Свободно Поетическо Общество

51

- Хайде, извади я вече тая спирала и да си направим едно дете. Виж, вече ни се оправи и положението, тъкмо е време.

(Дете ли, положението ли ни се оправи? Кое положение ни се е оправило? Същите ли сме, като в първите дни? Докосваме ли се един друг? Говорим ли? Харесваме ли се? За кои точно неща се разбираме, кои са нещата, които харесваме и двамата? Оправи ни се положението, така ли? Е, да, материалното положение ни се оправи, вярно, за теб положението, това са парите... За теб да се оправиш, значи да се оправиш материално... Но нещата, които мен ме притесняват, теб те развеселяват, не обичам нещата, които ти обичаш, не си ли забелязал? Кое положение ни се е оправило?)

- Хайде, направи ме татко вече!

(Да те направя татко ли? А дали аз искам да се направя майка? Какви са моите мисли, моите желания, моите притеснения... Дали си ги помисли поне веднъж, само веднъж, даже за половин секунда? Да ти дам едно дете, да те направя татко, значи? Да изпълня истинските си задължения на жена, коремът ми да се надуе, надуе, а докато аз съм бременна, ти да ми изневеряваш, аз да остана със стотици разкъсвания отдолу, детето да се роди, разкъсвайки ме отвътре, да надебелея, да си остана дебела, да оставя работата си, да я напусна, да гледам постоянно детето, с неговите болести, с образованието, с неговите болки и тревоги, да забравя себе си, а ти да се връщаш от вечер на вечер и да го милваш или да крещиш, да го накарам да замълчи, защото си уморен... Да изживееш щастието, че си татко.. А аз болката, че съм майка...)

- Нали си спомняш тогава, когато забременя, а аз ти казах, че сме още млади и го бяхме махнали, сега пак искаш, нали?

(Не го бяхме махнали, Гюркан, аз го бях махнала. Аз исках това дете, но беше станало по твоему, защото си мъж. Да, аз исках това дете, защото си мислех, че така трябва да е, така ни бяха възпитали... Омъжваш се, раждаш веднага дете, устройваш си дом, семейство и ставаш щастлива жена... Правиш се на щастлива жена. Мислех, че е естествено веднага, след като се омъжиш, да родиш дете и не знаех, че един ден този мъж може да ти стане съвсем чужд, че ще дойде ден, когато той няма да е онзи мъж, когото си обичала и познавала, че един ден мога да се разделя с него. Защото така ни бяха научили. Най-святото и единствено задължение на жената е майчинството. Само жените, които не могат да родят, се впускат в професионалния живот и правейки кариера, се надпреварват с мъжете, като по тоя начин се опитват да компенсират липсата си. Чувството на малоценност, което ги обхваща, след като открият, че им липсва нещо, което мъжете имат в повече от тях, а по-точно пенис, още повече ги кара да се втурнат да доказват себе си, неуспявайки да се преборят с обхваналата ги завист. Професионалният живот се оказа удобен терен за надпревара с мъжете. Не казват ли даже учените същото?

Да, тогава бях поискала да имам дете, мислех, че така трябва, омъжената жена, бракът, детето ми бяха представени като задължителния триъгълник. Но, ако е вярно това, за пениса и липсата му, че само заради чувство за малоценност се мъча да издигна и възвися себе си, майната им и на учените... Радвам се, че рано съм усетила липсата му, дано и останалите жени да бяха забелязали това!)

- Дай да направим план, да се роди през април, положението ни се оправи. (Положението ни се оправи, оправило се е, значи, оправи се само паричното ни положение. Но това за тебе е достатъчно, нали? Парите са твоята сила, а, да, и сексът. И с тези две сили ти си способен да завладееш всяка жена и да я обвържеш към себе си. Дали тази жена е щастлива, какво чувства, какво мисли, каква е атмосферата в къщи, какво е положението в страната? Къде ще се роди детето, при какви условия ще порасне, дали майка му и баща му винаги ще бъдат с него? Дали ще е уютен домът му? Мисли, за Бога, малко помисли. Знаеш ли, аз приемам мисълта за това дете вече много по-сериозно, отколкото преди години, когато го исках толкова много...)

- Защо мълчиш, да не би да не искаш да родиш?

- Не мълча, няма да родя, ти няма да си баща на моето дете, никога.

52

Мехмет, жена му, Гюркан и аз излизаме на вечеря... С Мехмет не искаме да крием любовта си от никого, нека всички разберат, нека всички да знаят... Седим един срещу друг, кракът ми между неговите, гледаме се в очите, жена му и Гюркан нещо си приказват сякаш. Вече и двамата знаят, че ние се обичаме...

- Гюркан, хайде да идем на този концерт, казват че щял да бъде много хубав.

- Аз не мога, уморен съм.

Даже не вдига глава от вестника.

- Хайде, ама моля ти се.

- Не мога, нали ти казах.

(Значи не можеш, а аз имам два билета.)

- Хайде, да отидем, като едно време, хайде.

(Какво се опитвам да правя аз?)

- Не!

Завъртам телефона на Мехмет и гледайки го мръснишки право в очите, казвам:

- Би ли дошъл с мен на концерт, имам два билета?

- Веднага – отговаря той и идва да ме вземе от нас...

Отиваме...

Обажда се жената на Мехмет, искала да приказва нещо с мен. Срещаме се на обед...

- Вярвай ми, аз много те обичам, – казва, каква сладка жена - но и Мехмет обичам много. – продължава тя – Също и детето ни...

- И аз обичам много Мехмет – казвам аз...

Как можах да кажа това на жената на човека, ех, любов, как заслепяваш човека....

- Добре, какво ще стане сега, какво мислите да правите, ние не можем да се разведем, не е възможно, той няма да се разведе, аз също – казва тя...

- Мен въобще не ме интересува дали ще се разведете или не, – казвам аз – това е ваш проблем, аз го обичам и докато любовта ми свърши, ще бъда заедно с него и никой не може да ме спре.

Разплаква се.

- Мъжът ти знае ли? – пита ме тя.

- Мисля, че знае, но все още не сме говорили за това.

- Имам дете, имаме дете, недей, бъди разумна – казва...

- И аз го обичам, и то много, всеки изживява своя собствен живот, никой на никого не помага, нищо не мога да направя за теб – отговарям аз...

На мен кой ми помага, вече всички знаят, защото не крием, защото не се срамуваме от любовта си, защото не мамим никого, всички, които трябва да знаят, го знаят... Но в офиса всички са някак странни към мен, докато към Мехмет са същите, както преди, без разлика. От време на време даже го потупвали по рамото, в смисъл, браво, грабна жената. А с мен не са като преди, даже тези, които уж ми бяха приятели, полека лека прекратиха връзките си с мен...

Фарук бей ме повика.

- Не знам какво става, но внимавай, обичам те, но даже аз не мога да ти помогна – ми казва той. Трябвало да оставя Мехмет, иначе щяло да стане лошо, тук било работно място и си имало правила...

(Вие защо не ги прилагате, щом е работно място, ако оставя Мехмет и бъда с вас... Да не би нещо между вас, със Зеррин, да куца? Май тия правила не важат за всички? Да не би големият шеф да живее според правилата, разни хотели, хиляди любовници, и той е женен... И вие сте женен... Върша си работата, всичко върви като по часовник, какво ви засяга любовта ми с Мехмет... Какво право имате да ме заплашвате, това е моят личен живот и хората, поне в личния си живот, би трябвало да са свободни...)

- И двамата сте женени, ако чуят съпрузите ви, ще стане лошо, а те накрая ще чуят – продължава той.

Поглеждам го с омраза в лицето:

- Това, което правят останалите, също може да се разчуе и най-странното е, че нашите съпрузи знаят.

           Той така удивено ме гледа!

           Повикал и Мехмет и му казал да ме остави. Сутринта, в седем, се срещаме с Мехмет и пием чай в едно заведение... Какво ще правим. Не искам да го губя, не искам заради другите да остана без него, вече не мога да живея без да чувам думичките “Обичам те” по сто пъти на ден. Свикнах с тези любовни признания, не мога да живея без тях... На Мехмет му идва само един изход наум, да напусне. Тогава връзката ни няма да е против правилата. Тогава никой няма да ми се бърка, никой няма да упражнява натиск върху мен...

Мехмет напусна работа, напусна и дома си, премести се в един далечен град, при баща си. Всеки ден идва писмо... Понякога чувствам, че сякаш и писмата ми са под надзор, но това не е възможно, предполагам. Една вечер не издържал, телефонира у дома, толкова се развълнувах, че след като затворих, казах на Гюркан, че ще е добре да отида малко на почивка сама... Засмя се...

(А, бе, човек, говори, кажи нещо, ядосай се, поискай ми сметка... Или... ме вземи в прегръдките си и ми кажи: “Любима, мила, хайде да бъдем като преди, обичам те”...) Тичешком влязох вътре, извадих куфара и започнах да събирам багажа си, отивам си, казах... Я, стига глупости, къде отиваш, отивам си, отивам си, къде ще ходиш посред нощ, започнах да крещя, направи нещо, бе човек, дай някаква реакция, все още ме водиш подръка, като красива кукла, направи нещо, кажи нещо... Аз да не съм ти декоративното кученце? Обичаш ли ме, мразиш ли ме...

- В последно време много болка ти се насъбра, разстроена си, всичко това ще мине – казва ми той със студен глас... Даже без да ме докосне...

- Това ли е? Само толкова ли? Не, не изпитвам никаква болка, не съм разстроена. Изживявам сериозни неща... Искам да побързам, искам да живея... Не виждаш ли как направо разливам парфюмите по себе си, тия парфюми, които толкова пестях, сега ги изливам във водата на ваната и влизам да се къпя... За да свършат, да знам, че съм ги ползвала... За да не ги ползва някой друг, ако умра... Не съм разстроена, искам да живея, бързо, бурно... Искам всичко да видя, искам да се влюбя във всички... Ще видиш, ще легна с всички, даже да не ми се иска, ще легна с всеки, който ме пожелае... Нямам право да ги лишавам от себе си, ще живея, искам всичко да изживея до дупка, да отида навсякъде, да бъда с всеки, няма да ги лиша от себе си... Виж ме, виж колко съм хубава, ти не го забелязваш, но всички го виждат... Погледни ме, малко остана, много малко преди смъртта, виж какво ще направя, ще видиш.

- Я, сядай – казва ми той – Ти не си разстроена, ти полудя!