Интервю: Марианна Георгиева
Йоана Мирчева
Йоана Мирчева е автор на пиесата „Изход”, спечелила първия конкурс за нова пиеса на Нов български университет на тема „Справедливост”. Следват множество „освен това”, като например, че е автор на сборника с разкази „Слепи срещи”, текстове за песни, пиеси, сценарии за кино и телевизия, и още, и още. Печелила е награда за дебютната си книга на конкурса „Южна пролет”, наградата „Рашко Сугарев” за къс разказ и списъкът не свършва дотук.
Пиесата й „Изход” се развива в затвор за малолетни престъпници, в който героите постепенно разкриват „защо лежат там, за какво мечтаят, от какво се страхуват”. С нея разговаряме за всичко това във и извън изкуството, което прави.
Как би определила метафорично своя жанр на работа? Честно казано, когато разбрах колко богата е гамата от нещата, които правиш, се спънах в изречението „Тя се занимава със...”
И аз сама се спъвам в отговора, когато ме попитат с какво се занимавам точно… Все пак най-краткият и най-точният е „Пиша!“. Пиша като професия, пиша за удоволствие, пиша срещу хонорари, пиша за каузи, пиша каквото някой поиска и пиша каквото аз си поискам. Кратки разкази, текстове за песни, сценарии за събития, детски представления, реклами, анонси… Словото и думите са нужни почти навсякъде и във всичко, затова и диапазонът на работа на един пишещ човек е много широк. Правиш едно нещо, но по хиляди различни начини и в какви ли не проявления. Затова винаги съм била много щастлива и благодарна за това, което правя.
В светлината на всичко изброено, аз искам - може би това е малко комерсиален подход, но съм сигурна, че за много хора ще е интересно - да поговорим повече за интереса ти към драматургията и наградата, която скоро спечели. Как се роди историята – темата „справедливост” ли те провокира, или сюжетът изправари това?
Пиесата „Изход“ беше създадена близо година и половина по-рано. Актьорът Стоян Алексиев ми даде да прочета една полска съвременна пиеса, в която момичета в изправителен дом фантазират, че са в приказката за Пепеляшка. Той знаеше, че аз съм работила във фондация, която разработваше театрални проекти с маргинализирани групи - роми, деца сираци, жени - жертви на трафик, затворници. Освен това майка ми 20 години беше възпитател в дома за деца „П.Р Славейков“ именно във времената, в които там живееха 250 деца, имаше и афганистански деца, бегълци от войната. Тя ме водеше на летни лагери с всички тях още от малка, така че много отдавна и много постепенно съм трупала впечатления, разбиране, любопитство и емпатия към хора с трудна съдба. Така някак си една пиеса с момичета в затвор ме провокира, но и си падна на мястото точно при мен. Когато разбрах, че темата на конкурса е справедливостта, знаех, че няма как да не я изпратя.
Знам, че тепърва предстои още работа по текста. Но все пак не мога да не си пофантазирам и да не те питам представяш ли си тази пиеса не само на българска сцена, а да звучи и на друг език? Изобщо, в по-широк план, какъв е езикът, на който най-добре можем да говорим по темата за справедливостта? Коя е най-трудната роля в пиесата ти? В социаен аспект, как виждаш тези теми да се оглеждат в обществото?
Езикът на справедливостта е вътрешният глас на хората. Това, което ти подсказва кое е правилно за теб, без да вредиш на другите около теб, и кое не. Ценностите, които оформяш като човешко същество, защото иначе справедливото в едни краища на света е варварщина в други и винаги има разминавания, когато разглеждаме тази думи в културен и географски аспект. Вярвам, че някои неща са стълбове в човешката личност и би трябвало да са еднакви , независимо къде и в каква среда живеем. В тази връзка – да, пиесата „Изход“ би могла да звучи на друг език, защото случките в нея и сюжетът не ни ограничават в България. Няколко са ролите вътре, които носят своите предизвикателства, но тепърва ще видим кои актьори ще ги изиграят. Знаете, че личната енергия на актьора може да обърне с краката нагоре драматургичния текст.
Говоренето по темите, които засягаш, поставянето им в центъра на творчеството носи определен риск. Как ти го виждаш и как го заобикаляш? От всичко, което разбрах за теб, оставам с впечатлението, че имаш свободата да се плъзгаш между жанровете, може би да поговорим за stand-up comedy, за „Пощенска кутия за приказки” и разбирасе – за телевизионния екран, каквото и да означава това…
„Пощенска кутия за приказки“ ми показа, че е важно освен да си написал нещо хубаво, да успееш и подходящо да го предадеш на публиката. Литературата е лично преживяване и когато четем сами вкъщи, емоцията си е наша отговорност, на сцена за теб отговорност поема този, който чете. Какво ще ти остави от даден текст. Безценно ми е, когато чета нещата си пред над 500 човека, които ме познават, слушат, смеят се и мълчат с мен. Това ме учи да си бъда сама читател наравно с тях. Stand-up comedy правех около година с радиоводещия Драго Симеонов, който и сега продължава да има изяви всеки месец. За мен това беше по-скоро експеримент, забавление, да видя доколко хората ме допускат или не към себе си, как реагират. Бих се завърнала към това някой ден, но със сигурност е много сложен жанр. Да разсмиваш умно, като цяло е най-трудното. Независимо в кой жанр решаваш да се плъзнеш, трябва да се адаптираш бързо и да имаш именно тези универсални „инструменти“, с които да достигаш до своята аудитория и тя да те чувства близо и да те припознава.
Съгласна ли си с тези от сорта на „тук е трудно да се прави изкуство”? Виждаш ли себе си отвъд границите на нашата сцена? И още една хипотеза – представяш ли си точно обратното – да се откажеш от всичко, което до този момент правиш?
България е едно много особено място, защото както е трудно да се прави изкуство, така и е много по-лесно от на други места. Лесно е, защото през трима човека можеш да достигнеш до когото поискаш, има много неразработени ниши и жанрове и ако имаш късмет, можеш да си първият, който е направил дадено нещо тук. Конкуренцията не е толкова свирепа като на огромни пазари като САЩ, Русия, Великобритания… Но от друга страна, в България още се „отглежда“ публика за доста неща. По-странните и абстрактни продукции няма за кого да се играят, българските зрители са малко на „вие“ с експериментите и затова артистите в некомерсиалното изкуство не са за завиждане. Те са тези, които предимно търсят път в чужбина, просто защото тук е тясно именно от тази гледа точка. Никога не бих се отказала от това, което правя, защото то е продукт на съзнателни избори през годините, подкрепа и любов от много хора и благословията много рано в живота да открия призванието си. Ако изкуството, което създавам, „говори“ на публика извън нашите граници, само мога да се радвам и да следвам пътя, който моите думи ми проправят.
Ние всички знаем, че вдъхновението помага много. Разкажи ни повече за тези, от които ти го търсиш и намираш...
Аз лично го намирам в общуването с различни хора. Излизам от зоната на комфорт, непрекъснато се вдъхновявам от истории на близки и познати, подслушвания в метрото, разглеждам и любопитствам към хората. Не можеш да си писател, без най-интересното нещо за теб да са заблудите на хората и какво те правят с тях. И трябва да обичаш хората, да се опитваш да ги разбереш, да има даваш житейски комбинации в своите текстове. За да търсят по нещо за себе си, и дори един човек да го намери, си си свършил работата.
Иначе още - разхождам се, плувам, пробвам всякакви спортове и хобита. И чета големите писатели. Активността е ключ към вдъхновението. Да дадеш на мозъка да диша. Не разчитай никоя муза да те посети, докато лежиш на дивана и преяждаш с пица примерно.
Интересуват ли те формите на алтернативен театър? Изобщо какви са границите между социалното, политическото, психическото и изкуствата, които познаваме като такива? Нямаш ли усещането, че сякаш всички тези категории са започнали малко по малко да си разменят местата, какво правим ние с този хаос?
Не всички форми на алтернативен театър си „комуникират“ с мен. Честно казано, някои нито са ми интересни, нито ги разбирам напълно. Но например пърформансите на Марина Абрамович ме впечатляват жестоко, плача, смея се, усещам ги. Когато нещо се нарече „алтернативно“, за мен това означава, че не спазва класически схеми, а разчита на нещо друго. Емоция, шок, срам, подигравка, каквото и да е… Кой разбрал - разбрал. Кой усетил - усетил. Ако повече хора „усетят“, значи работи. За всичко и навсякъде ще има поне един зрител, така че нищо не бива да се отхвърля напълно. Не съм почитател на вплитане на политическото в драматургията. Има много примери, че това може да се направи майсторски, но все пак мисля, че хората надживяват безумията и за мен изкуството е по-силно, когато засяга от онези психологични и социални теми, които винаги са актуални.
Когато прочетох краткия синопсис, който ми изпрати, сюжетът на твоята пиеса много ми напомни на един руски драматург – Ярослава Пулинович, която дори мисля, че е на твоята възраст. Ние я познаваме от пиесата й „Жана”, която се поставя на сцената на Народния театър, но истината е, че тя има много богато творчество, което е пълно с тотално маргинализирани образи – деца от домове, самоубийци, престъпници, проститутки, алкохолоци, затворници или всичко в едно. Може би това е една тенденция за модерния постсоцчовек, на която трябва да се отдаде, да не се цензурира този глас? В едно свое интервю тя казва, че от нея не трябва да очакваме хепиенд. А от теб – можем ли да искаме нещо такова?
Да, Ярослава Пулинович е точно на моите години. Но тя е доста по-dark от мен. Понякога най-добрият край е не щастливият край! Аз предпочитам отворените финали, в които, разбира се, да има надежда. Маргинализираните образи са много интересни за изследване, за писане, за разработване. Много от тях не завършват щастливо нито в живота, нито в живота си на сцена. Но аз вярвам, че част от еволюцията на тъгата е на няколко такива много потискащи образа - поне един да се спаси. Друг да се поучи или вдъхнови от него. И така да си оправяме „бъговете“ - и като човешки същества, и като част от общество, което приема едни и отхвърля други.
И така – кажи ни къде и как можем да следим твоето творчество. Ще очакваме и твои лични публикации в нашето пространство тук.
Дебютната ми книга „Слепи срещи“ може да се намери в книжарниците. Редовно участвам като автор и изпълнител в „Пощенска кутия за приказки”. Могат да се намерят мои текстове в Highviewart.com и в няколко други сайта. С удоволствие ще споделя текстовете си и с вашите читатели.