Светлината се промъква крадешком по разораните нивя. Откъслеци тъмна, кална пръст се търкат едни о други, мъжки телета, които се бият в отделенията си, трясък от твърде много плът на твърде малко място. А снегът, как кротко е застлал баирите; пейзажа, всичко възможно живо и всичко възможно мъртво. Кожух от студ, гърлен глас, който ти вдъхва сигурност. Целият пейзаж; гол, несантиментален, тук има усещане за „липсваш ми“, а няма кой да липсва.

Това е пейзаж, избродиран със скреж.

Пейзажът е същият, но пейзажът никога не е един и същ. Къде съм била, питам се. Долната ми устна е напукана като кожицата на узряла слива. Да паднеш на верандата, коляно и онзи вкус на желязо; да лежиш на циментовия под зад служебното жилище на енорийския свещеник и да чакаш тракторът да се завърне у дома с първия товар, ако не станем и не се ометем, свършено е с нас. А после, как идват, навлизат; гърбави ремаркета. Един следобед, когато ни хрумва да играем заедно, да търчим между накамарените бали. Ако паднеш между тях, ще умреш от глад. Като котката, която намираме, но това е чак някъде през есента. Значи все пак не е изоставила малките си.

Пътеката отвъд земите под аренда на пасторския имот свършва в синора, който прорязва защитените местности, обработваемите площи, онези, оставени на угар. Толкова много зависи от него. Ред. През цялото време някакъв мъж броди и събира камъчета, постоянно изникват нови, земята ги ражда, а купчините растат. На места са се появили по-големи камъни, чакат да ги приберат с машина. Когато остане време за това. Навярно някое от момчетата ще го свърши. И все пак може би задачата е пряко силите им. Слънцето се скрива зад каменната могила, която е по-стара от пирамидите. Така се говори. И колко са стари тогава пирамидите, пита се човек. Братята не притежават възраст извън годините, които ги делят. Аз и сестрите ми, една възраст, няма да остареем повече от онова, което бяхме.

Пейзажът от ледниковата епоха, котловините, където ледът е принудил терена да заеме различни позиции.

Не знам, през ония дни имам усещането, че живея всячески не на място. Току-що паднах, а ето че вече съм се изправила и изтупала прахта от ръкавите, усмихнала съм се на минувачите или просто на природата. Едва когато в спомените си се върна назад към нещо, получавам достъп до всичко онова, което би следвало да ми принадлежи. Ти например.

Върнах се. Нещо, което е било някога, се стели из целия пейзаж. Килим от иглички в краката на дърветата. Има снежна шапка и гора от пръсти, и небе. Короните на благородните елени, Трехойе, десетте последни бора на хълма, оголени до кости от вятъра, самотни. Ето с това си имаме работа.

Успокояване на духовете.

Странна лятна рокля под пуловера и работния гащеризон.

***

От небето се сипе сивота.

Горите въздишат, ония дървета, които са останали.

Тук са секли просто безогледно, разказвам ти. И хамбара горе край пасторския имот го няма, сринали са го.

Мълчиш в другия край на линията. Колко печално, казваш после и разбираш съвсем малко от онова, което самият ти казваш. Прехапвам долната си устна, за да спре да трепери така.

Принуден си да се примириш с мисълта, че всичко се разиграва в темпо, което сам не можеш да контролираш. На нещастната любов й се дават три месеца, така си чувал.

Мисля си, че не знаеш за какво говориш.

Но знаеш. Говориш за мен. И мечтаеш да отнеме три месеца. И двамата знаем, че понастоящем съм заела някъде между осем и десет години.

Човек заема нещо, всичко само го заема.

Нечие детство, нечия любов, заем, това е злокобно празненство, на следващия ден хората разтребват и изобщо не могат да се разпознаят едни други. Ти ли си. Момичето, което намери, или онази, която вече бе намерил; платил си с десет години. Сега ще се чувстваш виновен, задето се е случило да ме споменеш, просто да си помислиш за мен. Защото на нея не й понася да слуша такива неща. Тогава човек забравя по команда, и може би отново съм на осемнайсет години, а ти – на двайсет и три. Изважда се цял един живот, после онези години са забравени, няма ги.

Утешаваш ме с бледа ръка върху косата ми, майчината ми ръка, която ме гали по гърба. Премества се долу в дневната, за да чете, тази нощ. Скръбта ми смущава съня й. Толкова тежко дишаше, казва тя и затваря очи за белия ден, бялата вечер, бялата нощ, вечно някой е откраднал нощния й сън.

Аз обаче все още съм сама в стаята с твоя глас. Говорим си да вземаме антидепресанти, как опаковат сетивния ти апарат и правят така, че да не можеш да възприемаш света по чак толкова интензивен начин както друг път.

Точно от това се нуждая, казвам аз.

Въздухът носи вода, пейзажът е строен зад завеси от влажен въздух, които поглъщат всичко. Копнея да се завърна в Копенхаген, и изобщо не копнея. Природата действа като противопожарно одеяло, угасява нещо в мен. Невъзможно е да го напипам, какво е. Вътре в теб скимти, както се разхождаш там, плач, който не може съвсем да се захване, пламък, задушен под нещо тежко и плътно, но продължаващ да тлее, чак горе в гърлото, смъди и пари. Отляво на пътя се издигат високи преспи, отдясно се вижда тревата на оголени петна изпод снега. Овцете стоят с празни очи във вагона.

***

Още сезони, ето че внезапно тъкмо това изниква в съзнанието ми. Във всеки случай още един.

Има едно време за: ябълки, което ще настъпи, когато са просто наченки, с размерите на маслинки, растат на стари дървета в градините, диви в гората. Има едно време за: ябълки, които растат до едри свити юмруци червени все по-сладки. Има едно време за: ябълки, които се откъсват падат събират ги аранжират ги в касетки, увити във вестникарска хартия. Има едно време за: ябълки, които се въргалят и изгниват в снега на земята в касетки. Ала къде е онзи сезон, в който ябълките ги няма. В който човек остава за миг на спокойствие от червените очи. И все пак може би винаги е тук. Така няма нужда от сезони, значи може и въобще да не съществуват, може би само в езика. Има толкова много сгромолясване: дъжд покриви ездачи деца кръв ябълки тавани картини. Лятото, което се стопява, преди да дойде жегата, преди лятото: да, какво всъщност имаше преди лятото, нещо, което човек не го е грижа да събира. Нещо, което с радост разменя за друго, нещо, което на драго сърце раздира, за да достигне до нещо чисто, нещо, което наподобява кост, една такава светлина, остров от кости, нещо като действителност, май, нещо, което помни. Сняг може да е, теб, може би прошепваш. Ала ето че аз съм тази, която шепти, ето че аз съм зовящата.

***

Под мъха намират фризиев пачи крак[1]. Тук, гордо казва той. Да, отвръща тя. Нанизват самодивските пръстени[2] на конец със стъпките си. Ябълки падат. И листа. Все още се прибират заедно и сигурно намерението им е едно и също. Онази топлина, която може да те обладае, да се надигне, когато човек застане в кухнята и е прекарал цял ден навън. Гладът, който бива погълнат от парата от гъби и масло и сметана, особено гадене и ситост, която няма нищо общо с храна или никаква храна. А с очакване и с това, да си бродил дълго из насажденията, особената концентрация, дето напомня за тази на четенето: внимание и пълната противоположност на внимание. Да можеш да обозреш големи участъци от земята в гората, да я пребродиш с поглед като супа, на която човек обира нечистотиите с пяната отгоре; да намериш гъбите, дето ги има. Да дириш нещо определено, което не се знае какво е, да си поел към място, което не съществува другояче, освен като движение или посока.

***

Светлината е мляко в стаята, присядам в леглото, поне доколкото е възможно там под наклонената стена. Нощницата е скована палатка и на майка ми. Аз съм съвсем скована в краката, в ръцете, от студа е. Не съм включвала радиатора. Нещо свири в кокалите ми, ето значи как мръзне човек в ден като този. А и е дошла зимата, според календара не е престъпление, но може и да е.

Все пак.

Ставите ми скърцат като нещо, което трябва да бъде изтръгнато от фризер, краката ми треперят, надигам се. Твърде тихо е. Трябва да е прекалено късно или прекалено рано, мисля си.

Светлината е чужда.

Навалял е сняг и тъкмо неговата светлина се вижда, не на слънцето. Ставам, изтиквам единия райбер на прозореца нагоре и побутвам стъклото, за миг виждам как ръката ми минава през него, студът е плесница, а очите ми вият.

И навън всичко е твърде притихнало и нищо не е прекалено късно, нито прекалено рано. Така е с природата, има само едно: ето ме тук. Помири се с това.

Навеждам се през прозореца, а дърветата се надигат, студени ръце в снежни ръкавици. Протягат се, но към какво. Към едно небе, което вече виси около ушите на дървото, натежало от сняг.

[1] Hygrophoropsis aurantiaca. - Б. пр.

[2] Кръг от гъби на морава. - Б. пр.

Превод от датски:

Росица Цветанова