъдат видени техни изпълнения в интернет, записани от Фоли през 80-те, когато е подготвяла книгата си. Може да бъде видяна и самата тя, изучила немалка част от запазените хореографии на Молино.

Преди няколко месеца, на състезанието в Букурещ, с което започнах този текст, видях на живо версията на Молино на set танца Blackbird, изпълнена от сръбско момче на шампионата в края на състезателния ден. Версията му следователно е вписана от CLRG за допустима за танцуване на състезания, както и няколко други версии на Blackbird. Джеремая Молино по негово желание е погребан с любимия си чифт обувки за танци, а няколко години след смъртта му трагична смърт застига и един от неговите ученици – през 1974 г. Лиам Тарант умира от инфаркт, минути след като е танцувал на сцена в Caraig, окръг Дингъл.

Вероятно днес голяма част от учениците на Молино са вече покойници. На клипове в ютюб, качени през 2017 г. Катрин Фоли танцува с един от тях – Джими Смит, а през 2020 г. в профила на Комисията по ирландски танци във Фейсбук е споделено друго видео с него, изпълняващ версията на Молино на Blackbird.

В Дъблин и на други места по света все още има школи по sean nos танци, какъвто на практика е стилът и на Джеремая Молино. Няма спор обаче, че в световен мащаб първенец по отношение на изпълняващите и практикуващите го е състезателният танц. Състезавала съм се с жени и мъже в средата на 60-те си години, и съм виждала как тригодишни деца подскачат на хоп-две-три със завидно майсторство и усет за ритъм. Но също така съм виждала и травми, болка и стрес преди състезание, така както съм виждала хора да се отказват от този танцов стил, защото съвсем в началото е твърде трудно за тях. Всъщност съвсем в началото е трудно за повечето хора, започнали да танцуват след 16-ата си година, въпреки че всяко правило си има изключения.

Днес по света има огромно количество школи, данните, които съобщих по-горе далеч не са актуални, най-малкото защото има достатъчно много школи по ирландски танци, които не са сертифицирани към тази Комисия по ирландски танци (CLRG). Има още няколко такива сертифициращи организации, които смятат, че държат ключа към истината за ирландския танц, вероятно създадени от дребно несъгласие с някои правила. Всъщност правилата на Световната комисия по ирландски танци и процедурите за сертифициране на преподавател никак не са леки. Един от изпитите за преподавателите ирландци е езиков – по ирландски език, наред с писмен, устен и практически изпит, и то след като бъдат преминати 12 изпита, наречени grade exams, в които танцьорът е изпитван по танцуване, преподаване, разпознаване на мелодии, изпълняване на set танци, и така нататък, и така нататък.

Красотата и синхронът на танца обаче привличат все повече и повече привърженици на тази спортно-танцова култура. Казвам спортно-танцова с ясното съзнание, че границата между спорт и изкуство в днешно време е особено конструирана и понякога поразмита. Има треньори по ирландски танци във Великобритания, Ирландия и Щатите, които наричат танцьорите си атлети, и същите тези танцьори всекидневно тренират, със и без обувките за танци, в репетиционната или извън нея – скокове, тичане, издръжливост, но най-вече ритмичност и музикалност. Състезателният ирландски танц е спорт, за него трябва да си във форма, да си пъргав, лек, издръжлив, да умееш да дишаш и да се усмихваш, докато танцуваш, да изучиш тялото си и да го познаваш, да можеш да го придвижиш бързо и на пръв поглед без усилие през пространството на сцената. Но той е и изкуство, поради една важна причина – той е techne, той е изкусен, той е цялостно осмислен като презентация на една душевност – ирландската.

В същото време днес не по-малко размита изглежда и границата между локално и глобално, не само по отношение на ирландската танцова традиция. Пръст в това имат технологиите, бързото достигане до информация и особената самоукост, която е характерна за част от съвременните транснационални общества. Но има и друго.

През 2019 г. спектакълът Lord of the dance гостува за пореден път в България, но обновен. Обновленията бяха на много нива, както успях да забележа и отбележа пред близки хора от България и Ирландия – много по-къси рокли за дамите, мрежести чорапогащи, коренно различна модерно звучаща музика, големи прожекционни екрани, много специални ефекти, както и незначителни поне за мен хореографски промени (най-вече в това, което ръцете на танцьорите правят). Спектакълът, казах си тогава, и днес го казвам още веднъж – вече е пагубно и необратимо комерсиализиран. Не че е направен с друга цел – той е трябвало да бъде комерсиален от самото начало. В крайна сметка е създаден от американец от ирландски произход, който въпреки музикалните си и танцови умения, все пак е роден и израснал в Америка, където шоуто е всичко и за шоуто се прави всичко. Имам предвид конкретно спектакъла Celtic tiger, където тази комерсиалност достига обертоновете на пошлост – когато танцьорка на високи токове прави стриптийз на сцената, за да остане по бикини в цветовете на американското знаме. Всичко това би могло да е и е разочароващо.

Но да се върнем към света на състезателния танц, който предхожда шоу-танца – дори и само ако се замислим, че всеки състезател, достигнал определена възраст или момент в живота си има няколко основни пътя пред себе си – собствена школа, собствена малка танцова трупа, кариера в Riverdance, Lord of the Dance или друг по-малък и по-локален спектакъл, евентуално кариера на съдия по шампионати или кариера в друго поприще, ако в живота му е оставало време за друго освен за ирландските танци. За някои хора остава такова време, но става въпрос за цели, приоритети и дисциплина – все неща, на които по принцип ирландският танц може да учи хората.

Комерсиализирането в света на състезателния ирландски танц си има своите обяснения – те са същите като във всеки друг състезателен танц. Ярките дрехи, камъните и брокатът са необходими, за да бъде забелязан танцьорът, а типичните за момичетата големи къдрави перуки, чиято история за съжаление не бих могла да разкажа, датират по-отдавна. Все по-нетрадиционни стават костюмите, в сравнение с 80-те или началото на 90-те на миналия век. Вече сравнително рядко могат да се видят костюми с традиционни мотиви като triskel или някаква плетеница. Напротив – сякаш голяма част от танцьорите се опитват да избягат от тази типичност. Бях шокирана, когато през октомври 2022 г. преподавателка от Румъния ми отправи съвет за костюмите на българските танцьори, които били показвали източноевропейскост, защото били outdated, тоест демоде. Искаше ми се да я попитам дали това прави българските състезатели по ирландски танци по-нетехнични или по-лоши танцьори, но реших да си го спестя.

Част от състезателния костюм при момичетата са традиционните бели плетени чорапи puddle socks, на които в последните години стана модерно да се втъкават металически нишки, или дори камъни, а в абсолютен писък на модата са се превърнали оцветяващите спрейове за крака, които да контрастират с белите чорапи. За да не се смъкват тези чорапи, момичетата ги фиксират за кожата си с канцеларско лепило, а роклите, които носят, често пъти са изключително тежки заради инкрустациите и камъните, тежест, която, прибавена към тежестта на перуката, към тежестта на ритъма, който трябва да произведеш и към тежестта на стъпките и интензитета на танца – се превръща в някак излишна тежест. За мен тази тежест идва от място в съзнанието на хората, наречено зрелище, тъй като всички ние съществуваме в една цивилизация на зрелището (по Марио Варгас Льоса, разбира се), където трябва да бъдем забелязани на всяка цена. Изкривява се възприятието ни за успех, както и възприятието ни за естетическо. Танцът се овъншнява, огрубява и губи огромна част от очарованието си, за която по-нагоре разказах подробно – културата, традицията, човешката история, копнежът по завръщане, носталгията, желанието за усъвършенстване, тъгата, гордостта.

Целият този корпус от ценности се свежда само до състезаване, до бляскав успех, до големи купи и големи корони. И на практика тази е цената, която ирландският танц е платил, за да просъществува и още повече, за да заплени и превземе света от край до край. За щастие стъпките на Джеремая Молино се изпълняват на състезания и въпреки сравнително скорошните скандали за корупция, разтресли Световната комисия по ирландски танци, все още има надежда стандартите за скромност, залегнали в правилата й, и всички онези важни според мен ценности в танца да не се окажат постепенно „vanishing lake“.

Само така може да бъде оставено място за традицията, да бъдат помнени историите, които я изграждат. Само така танцът ще има смисъл. Само така няма да бъдем загубени, докато танцуваме, или докато само съзерцаваме играта на краката. Само така ще помним и ще знаем какво има пред нас, докато слушаме музиката, която създават тези крака, и докато се удивляваме на овляданата им елегантност и шеметна бързина.