Не чети Дельоз на закуска

"Не чети Дельоз на закуска",

Издателство "Ерго", 2019

Изток Осойник е роден през 1951 г. в Любляна. Завършва сравнително литературознание в Люблянския университет. Преди това за кратко учи архитектура. През 1979 г. заедно с поета Юре Детѐла и социолога Изток Саксѝда пише и издава „Субреалистичен манифест“, а по-късно става член на авангардния кръг „Кантора Алеф“. Основава творческото движение на анархистите и „Отпадъчно изкуство“ (Garbage Art), групата „Папа Кинял Бенд“, както и редица международни литературни фестивали, най-известни и престижни сред които са „Виленица“ и поетично-преводаческата работилница „Златният кораб“. Изявява се като музикант (китара и тромбон), художник и сценограф, философ, социолог и литературен критик. Превежда поезия от китайски, украински, испански, хърватски език. През 2011 г. защитава дисертация по историческа антропология на тема „Структурата на „homo sacer“. Интелектуалец с широк профил, бунтар и пътешественик, Осойник пише и публикува поезия, романи, пътеписи, както и научната монография „Сумракът на суверенитета“ (2013). Негови текстове са превеждани на английски, иврит, италиански, литовски, македонски, малайзийски, немски, полски, португалски, румънски, френски, хърватски, чешки.

След тази суха, почти енциклопедична curriculum vitae справка, маркираща бегло кръстопътните контексти на истински тревожното съзнание на Осойник и неговите не по-малко неспокойни търсения, остава да навлезем в поезията му, която изисква бавно и проникновено четене. Четене-общуване. Защото, струва ми се (а и доколкото го познавам), тя е по-чепата и не така наивна като създателя си. В срещата си с нея, като при всеки диалог с непознат, се сблъскваме с непредвидим манталитет, донякъде реминисцентно близък и приемлив, донякъде разминаващ се с нашия и озадачаващо брутален. Отделни стихотворения безпроблемно се вписват в собствения ни мисловен ракурс на преживяване, едносъщен на литературната ни традиция, други изискват различен тип рецептивна нагласа, за да ни допуснат до себе си и до своите отключващи кодове: всяка творба неизменно изброжда опипом сферичното вселенско пространство, фиксирайки се върху акценти, които да ни съобщи в режима на не съвсем обуздана и не съвсем еднозначна (лесносмилаема) реторика. Защото дори на пръв прочит да не обхванем стихотворението в пълнота, задължително ще откроим образи, дефинирани с категоричността и сугестивността на екзистенциален постулат.

Проф. Людмил Димитров

Из „Не чети Дельоз на закуска“

Избрани стихотворения

***не става въпрос за думи

тях ги знаете, смисълът им е известен

и всичко, което означават, е малко или повече

познато

както да го въртим и сучем,

без да прекаляваме,

пак стигаме до това, че тайната на стихотворението

въпреки всичко е някаква магия,

обвиваща думите в дълги редици

от разхвърляни мисли и образи

и е нощ

Парижки депресии
5

След много години се върнах в Париж и на мига

се озовах у дома. Но защо всичко е толкова чисто, обновени фасади,

слънчев вятър по улиците, няма кътче, където да се отмъкна

и да се скрия.

Храстите в парковете са изтръгнати, останали са голи дървета,

между които

нощем не можеш да преспиш. Площадката под моста “Пон Ньоф”,

където

навремето нощувах, е залята от Сена. А балконът на моста,

на който преди трийсет

години дилърите на дрога ме пребиха почти до смърт, бе смешно

празен

като надгробен камък, пренесен от гробището в парка.

Изчистили са всичките ми страхове, трепети, любови,

паническата, измъчена вселена, дето се мъчех да я сглобя с щури

сеанси на друсане. Къде е студът, който планетарното

бездомничество свежда

до голо банално живуркане и битка с кучето за място за пренощуване?

Остават единствено бляновете, които напук на напълно

отсъстващата реалност изпускат пара

във въздуха и нито един спомен не ги спасява.

***добре си спомням мига,

когато избрах да пиша

седяхме в сокола[1], някои сега са уважавани автори,

за тях аз нямам по-добро мнение отпреди,

още тогава се съмнявах, не ми бяха убедителни, а след като

така си засукваха мустаците,

мисля, че май говорехме за самоубийства

и аз избрах да не се самоубивам,

а най-вече да пиша

решението ми беше сериозно, взех го от сърце

или пък просто така, защото в живота нещо трябва да се прави

или решаваме веднага, или в някоя повратна точка на избора, die kehre

неочаквано започваш да правиш това, което си правил отначало,

и още оттогава неуспешно, улавяш безсмислието,

нещо те интересува само по себе си, нещо те занимава (или поне те

привлича)

(същото, което и сега би ме човъркало)

не знам, решението, което не изрекох на глас, не бе стопроцентово,

но просто така, от сантиментализъм и заради патетиката на мига

трябваше

поне външно да избера, не ме хвана за гърлото, в устата усещах вкус на

зеле, недобре ферментирало

не бях сигурен в себе си, нито въодушевен,

преди това известно време пишех, но то нямаше никаква стойност,

същото правя и днес. хората навярно усещат,

че се самозалъгвам, може би не е точната дума, по-добрата е неяснота

след всички тези години и издадени книги човек би си помислил,

че съм се усъвършенствал, поне това показват стихотворенията,

писани нощем,

но не е така, всеки път отново трябва да се боря за искрицата,

за подивялостта на вулкана и надзора над него,

след което ме чака дълъг път надолу

да продължа своите пясъчни бури, вулкани и извоювани победи

по еднопосочния път търнὸво–любляна[2]

винаги с блудкав вкус в устата,

но е добре, че тогава реших да не се самоубивам

при всички случаи съм по-добър писач, отколкото мъртвец.

[1] Известна кръчма в историческия център на Любляна, открита през ХIХ век, действаща и до днес – б. пр.

[2] Търнὸво е един от западните квартали на Любляна – б. пр.

на н. с.

в някаква местност, в която се озовах по случайност –

поне така си мисля, тъй като не го бях планирал нито като турист,

нито другояче –

ме отвлякоха от улицата и ме замъкнаха в концертна зала,

претъпкана от публика до такава степен,

че и на партера, и горе при правостоящите нямаше нито едно

свободно място.

Набутаха ми в ръцете инструмент, китара или

друг струнен, и ми

наредиха да свиря и да пея. Напразно се измъквах и се извинявах,

че не мога да свиря и да пея, но не искаха и да чуят,

заплашиха ме с различни огнестрелни оръжия и ми показаха обява,

че съм опасен престъпник, който ще бъде обезглавен,

ако не пее и свири. Та аз опънах струните и –

така, както всички знаеха, че не мога да пея и свиря –

запях колкото ми глас държи, при това, признавам си, от сърце.

Такава беше традицията в този град, имаха

специална абонаментна програма да отвличат първия чужденец,

минал край тях,

и да го карат да изпълни нещо пред публиката. Така пях и свирих,

че в един момент почувствах,

сякаш някакво тамошно насекомо се бе преобразило в мен,

цикада или скакалец, но във всички случаи издаващо звук, станало

мъж на средна възраст с мустаци, очила и със звание доктор

на науките.

Засърбя ме задникът, заседях се, замъгли се и хиляди пъти се

размножи разпарчетосаният ми вид, странни, непознати мириси се

разнесоха из кръвоносните ми съдове,

помагах си с пипалата и доста пъти изтраках с челюстите

на плешивата си глава. Необичайно, скокообразно се местех,

крилцата на гърба ме боляха,

хората диво, с омраза гледаха в мен,концертът очевидно не се беше развил в правилната

посока,

не бяха разбрали, че сега съм местно насекомо, превърнало се в чужд

музикант,

чуваше се силен, рязък звук, ту по-високо, ту по-слабо,

обаче не беше ясно коя е вярната посока, моето втечнено тяло

в тръбата на черупката се кандилкаше от звукова вибрация, усетих

силна нужда

да стана някакво друго насекомо, много силно опъвах струните,

нищо чудно китарата да се беше свлякла между крачката ми,

срещнах дявола, който въплъти в мен музикален гений,

крещях, цвилех,

сърбеше ме задникът,

енергично мърдах рамене, хората започнаха да стават и да

прииждат към мен, хиляди вариации на тази сцена ме накараха

възбудено да трепкам, залата се вълнуваше в тъмнината,

обърна се с главата надолу, хората ставаха

и се приближаваха към мен по тавана, ходейки върху главите си,

от пода стърчеше полилеят и

разпръскваше сребърен хаотичен блясък,

от който ме заболя главата. Сякаш че

се смесиха два свята, искаше ми се да имам таблетка аспирин, чудех

си дали колата все още стои на паркинга пред централната жп гара,

после ми мина през ум чисто и просто да отлетя,

тръгнах да се измъквам, с нокътчетата на крачката си

се захващах в цепнатините на сцената, напрегнах рамене,

чух звук от свирки, ръководството на театъра бе извикало полиция,

хората отстъпваха назад,

всичко приличаше на някаква демонстрация,

бой се от птиците, ме преряза мисъл, пълзях нагоре-надолу по сцената,

вдигна ме и почна да ме носи, кръжах, увиснах на завесата,

полицаите свиркаха, хората отново седнаха,

започнаха силно да ръкопляскат, захванах се за плата

под тавана, някой изкрещя, че има спрей, да се разкарат,

в залата запалиха осветлението,

това наистина бе необичаен град.

днес съм изпълнен с мъдри мисли

супа може да се сготви и с кубче бульон

с лимонената светлина на утрото

над блатото се вдига мъглицата

полъх на вятъра залюлява стръкчетата трева

преходността не е предмет на спомена за изминалите

години, а порив на живото време

по небето някакви птици летят във фигури

на нивата досам гората пасат сърни

в тенджерата на котлона ври вода

с удоволствие бих поседял на пейката пред къщи, сърбайки

горещ чай и на спокойствие бих изпушил една цигара

но не пуша

Умря Тумас, Тумас Йоста Транстрьомер. И

поетите умират, не само, бегълците и заличените – също.

Звучи бездушно, приятелю Тумас,

с Даря го посетихме на острова на неговата баба в Швеция и –

по думите на моята швейцарска колежка от

Кеймбридж през 2001 година, която с гордост заяви,

че мъжът ѝ е пикал заедно със Сайръс Ванс[1] в тоалетна

в сградата на ООН в Ню Йорк –

така и ние с Тумас се срещнахме

в тоалетната на Гьоте институт на Вестерсингъл в Ротердам.

Покрай къщата надолу по улицата течеше поток със стихове по

дъното.

Малко преди това ми звънна

Дражен Катунарич[2] и ме пита как в Словения

разделихме съюза на писателите. Не сме го разделяли, тъй като повече

ни интересуваха

програмите и съдържанието, отколкото формалните структури.

Моят

протест срещу институциите.

Същата година се сприятелих с Арундати[3] и Копланд[4].

Хубав съботен ден, имам предвид днешния,

поради болката в крака лежах, седях, от 16:37 до

00:24 лежах пред телевизора. Лош навик.

Не знам преместихме ли вече часовника на лятно време, на

компютъра

часовникът показва това. Da tutta quella belezza qualcosa deve uscire[5].

В главата ми се въртят патетични евфемизми, но всъщност мисля

за долната част от пътя на Гърмада от Бела.

Вчера разбрах, че в Гърмада има естествен прозорец.

Павле дали се е изкатерил до там? Никога не ми е споменавал за него и

навярно

изобщо не знае, че съществува. Но ако за това е знаела леля му,

то сигурно и той, сестра му и брат му също са знаели.

Веднага след като спре да ме боли петата, ще отида

да го видя и ако мога, ще се изкатеря до горе. Жаден съм,

усещам се здрав и силен,

телефонът ми препи с ток и сега спи на горната полица

до Европейски вестник и сборника за стогодишнината от

рождението

на някакъв художник. Даря влиза през вратата.

Здравей, казва, свали си палтото.

[1] Сайръс Ванс (1917–2002) – американски политик, държавен секретар на САЩ при президента Джими Картър от 1977 до 1980 г. – б. пр.

[2] Дражен Катунарич (1954) – хърватски поет, есеист, прозаик и редактор – б. пр.

[3] Арундати Субраманиам (1973) – индийска поетеса, художничка и културна фигура б. пр.

[4] Рутгер Копланд (1934–2012) – холандски поет – б. пр.

[5] Нещо трябва да излезе от цялата тази красота (ит.) – б. пр.