Иво Беров си създаде широка популярност като публицист през годините основно поради две причини - оригиналният стил и неговата морална чистоплътност. И докато първото бе неговият божи шанс (талант), за второто , тоест за своя политически идеализъм, той трябваше да плаща скъпо и прескъпо в развратните времена, в които ни се падна да живеем.

Но толкова повече окото се настройва с любопитство, за да види новия роман на Иво Беров (как я е видял Деян Енев можете да прочетете тук). Залогът е голям, но и шансът не е малък! Не е изненадващо, че романът, за който говорим е сатиричен. По-скоро проблемът е, че липсва сериозен български пример за сравнение, още повече че днешните времена като че ли не предразполагат към такъв тип политическа сатира в едрата форма на романа. Никой не иска да поеме рисковете - литературни, но и житейски.

Обаче Иво Беров нямаше да е той самият, ако не следваше с разум и упоритост пътя на своите разбирания и идеи - така както впрочем и неговият главен герой в романа. Този главен герой симптоматически напомня донякъде самият Иво, но също и Кандид от едноименния роман на Волтер. Героят демек е един пораснал и дори позастарял „Кандид“. Избродил политическите безбрежия на просветения рационализъм (на Просвещението, по-точно) той сега се готви за края, за финалната революция, назована Пеларгониум Зонале - „революция на непотърсеното кърваво щастие“. Какво значат тези опасни назовавания героят почти не знае или осъзнава много смътно. Накратко казано това е завръзката. От тук насетне героят минава през различни перипетии и изпитания, саркастически пресъздаващи колебливите разговори по невъзможното разпалване на финалната революция. Романът разгръща пред нас серия от натуралистично зарисувани социални пейзажи (бюра за безработни, кол центрове и всички ония места на полускритата, сенчестата мизерия на духа и на живота)… Сякаш това е последния ден, вековечно последния ден, завинаги последния ден на България. Това е наистина последният ден на нашата обичана България, изобразен в романа на Иво Беров; тази България, на която с нищо не можахме да помогнем, уви.

Но вярно е също, че сатирико-политическите творби се пишат понякога, за да могат политическите предвещания да не се случат или, ако вече са се случили, да претърпят обрат и да поемат към добър край. Последният ден да, родният край да, но кога идва месията, кога? Месията не идва в последния ден, той идва в най-последния!

Ето този най-последен ден Иво Беров се е отказал да изобрази. Чрез остра пародия на финала на „Кандид“ неговият роман се отказва от финалните решения в самия свой край, свой финал. Като че ли остава възможност за една бъдеща надежда. Или не?

Не знам, не мога да отсъдя за света, не смея да отсъдя за България. Мога само да кажа, че романът се чете леко, но е тъжно, много тъжно четиво, от него навява нещо, което бих нарекъл саркастическа тъга…  И все пак, ние вярваме - не в последния ден, а в най-последния.

Дерзание, идеалисти на света! Дерзание и успех, Иво!