Ако трябва да отбелязваме някаква повратна точка в развитието на ирландския танц, момент, в който той решително се променя, това със сигурност е участието на Riverdance на „Евровизия” ‘94 в Дъблин. Водещи танцьори тогава са Джийн Бътлър и Майкъл Флетли, а линията на танцьорите, синхронът, така познатата ни вече естетика и специфика на ирландския танц преживяват още един съществен прелом, довел жанра до мащабна публичност, когато през лятото на 1996 г. спектакълът Lord of the dance, с хореограф и реализатор Майкъл Флетли, е представен в серия от премиери на сцената на Point Theater в Дъблин. От този момент двата спектакъла — Riverdance и Lord of the dance — започват дълги световни турнета. Сцените, на които се представят, вече не са малки театрални зали, а арени и стадиони, с осветление и специални ефекти, предназначени за голяма публика. С времето се променят и костюмите, но концепцията, поне за тези два спектакъла, както и за многобройните локални реплики, които ги възпроизвеждат, е все една и съща — най-общо казано, битката между доброто и злото и неминуемите перипетии, които да доведат до победния финален танц — в случая с Lord of the dance това е шеметно бързият Victory, чиито стъпки са заучавани от множество танцьори по целия свят. Естествено следствие от този истински успех на спектаклите, подкрепен от бързото развитие на комуникациите, интернет, youtube-каналите за споделяне и прочее, е и бързото възникване на голям брой локални танцови школи, работещи почти само с ирландския танц. Тези школи от своя страна създават полупрофесионални или професионални трупи, а част от техните танцьори продължават и развиват кариерата си. От това пък следва и своеобразният бум на шампионатите по ирландски танци, които привличат все повече и повече участници, а немалка част от тях достигат дори до международни състезания. Днес интернет е пълен с видеозаписи от спектакли, със записи от състезания, бум преживяват и риалити програмите, които разказват все същата история за болка, усилие, работа върху тялото и стъпките, стрес преди всяко състезание, грим, прически, перуки, рокли за момичетата, подходящи упражнения за танцьори, най-вече такива за привикване към специфичната за този танц позиция, както на краката, така и на торса. За мен не е ясно какво би било възможното съотношение между интереса към класическия балет, като сравним по трудност танцов „жанр“, с този към ирландския танц. Смелото ми предположение би изравнило резултата.

Естествено е да последват търсения, които да приближат ирландския танц и до други изкуства. Едно от тези търсения е спектакълът Celtic tiger с премиера от 2005 г. (със същото име се обозначава и светкавичното икономическо развитие на Ирландия през 90-те и в новото хилядолетие), отново с хореограф и идеен двигател Майкъл Флетли. Докато Lord of the dance разказва традиционна ирландска приказка и в него силно се разчита на келтския фолклор, Celtic tiger прави нещо коренно различно, предназначено най-вече за американска публика. Тап танци, балет, суинг, съвременен танц са само част от нещата, които Celtic tiger съдържа в себе си. Интересно е да се отбележи своеобразният стриптийз, който една от танцьорките прави в средата на представлението, оставайки по бикини с принт на американското знаме. Цялата тази вакханалия е разбираема, предвид мултикултурната Америка, която жадува големи шоута, сриващи всякакви граници — както културни, така и естетически. Тя е разбираема и по друга, историческа причина — огромните вълни от емигранти от Ирландия към Америка, най-големите от които са към края на индустриалната революция, причинени и от тежките периоди на глад в Ирландия от средата на ХIХ в., когато населението умира и емигрира почти поравно. И докато интересът към ирландския танц (и език) от началото на XX в. цели запазване на култура, многовековно доминирана от друга култура, то в края на XX в. изглежда тази култура, най-вече чрез танца си, се разпространява мълниеносно, превръщайки се в мода и дори в начин на живот. Няма как да не признаем, че това изкривява рецепцията, отношението към танца, а и самия него.

Днес стотици хиляди хора по цял свят танцуват ирландски танци, състезават се, създават школи и преподават. Отвъд естетиката за масите, която спектакли като вече споменатите Lord of the dance и Riverdance предлагат, ирландският танц вече търси и намира множество ниши, неизследвани територии и възможни комуникации с други изкуства. Междувременно протичат и връзки между балета и ирландския танц — множество скокове, присъщи най-вече за балета, преживяват ново осмисляне и преоформяне в естетиката на ирландския танц, а самият той се специализира по своеобразен начин — строги изисквания за body and legs (feet) posture, понякога силно преекспонирани. Тук е мястото да отбележим и един друг спектакъл, за съжаление, съществувал твърде кратко и може би първият, който, поне чрез името си, представя и трудността на танца, аспекта на неговото правене — Dancing on dangerous ground на Джийн Бътлър и Колин Дън, базиран на разказ от келтската митология — The Pursuit of Diarmuid and Gráinne от Ossianic Cycle. Интересното в този спектакъл, извън обичайността на митологичния сюжет, е опитът за модерна трактовка в някои от частите му, най-вече в своеобразното приближение между тангото и ирландския танц. Друга съществена отлика, проявила се твърде бързо след бума на Lord of the dance, е липсата на специфичната до този момент епичност и мащабност, на която разчита Флетли. Сюжетът, базиран на любовен триъгълник, подобен на този между Тристан, Изолда и крал Марк, не търси обикнатото от публиката противоборство между добрия и лошия герой, но пък употребява друг, също лесносмилаем сюжетен похват. Различна тук, разбира се, е линията на танцьорите на сцената — диагонални фигури и групирания, и по-камерен танцов състав в сравнение с Lord of the dance, който прилага друг тип компактност и присъствие на танцьорите. Въпреки всички тези отлики, критиците и публиката не приемат добре спектакъла най-вече заради типичността му, а това според мен е и първият признак за похабяването на първоначално натрупаната енергия.

Днес проекти като ProdiJig и TapTronic вече разчитат на други сюжетни (или дори безсюжетни) реализации и правят множество и различни връзки с други изкуства. Какво обаче се случва, когато тотално изведем ирландския танц от контекста му и го „оголим“, когато го подложим на своеобразна „деконструкция“?

Може би умората от стереотипите, на които Lord of the dance, Riverdance, както и Dancing on dangerous ground разчитат, но също и умората от ненамирането на себе си, която почти всеки танцьор преживява, е причината един от водещите танцьори на Riverdance — Брендан де Гали — да потърси други изразни средства. Брендан приключва своята кариера на ирландски танцьор със знаковото представяне на Riverdance на откриването на Параолимпийските игри в Дъблин през 2003 г., именувано като най-дългата линия от ирландски танцьори за всички времена. Шоуто е грандиозно, на огромна сцена и с огромна публика, и изглежда това е значим край на танцова кариера или най-малкото дава възможности за преосмисляне на изминатия път.

В проекти като Noctu (което на ирландски, за моя изненада, означава нещо като да бъдеш бос или да направиш признание), The Rite of Spring и Being Single Брендан развива коренно различна тенденция в ирландския танц. Извън доста по-богатата сценография в сравнение с големите ирландски спектакли, такъв тип проекти се представят на малки сцени и освен че приближават танцьора до публиката му много повече, отколкото това правят Lord of the dance и Riverdance, „разграждат“ и целия процес на правене на танцов спектакъл от „ирландски“ тип. Много по-камерният състав на такива проекти, далеч по-сложното им внушение и променената позиция на артиста — както чисто физически, така и на нивото на естетическото или художествено представяне — ги превръщат в своеобразно ново изкуство.

Последният проект на Брендан де Гали — Linger — e съвсем различен. Отново включващ многообразен звуков бекграунд (тук ще спомена само за ария от операта на Вивалди Nisi Dominus или Without God на английски, но спектакълът е много по-обхватен чисто музикално), Linger e особен с това, че е почти камерен — само двама танцьори на малка сцена, в малка зала — в нашия случай това е залата на Theatro в София, където на 20 май Брендан де Гали и Ник О’Конъл представиха Linger.

Linger е силно автобиографичен проект, по думите на Брендан. Ирландският танц присъства в почти всяка част от спектакъла — стъпки, движения, естетика, но вече, както се изразих по-горе, е значително „деконструиран“. В Linger танцьорът е освободен от маските си на артист и от множество от конвенциите на танца, а правенето на самия танц е изложено на показ. Тук можем да видим как се движат краката, тази така съществена част от ирландския танц, но освен това можем да видим как танцьорите буквално „разпадат“ личността и движенията си. Идеята за Аза, освободил се от множество стереотипи, със сигурност не е нова, но осъществяването й в сферата на ирландския танц е повече от провокативно и интригуващо. Също толкова провокативно е почти пастишното репликиране на движения и позиции на тялото от нашумелите ирландски спектакли (високо вдигнатата и опъната ръка в соловите изпълнения на водещите мъже танцьори в Lord of the dance и Riverdance тук придобива силата на жест, изпълнен със съмнение).

Мнозина биха казали, че присъствието на сцената на двама мъже, които танцуват в дует и се движат в перфектен синхрон по сцената, е смущаващо. И това иде не толкова от стереотипите на наблюдаващия, а от стереотипите, които културата на танца, и на ирландския в частност, е изграждала упорито в продължение на десетилетия. Точно от тези стереотипи се измъква и хореографът Де Гали, превръщайки личния си опит в огледало, в което се проектира както физиката, така и психиката на дългогодишен танцьор. По тази причина артистите в този спектакъл се преобличат и сменят босите си крака с тежките ирландски обувки пред погледа на зрителите. По същата причина те произвеждат звук с босите си крака, преди да „влязат“ в конвенциите на танца, тоест в обувките си. Всичко тук е „оголено“, разпънато между наложеното и пожеланото, между готовото за преглъщане и това, което ще те хване за гърлото, докато преживяваш трансформирания чужд опит, опита на човешкото в танца.

Ние сме свикнали и все повече навикваме на това да ни предложат готов продукт. И когато този готов продукт се представи пред нас в своята първична субстанция, в процеса на правенето си, в борбата за осъществяване на отделната личност, като опит за приближаване към вътрешното Аз, свалило маските си, често следва катарзис. Това прави този спектакъл далеч по-специален от шумните продукции. Не само защото разчита на мултимедия — на снимки, видео и скици, правени от художник на живо в течение на спектакъла и като добавящи смисъл. А защото самото движение, от което са свалени пластове стереотипи, предполага и извиква свобода.

Проектирането на движението през двама различни по възраст танцьори предполага и още повече трудност при изграждането на спектакъла, и сякаш — поне в сферата на рецепцията — виждаме един и същи човек, а не танцьор, или дори не двама танцьори, който осъществява и среща самия себе си, противостои на себе си, бяга от себе си, а сетне се намира или се загубва още повече. Може би заради това кратките паузи в Linger тогава, когато танцьорите се обличат и събличат на сцената, когато пият вода, са всъщност смисловите процепи в спектакъла, моментите, когато човекът остава сам със себе си, в един своеобразен процес на осмисляне, на вътрешно преформулиране. Процес, който всеки човек, а още повече танцуващият, изпитва постоянно. Затова и Linger — състоянието на ръба, на неохотата, на трудно спечелената самоличност — е тъжен и затрогващ спектакъл. Защото се спира и заключва в самия себе си и иска да се погледне отвътре. Откъм вътрешната страна на правенето на тялото, на правенето на тялото в танца с всички трудности, граници и перипетии за личността.

Linger e спектакъл на танцова компания Ériu dance, с хореограф Брендан де Гали и танцьори Брендан де Гали и Ник О’Конъл. Премиерата на спектакъла на българска сцена, както и двудневният танцов семинар с Брендан де Гали, е част от инициативата Dance Port Derida на Derida Dance Center  със съдействието на Fly Into Dance Irish Dance Academy Sofia и Посолството на Ирландия в България.