Неделя, 16. 09. 2018 г.

Спирам се на тази тема днес, по единствената причина, че е съвсем жива – едва от снощи… тоест от ранните часове на тази сутрин.

Вероятно на всеки, който някога се е опитвал да излага редовно мненията си в писмена форма, като публицистика, или както е избрал да го нарича, му се е случвало да получи цялото удовлетворение от изчистването на проблемната концепция в разговор, а след това споделянето на идеите с широкия свят, под формата на добре артикулиран текст, да добие усещането за мъчително (и може би ненужно) черноработничество. Особено, когато изработването на интелектуалния продукт не идва като средство за препитание и стои в страни от интензивните опити за справяне на индивида в условията на свободния пазар. В такива случаи, понякога, пишещият човек продължава да върши каквото обича и знае най-добре, но и се пита: „Не е ли това някакъв отказ от същинския живот, който се случва навън, и в същото време едно своеобразно насилие над съзнанието?“

Та вчера бе събота… в седем вечерта, когато навън вече се чуваха доказателствата за екзалтацията на лондонското население, новият ми съжител тръгна да слуша някаква предполагаема фолк (не става дума за онзи фолк!) банда, а аз напънах цялата си воля и отказах компания, за да завърша черновата на нещо, което бях обещал за публикуване. Да, обаче съботната самота се оказа силен мотиватор и към девет вече имах цялото парче, подробно скицирано в тефтера си, където ръката предава мислите далеч по-бързо и безпрепятствено. Беше ясно какво следва оттук нататък – няколко минути се взирах в адреса на клуба, написан върху една от многото брошури за интернет и цифрова телевизия, които влитаха през процепа на вратата, за да реша, че не ми се занимава с английски фолк, когато съм уморен и скучая, и е много по добре да пропътувам до Кемдън, където да слушам бързия и свиреп grind/hardcore на Palm от Осака, Япония. Солидно решение, защото хем харесвам бандата, а пък и нищо не ме разтоварва така, както два часа смазващ звук и приятелско меле с хора, облечени в кожа и шипове. Palm, които бяха прецакани от официалното пространство, където трябвало да свирят, сега закриваха импровизиран мини фест в един от обичайните клубове с плътен и безкомпромисен тридесет минутен сет. В крайна сметка, вечерта се оказа приятно преживяване с две студени бири и малко спортни танци за жилави хора. Поех обратно към метрото и оставих охраната да се кара на кръститата, които не бяха разбрали (или не им дремеше), че е забранено да се самоунищожават пред входа на клуба, както и няколко безобразно пияни, дето към този момент биваха зарязвани от приятелките им по опиканите кьошета на легендарния парти квартал.

После смених мократа си фланелка и припаднах на леглото в състояние на временна глухота. Около четири часа сутринта, ме събуди завръщането на моят наемодател-хедонист… то пък не било фолк банда, а супер силен, таен гиг на сравнително нов рокендрол проект със звучене и визия от края на 70-те, в духа на New York Dolls и няколко автентични членове, пак от онова време. Явно понякога човек трябва да рискува, за да открие всички онези сладки неща, които се крият под повърхността.

Заговорихме се с тоя човек за екстремна музика и стрелките със замаяна лекота отидоха на цифрата пет. Сипах си чаша вино и литър вода, а удоволствието от общуването ни отведе до клубната сцена на английския север през 90-те години на миналия век. Съжителят ми е малко по-възрастен британски поданик, живял е въпросното десетилетие в добри детайли, свири на разни инструменти, ДиДжей-ствал е по онези места, притежава голяма колекция плочи и не обича да спи. Такива хора имат склонността да изпадат в сантиментални състояния по малките часове и когато имат слушател, да разказват за загинали културни реалности като легендарни парти течения в отдавна разрушени клубове из Шефилд, Манчестър и прочее. Вълнуват се от местата, където са придобили редки винили и акцентират настойчиво върху нечувани ремикси, обяснявайки състоянието на сцената във времената, когато въпросните са били създадени. В пет и половина сутринта, на моя измъчен, но любопитен мозък, по принцип му трябва съвсем малко, за да скочи с всичките си двеста крака в такава анахронична реалност от поп културен порядък. Презумпцията, че поредната порция сън несъмнено ще настъпи в някакъв момент и ще изличи болката в слепоочията, оставяйки фрагментите на натрупаното познание, е като дяволче в червено трико – кацнало на лявото рамо.

Човекът от съседната стая зарови глава под масивните шкафове за няколко секунди, минути, може би часове (не е ясно какво точно се случваше с времето) и отръска праха от дебрите на своя архив. Единственото, което съзнавах с убеденост, е че уви – не ми е писано да спя на тази планета.

После вече беше шест сутринта и слушах ретроградни Acid Techno вариации върху Slayer, тъй като по време на кариерата си в Havok Records някакъв амбициозен ДиДжей, чието име не запомних, е решил да уважи вечната класикa Raining Blood с "композицията" Blood On My Giro.

С течение на времето, прибавих към фонотеката в главата си и рудиментарен ремикс на Jesus Built My Hotrod (Ministry) – изпълнен с безброй бийтове в минута от Lab 4… после в прескачането на кадрите ми се стори, че слушахме още поне десет плочи, изплували от дълбоките дебри. Странните събития от преди двадесет години, съпътстващи произхода на тези записи, ми звучаха като сюжети, за които Ървин Уелш би разменил кутрето на коя да е от изморените си ръцете. Предполагам, че съм бил наистина доста замаян. Все пак трябва да се признае, че ние доброволно се лишавахме от отдих, за да висим и да обсъждаме древните артефакти на загинала култура, характерна с предрусали хора в долнопробни клубове, а към 2018-та година, Уелш все пак си бе солиден писател с качествен материал.

Както и да е, сигурен съм, че на тази планета има хиляди различни видове пишещ човек, с цел яснота обаче, аз трябва да се спра на два от тях. Това са онзи, който ще се разграничи от всички външни дразнители и ще работи неуморно като занаятчийски автомат, докато стане велик или се превърне във фикус, и другият, който ще се концентрира над проблема, ще го нападне ударно, някъде в нишите между всички останали практични дейности, а след това въодушевен (и ужасен) от състоялата се метаморфоза на мисловния апарат, ще побърза да напусне арената на борбата, за да се смеси, в идеалния случай, с тълпа от слабо познати и блъскащи се под звуците на унищожителна музика хора. Аз, струва ми се, клоня към втория тип.

В края на музикалните занимания, беше осем сутринта, когато припаднах за последен път в тази история. Надявах се, че като се събудя, измъчените ми неврони няма да бъдат повредени от изтощението и примитивните шумове на изминалата нощ, за да могат все пак да напишат нещо в късните часове на неделния следобед. Така и стана.