Една съществуваща рецензия на несъществуваща, но възможна книга. "Душата на Флекзиг. Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на комунизъм.", Анна Шалом-Брун, Чехия, 1990 г.

Душата на Флекзиг е разцепена на 50 части. Тези души се размножават, без образ и подобие, докато не се превръщат в неприятност и Господ решава да ги унищожи, за да спаси Творението.  Четем тази озадачаваща притча в пролога и отвинтваме зловещата поточна спирала от матрьошки, които се крият една в друга в този роман.

Действието се развива в Република Свръхаз, една от петдесетте републики на Структурноикономическия Идеален Съвет. В тази Република гражданите са разделени по равно: 50% „Обикновени“ и 50% Агенти, т.е. на всеки „Обикновен“ гражданин е гарантирано, че ще се назначи по един специален „Агент“, който да го следи във всичко и да не му позволява да съгреши със законите на Републиката. Да преминеш от „Обикновен“ в „Агент“ е много сложно, почти невъзможно, тъй като „Агент“ се става по наследство: принципите на следене, донасяне и използване на лична информация в точния момент, се заучават от най-ранен детски период, а в по-богатите среди се сугестират на майките още по време на бременността със специални хипнотични шлемове. Внедрена е и особена автоматизирана кастовост на браковете – „Обикновените“ почти никога не се влюбват в „Агенти“ и обратното; така по естествен път се преодоляват рисковани смесвания, в които съпругът би могъл да донася за съпругата си или тя за него. На всеки „Обикновен“ се пада по правило „Агент“ от същия пол, което довежда до особени латентни хомосексуални отношения, така характерни за параноидните тоталитарни общества.

„Обикновените“ са примирени със съдбата си, те дори са благодарни, защото личният им „Агент“ никога не позволява те да се самозастрашат и така живеят в пълен мир, от лятна до зимна почивка и обратното. С времето Агентите дори биват обозначени в униформи – бели медицински престилки. Единствената болка и мечта на Обикновените е, че не могат да пътуват свободно и самостоятелно, без прикрепения им Агент или без някакво специално поръчение от Ръководството на Свръхаз.

Имам някаква нездрава страст към дистопии. Тази ми я препоръча един мой преподавател от университета, с когото понякога се виждам да пием мастика в „Зеления кентавър“. Не останах разочарован – дистопия и то каква! Дистопия в главата на един психотичен чешки комунист от 50-те години на 20 век.

Романът е открита реплика на случая на Зигмунд Фройд „Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя“, забележителен текст-анализа на Председателя на Дрезденския апелативен съд Даниел Паул Шребер, параноик-психотик, с когото се занимават психоаналитици, философи и психиатри през целия 20 век. Този случай е първата литературна психоанализа, която Фройд прави, доколкото тя е изцяло интерпретация на вече написан текст – „Мемоарите на един нервноболен“, автобиографията-оправдателна пледоария на шизофреника Шребер, когото Фройд така и не среща в реалността. Случаят на Шребер е и първата психоанализа на латентен хомосексуализъм.

За по-добро разбиране, авторката Шалом-Брун разказва накратко реалната история в пролога – поетично, на места изместваща и сгъстяваща леко историческата истина и зловеща, подобно на протокол от разказани кошмарни сънища. 

Болестта на Председателя се отключва от свръхнапрежение при кандидатурата му за Райхстага. След мъчителни делюзии по време на кампанията, Шребер развива мания за величие и се идентифицира с Месията; вярва, че Господ го призовава, говорейки му на несъществуващ Фундаментален език, да се превъплъти в жена и да зачене в ума си нова раса, за да съхрани Човечеството след Свършека на света. Д-р Флекзиг е лекарят на Шребер, свидетел на този мъчителен разпад на демонични части, върху когото в мемоарите си Шребер проектира параноично садистични импулси и го усеща свой мъчител и „преследвач“ в „кухнята на дяволите“. Бог и Доктор се преплитат като образи и се опитват да трансформират Шребер в жена. Флекзиг, тъмен, съблазняващ и главен герой на автобиографичните бележки, в реалната епоха на доктор Менгеле е лекар, който подхожда фармакологично-материалистично (и вероятно – инквизационно) към странностите и болестите на душата, което остава характерно за времето си и до голяма степен за целия 20 век след това. Флекзиг обучава студентите си по психиатрия върху видимите поражения на тъканта на формалинови мозъци, облича болните в усмирителни ризи, пуска им ледени душове в изолатори и отстранява оперативно „нервообразуващите“ органи, като например матките на жените. Тук авторката прави една любопитна бележка, че не е съвсем ясно дали мъжете доктори по онова време не премахват матките, за да облекчат не жените, а себе си...

„Душата на Флекзиг“ изхожда от позицията на симпатия към болния Шребер, в съглашателство с Фройд и сякаш си поставя за цел да отмъсти за измъченото същество на Председателя. Романът хищно разчленява на парчета докторската душа, която го е мъчила и за наказание я „преражда“ в една друга епоха, около 60 години по-късно, зад Желязната завеса.

От аналитичния материал на Фройд авторката създава един изцяло нов свят. Свят, който е на път да загине, защото в него свързването не е възможно. Главен герой на романа – един съвременен Флекзиг – е чехословашкият партиен секретар Флекзиг Щимт. Всяка глава от романа е посветена на една от душите на Флекзиг, роден в семейство на военни. За да оцелее при жестокия си баща и абсурдите на строя, съзнанието му се защитава като се разцепва на парчета и така всяка роля в живота му живее напълно отделена от другите и неспособна да се свърже с Друг човек. Флекзиг-доносникът не познава сина Флекзиг, влюбен в майка си, а партийният функционер Флекзиг не познава съпруга Флекзиг или Флекзиг, доверения приятел, пред лицето на общата болка, в казармата. Между отделните роли няма среща, те живеят свой собствен зомби-живот като несъзнавани герои на кошмар. Разцепването е метафора на шизофреничния морал на времето, в което вчерашният герой е зловещо екзекутиран днес, онзи-деншните лозунги днес вече не са в „крак с времето“, а най-гръмко изповядваните правила са съвсем хладнокръвно погазвани от най-шумните им пропагандатори. „Душата на Флекзиг“ е  чудовищна сатира на тоталитаризма, в който шизоидно-параноидната позиция на властващите е въведена за абсолютна нормалност.

Романът има 50 глави (50 души?) и един епилог. Всяко парче-душа, всяка глава, разказва една сцена, проиграва една роля на героя от раждането до смъртта му. Свързващата линия между частите е Обществото, Държавата, Строя от една страна и латентният коментар, който натрупва причини да унищожи този психотичен текст. Главите на романа се четат в навечерието на собственото си приключване – парчетата души са болни и се налага Бог да ги унищожи, като във фантазията на психотика Шребер. Бог в случая вероятно е читателят, който с приключването на четенето и отвращението си завинаги запраща героя в небитието и абсолютната смърт.

Всяка душа-роля-герой на Флекзиг Щимт си има и свой Агент, но тук прелюбопитното е, че Агентът винаги е Д-р Шребер – като демон-зомби на отмъщението отвъд всякаква историчност или принцип на реалността. След мъчителната физическа смърт на Флекзиг, в края на романа се разбира, че той е играл и ролята на Агент и е писал ежеседмични доноси за своя кумец, Обикновения инженер по автоматика Габриел Криспин и с това е провалил възможността му за пробив в световната роботика с патент за звуков асистент, около 100 години преди американските звукови асистенти да влязат във всяко домакинство.

В Епилога четем меланхолична препратка отново към оригиналните мемоари на Шребер: след унищожаването на 50-те душѝ на Флекзиг (с прочитането им и поради гнева на Бог, че са се разболели) целият тоталитарен свят е погълнат от безпаметна гибел. Не е ли свършекът на света всяка смърт, доколкото изчезва един свят, който е бил уникален за възприемащия го Аз? В случая на Флекзиг загиват цели 50 свята. Но авторката отново ни изненадва: в последните изречения се оказва, че както и в реалните мемоари, останал е само един „истински“ човек на света: Председателят Шребер. Абсолютният аутсайдер, знаковият луд – съществуващ „извън“ несъществуващ свят, т.е. „извън“ възможността за „извън“...

 

„Един герой, 50 роли, които никога не стъпват на една сцена. 50 отделни сцени. Какво предизвикателство за преситен и скучаещ режисьор...“, „Театърът днес“

„Постмодерно, но без достатъчно добро познаване на психоанализата.“, „Аналитичен далекоглед“