Разговора води Александър Христов.
Поводът за този разговор с поета, писател, публицист и фотограф Владислав Христов е новата му стихосбирка „Комореби“ (изд. „Ерго” 2019). Владислав Христов съвсем не се нуждае от биографично представяне. Обикновено, когато се спомене неговото име, в съзнанието изниква словосъчетанието "източна поезия". Първият ми въпрос към него е какво той самият влага в това понятие и какво казва на хората, които го свързват с него:
Източна поезия е широко и общо понятие, но аз си мисля, че подобна категория не съществува в чист вид. Дори хайку в момента не е изцяло източно, защото не се пише само от хора, които живеят на Изток и мислят по източен начин. От друга страна, източните хора вече не живеят по източен начин в смисъла, който ние сме свикнали да влагаме в представите си за изтока. Що се касае до моето писане, може да се каже, че в него има доста източни моменти. Парадоксът е, че пишейки хайку толкова дълго време, аз все още не съм издал изцяло такава книга, макар че имам вече материал поне за две. И все пак хайку ми помогна да скъся формата в поезията си по принцип, да стане по-умозрителна, не искам да я наричам философска.
За да приключим с темата за световните посоки, го питам дали пък Изтокът не е субективно понятие, защото, за да си източен, трябва нещо да се намира на запад от тебе. Както ние, които уж живеем в западната част на света, мислим за себе като обитатели на неговия източен край.
Да, това вероятно е рефлекс, вследствие на дългите години, в които сме били изолирани от Западна Европа, заради тоталитарния режим, в който е била държавата ни. Може би той кара хората тук да смятат себе си за по-скоро източни. От друга страна, ние географски се намираме буквално на границата с Изтока, така че няма как да нямаме такива характерни особености. В това, разбира се, няма нищо срамно, въпросът е по-скоро в това как се артикулира сега Изтокът и с какво може да ни е полезен. Когато преди години започнах да се запознавам с източната философия и по-конкретно с дзен, това ми помогна много да разбера по-добре урбанизираната среда и да намеря спокойствие в нея. Едно от нещата, което Изтокът ми е дал, е именно спокойствието да приемам това, което се случва около мен.
В същото време Владислав Христов има и стихосбирка "Германии", тоест чрез поезията си е "бил" и на запад. Питам го дали това означава, че е готов да взима от всеки свят, за да го преработи после в текстовете си, без да се впуска в сляпо следване на дадена философия или светоусещане.
Периодът ми в Германия ми даде добра гледана точка и по отношение на България, защото аз заминах с омраза и неприязън към случващото се в нашата страна. Казах си - "оправяйте се, аз отивам на по-хубаво място за живеене". В крайна сметка това се оказа утопия. И все пак си мисля, че е добре всеки да я изживее, защото иначе няма как да разбере дали ти понася така нареченият Запад. Аз се върнах тук с ясната мисъл, че в България съм по-нужен. Колкото до писането – можеш да живеем на запад, там да напишеш книга "Германии" и тя пак да е с източно око. Наричам го око, защото за мен писането е първо наблюдателност, после идва фиксирането, а краят е пресъздаването в текст. Не започвам без нещо визуално в главата си. Може би заради това много голяма част от текстовете ми наподобяват словесна фотография, въпреки че не са хайку и не са триредни. Така аз пишех в Германия, но писането ми си оставаше съзерцателно.
Точно съзерцание е думата, с която ми се иска да се обърнем вече директно към текстовете в "Комореби". Затова искам да разбера какво му дава съзерцанието, защо го избира пред действието, защо избира статиката.
Защото ми дава добра обратна връзка за средата и затова къде в нея съм разположен аз. Действието е ангажимент, в който авторът е въвлечен, и в него той не може да прави нищо друго, освен да го следва. И все пак аз не пиша пасивно, наблюдавайки какво се случва, моята реакция не е само констатация. За мен наблюдението, което не отива отвъд констатацията, не позволява на текста да ни каже повече от очевидното. А функцията на поезията е да обръща внимание на важните за автора неща, които често са важни и за читателя.
Владислав казва, "нещата, които са важни за автора", на мен обаче ми се струва, че в тази книга, а и в епизоди от други, той постига една много трудна за пишещия позиция - "смърт на егото", успява да убие егото си, първо в полза на художествения текст и, второ, на безпристрастното наблюдение, но лишено единствено от неговата собствена страст. Егото по принцип е характерно за поета, как успява той да се освободи от него?
Егото може да погуби и най-големия талант. Отговорът отново е в източния начин – колко повече осъзнаваме, че нещо ни е дадено, някакво можене, толкова повече трябва да се снишаваме. На много хора не им е даден поетичен талант, ако ние започнем да се отнасяме към тях с чувство на превъзходство, нашата способност по най-бързия начин ще бъде загубена. Аз също съм имал момент на отлепяне от земята и в тези моменти най-силно съм усещал как губя. При това не само способности, но и адекватното отношение към случващото се. Така с времето се научих да туширам Аза в текстовете си. Той отново присъства, но е по-скоро пишещият, а не личността, която казва: "елате ме вижте колко страдам, и колко уникално е моето страдание". Не, твоето страдание не е уникално, милиони и милиарди страдат поради същите причини. Въпросът е в това как ти ще предадеш своето страдание по уникален начин, но чрез текста. Това прави поезията важна, превръщайки я в кристализация не само на страданието, но и на цялото човешко живеене. Така най-бързо стига до хората, които са изпитвали подобни емоции. Този кратък път от сърце до сърце и от ум до ум прави поезията толкова поразяваща и дълговечна.
Тук ще разкрия една малка тайна, без да съм сигурен, че изобщо е тайна. Владислав подготвя още една поетическа книга, но този път с неговите "Транссибирски поеми". Въпросът е как преминава от форми, които понякога са от по няколкото стиха, към поемата, която е една от най-големите поетически форми.
Това са различни състояния. Когато ме "нападне", защото при мен писането е някакъв вид връхлитане и може да ми се случи по всяко време, аз сядам и просто го написвам. Не мисля за формата и дължината й. Много рядко редактирам текстовете си след това, по-скоро някаква дребна шлифовка. При поемите тези епизоди са много специфични за мен, понякога дори свързани с промени във физическото ми състояние. Пишейки, например, "Писма до Лазар", които също ще бъдат част от тази книга, аз бях в доста странно състояние. Такова до този момент не ми се беше случвало да изпитам, дори малко се бях уплашил. Но въпреки тази телесна криза, аз ги написах на един дъх. Бяха като мълния, която ме порази, след написването им ги оставих настрани, за да може тялото ми да си върне предишния ритъм.
През годините обаче не исках да смесвам в книга поемите с по-кратки и тъй наречени източни текстове. В крайна сметка в края на годината може би ще излезе книга само с поеми, в която има и много автоматично писане, има цял раздел с "Транссибирски поеми", които са почит към Блез Сандрар. За мен Сандрар се оказа преломен автор. В началото на 90-те години пишех едни римувани стихотворения, които имаха голям успех сред читателите на подобна поезия. В един момент обаче се сблъсквах с компанията на Андре Бретон, Луи Арагон и другите експериментатори с автоматичното писане. Така попаднах и на Блез Сандрар, който е малко по-друга бира, но ми остави такава следа, че просто блокирах. Спрях да пиша, всички римувани неща буквално ги изхвърлих. След ступора отново започнах да прохождам в писането по свободен начин, който не искам да наричам бял стих, защото тази категория също се превърна в голямо клише. По-скоро се опитвах да бъда свободен в писането. Естествено първите опити бяха плачевни, но малко по малко нещата се нормализираха, и ето ме – стигнах до тук.
Накрая ми остана само да разбера кой ще бъде образът, който авторът ще свързва с тази своя стихосбирка след години, когато случайно се сети за нея.
В тази ще е "комореби". Заглавието на книгата идва от едно от стихотворенията в нея. На японски "комореби" означава светлината, пробиваща през листата на дърветата. Аз самият съм снимал комореби и съм бил почти ослепяван. Това е светлина, която можеш да гледаш, тя не е съвсем като директната слънчева, листата я закриват, но я закриват частично и ако попаднеш на участък с пробив на светлина, ти отново биваш ослепен. Тази игра на проглеждане и слепота много ме привлече – доколко човекът трябва да си позволява да гледа слънцето и въобще да си позволява рискове в своето живеене. В този смисъл "Комореби" е и книга за риска да бъдем себе си и цената, която плащаме за това. Мисля си, че всеки сам трябва да установи собствената си поносимост при гледането на комореби. В тази доза е и лекарството.