Съчетаването на несъчетаемото е поредният опит за сглобяване на света, ако приемем, че полетът на погледа и полетът на мисълта са възможното летене.

На пръв поглед крехкостта и силата изглеждат точно такова невъзможно съчетание, но те съществуват и в живота и в изкуството. Парадоксът, действително, придава сила на посланието, защото е провокация, но не мога да посоча конкретен момент, когато съм осъзнала, че крехкостта носи сила – въпрос на събития, на наблюдения и на интуиция. Дори не съм сигурна, че е осъзнато.

Самата сила на идеята и, съответно, на формата е един от белезите на монументалността. Днес, когато всичко се променя с главоломна скорост; и отношения, и нагласи, когато новостите се застъпват, монументалността в качеството ѝ на непрестанно припомняне на едно и също ми изглежда невъзможна. Ако разглеждаме нейните формални характеристики на грандиозност, на някаква монолитност, то можем все още да я открием в природата и има много примери от периода на модерното изкуство, когато следвоенната скулптура, а и тази до наши дни, черпи вдъхновение и влиза в диалог и прави опит да се съпостави с природата и стихиите. В тези случаи монументалността е присъщо и преднамерено качество на скулптурата.

Монументалността обаче не винаги означава смазващи гигантски размери. И по-малки форми могат да въздействат монументално. Това зависи от индивидуалната чувствителност към света и е проявява на избор.

Разрушението, като тема в изкуството, се появява винаги, когато се усеща настъпването на промяна и Романтизмът е един от примерите. В днешно време, за мен, разрушаването има връзка с фрагментарността на възприятието на фона на динамиката на настъпването на технологичната епоха.

Събитията и образите много бързо се сменят, наслагват се и се преплитат и създаването на запомнящ се образ е амбициозна цел.

Днешните индустриални руини в покрайнините на градовете и типичният днешен градски отпадък – уплътнения от стиропор за „бяла“ и „черна“ техника, по нещо си приличат. Съоръженията раждат свои подобия. Природата бавно се стреми да погълне и едните и другите. Динамиката на този процес остава скрита за нас. Ние само регистрираме резултата.

"Генератор“, „Охладител“, „Резервоар“, „Корпус“, „Агрегат“ - част от имената на обектите, които в случая се явяват изкуство. 

Помниш ли онзи индустриален пейзаж, когато видя крехкостта на света....

Бялата гипсова пластика, съчетана с плат и кожа, която ми напомни затова.

Че съм тленен и след мен следва белия шум. Следва ли?

Следва бяла светлина...

Тъй като едно произведение на изкуството, макар и провокирано от външни впечатления и възприятия, носи в себе си и елементи от несъзнаваното, се надявам зрителят да открие и други значения в „Олекотените“ версии.

Иска ми се зрителят да бъде заинтригуван от това, което вижда, да пожелае да попадне в пространствата на този преобразен свят и да си състави
собствен разказ за него.