„Книга за другите” (Тhe Book of Other People) излиза в далечната вече 2008 г., а в превод на български - в края на 2016 г. от бутиковото издателство ICU. С това се запазва традицията да издаваме Зейди Смит с огромно закъснение – „Бели зъби” беше издаден в превод на български дванадесет години след премиерата си. И все пак е изключително похвално усилието на екипа на издателството – преводачите Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Бистра Андреева и Елка Виденова, да се издаде този прелюбопитен сборник с разкази на най-известните в англоезичния свят белетристи на новия век. При липсата на литературна периодика, в която да се превеждат и разглеждат големите имена на чуждата литература, тази книга, освен като учебник по изграждане на литературен герой, се превръща в прозорец към двадесет и трима световни автори, които си заслужава да се опознаят и следят.

Сред авторите са Дейв Егърс, популярен у нас с „Кръгът” (Жанет 45); Тоби Лит, на български е издавана „Битниците” (Рива); Ник Хорнби, превеждан доста у нас; Зи Зи Пакър – включвана във всички антологии на най-обещаващи и най-добри белетристи в Америка и непозната у нас; Едуидж Дантика, сред най-четените и най-награждаваните автори по света; Колъм Тойбин, познат и превеждан у нас с няколко романа; Джордж Сондърс – сред най-влиятелните личности на света и не особено познат у нас; босненецът Александър Хемон, носител на редица награди; Джонатан Летъм и други. В сборника всеки автор е представен подробно, включително с излизалите негови книги на български език.

Казвам, че Зейди Смит е куратор, тъй като освен че има разказ в сборника, тя е инициатор и организатор на идеята да се възложи на водещите англоезични прозаици да напишат текст, посветен на литературен персонаж. „Надеждата беше книгата да се превърне в жива демонстрация на твърдението, че съществуват толкова различни начини за създаване на „образ” (или за отричане на възможността за „образ”), колкото и писатели. Удивително е да се проследи как една простичка идея се разгръща в съзнанието на различните хора, как образът на самата проза се видоизменя според „другите”, с които тези истории са привидно населени”, казва Зейди Смит в редакторския си предговор. Не по-маловажно е да се отбележи, че всички разкази са писани с благотворителна цел, което според Смит означава да пишеш в „нова кожа” или обратното – „пак така, както някога, в самото начало, когато всичко опираше до самото писане, а не беше някакъв странен вид наемен труд”.

Това, което прави трудна рецензията за сборник от толкова много различни стилове и свободи, е да се изведе някакъв общ ключ, с помощта на който да се нанижат всички разкази в обща реалност. Зейди Смит се e надявала всички да пишат за човек и да озаглавят разказа си с име и фамилия, „за прегледност”, казва тя. Но разбира се, при толкова много различно авторско его под една корица, това се e оказало невъзможно и част от разказите са с малко име или нарицателно – като „Пале” и „Чудовището”. Повечето автори подхождат класически към задачата, но други експериментират и демонстрират как образ може да се изгради и само от кратките анотации на гърба на книгите на фикционален писател („Дж. Джонсън, Животът на писателя”). Това е и разказът, в който по-слабо присъства една повтаряща се във всички останали разкази емоция – болката, и по-специално болката от отделеността на човешкото същество от другите човешки същества. Дори и при Егърс, където персонажът не е на пръв поглед човешко същество, именно тази тема е доведена до фентъзи хипербола. Бих казала, че „Книга за другите” е книга за невъзможния друг и болката от това. Близостта на човек с друг човек е единствено отчасти възможна между автор и персонаж, най-вече в разказите поток на съзнанието.

Сред персонажите в сборника дефилират: чернокожа обречена на аборт, защото е неподходяща за майка на детето на бял мъж; застаряваща самотница, която се вживява, че е „вдовица” на напълно жив човек („Джудит Касъл” на Дейвид Мичъл, за мен един от най-майсторските разкази, въпреки че е напълно класически и по британски консервативен); ирландски емигрант, който погребва майка си, към която изпитва доста сложни чувства; хаитянка, която очаква увредено бебе; малко американско момче, което си спомня своя първи приятел; гениален американски журналист на ръба на разума; тесногръда и трогателна в естествеността си расистка на смъртен одър; разглезена богаташка на търг за изкуство; баща, загубил дъщеря си, неможещ да излезе от капана на болката; чудовище, което подозрително прилича на съзнанието на бебе; един доизмислен Гордън Браун (бившият британски министър-председател) като дете;  дори един реалистичен Иисус на път за Кръста и много, много други ярки и докосващи читателя герои, на места с много остър инструмент.

Майсторството на включените автори си личи по това, че всички се занимават с болката, отчуждеността и самотата през „другия”, през персонажа, сякаш писателят изгражда атом по атом една интелигентна гумена ръкавица, с която да пипа непоносимата болка, и ни дава и ние да се докоснем до нея. Така болката едновременно остава в персонажа, но  поразява и нас.

Стратегиите всичко това да се случва убедително варират от влизане в потока на съзнанието на „другия” и вътрешния му монолог (или в единия от случаите запис на диктофон), през текстове тип епистоларна изповед, вкарване на трети съществен образ – близък на главния персонаж, разказвач приятел, до, разбира се, класически подход с всекомпетентен автор разказвач и няколко по-нестандартни експеримента. Конкретно в този роман класическият подход е довел до най-добрите образци сред разказите, т.е. модерното и експерименталното са винаги интересни, но все още кратките форми на класическата проза има какво да ни кажат, когато са направени от майстори.

Искам да завърша с една препратка към „Как действа литературата” на Джеймс Уд (Кралица Маб, 2015). В главата си за изграждането на персонаж Уд припомня един знаменит кинематографичен момент във филм на Антониони (L’Eclisse), когато героинята Моника Вити става свидетел на разоряването на възрастен господин, загубил 50 милиона на борсата. Заинтригувана, Вити проследява господина, а заедно с нея и ние, през два бара, в които той си поръчва напитки, които не докосва. Само пише нещо съсредоточено на салфетката. Което - разбираме накрая, когато той е излязъл от сюжета, така както епизодично е влязъл - не е някакво гигантско откровение, предсмъртно писмо или финансови сметки. През цялото време той е рисувал едно цвете. Това е чудесен пример как персонажът може да е щрихован много грубо и на едро, да е съвсем второстепенен и детайлите в него да не са логични или социално значими, но да остави траен отпечатък.