Сънува, че вадят от крака му рибка. Потръпна, докато издърпваха съществото от отвора между коляното и бедрото. Не искаше да излиза от топлия дом, който си бе създала, дърпаше се и се мяташе в опит да се освободи от металните щипци, после изтощена се предаде. Рибката се оказа жълта на цвят и дълга едва около пет сантиметра. Очите ѝ светеха в златисто и гледаше някак особено, сякаш усещаше, че ще свърши в контейнера с биологичните отпадъци и въпреки всички опити да го убедят в противното, я прибра със себе си вкъщи.

Нямаше къде да я сложи, апартаментът не бе пригоден за друга жива твар освен самия него, затова я пъхна в първия празен буркан, който намери. Не изглеждаше недоволна, но се случваше да я хване как удря главата си о стъклените стени. Накрая реши, че трябва да намери аквариум.

Спря се на голям стъклен басейн с капацитет да побере няколко големи и кой знае колко малки рибки. Аквариумът зае почти целия му хол. Наложи се да махне книгите от библиотеката, премести порцелановите фигурки, които не помнеше да е колекционирал и все пак заемаха всичкото свободно пространство и на тяхно място намести аквариума. Напълни го с вода, хвърли няколко камъка на дъното, пъхна и един замък играчка и пусна рибката вътре. Зарадва се, когато я видя да плува от единия до другия му край. Във водата изглеждаше като нарисувана.

 Хранеше я по два пъти на ден, сутрин и вечер. Храната миришеше странно, напомняше му някаква миризма от детството или от улицата, не можеше точно да определи, и падаше вътре като малки кафяви снежинки. После сядаше на стола срещу аквариума и сменяше превръзките на раната, докато наблюдаваше как рибката улавя снежинките с уста. Под бинтовете му се криеше дълга рана с червен ореол. Почистваше я с разтвор, отгоре намазваше зеленото мазило и отново я превързваше. Стори му се, че отново и отново повтаря действието в съня си, но раната така и не зарасна. Оставаше си все така възпалена, кожата около нея пареше и болеше при допир. Понякога докато вършеше малкия си ритуал, улавяше едното око на рибката върху себе си, златисто като монета от една стотинка.

Никога не беше притежавал рибка, та нямаше идея какво спада в графата на нормалното рибешко поведение и какво трябва да очаква от люспестите същества, но имаше чувството, че неговата е особена. Движеше се плавно, дори някак царствено из стъкления си дворец, сякаш винаги знаеше къде отива. Когато се доближаваше да външното стъкло и опираше чело точно срещу рибешкото ѝ лице тя спокойно отвръщаше на погледите му, не бързаше да извръща очи, не бягаше, когато почукваше с пръст по стените. Искаше му се да провери дали и другите рибки правят така, но границите на съня се оказаха тесни и нито веднъж не му се отдаде възможност да докаже теорията си.

Мина много време, нощта явно се беше разтеглила и в съновидението минаха много дни на лечение. Рибката порасна значително, отначало с по няколко милиметра на седмица, издължи се до педя и половина, докато накрая дължината ѝ се равняваше на разстоянието от върха на средния му пръст до лакътя. Спря да се побира в замъка играчка, личният ѝ океан се смали до малко езеро и отнемаше значително по-малко време да преплува от източната до западната част. Вече му се виждаше странно как рибката се е побирала в тялото му, придвижвала се е по тесните канали на кръвоносната му система и го е използвала за уютен приемник. При тази мисъл в гърдите си усети топлина, която разтълкува като бащинска гордост, почувства се като един млад Зевс и вечерта пусна в аквариума допълнителна порция храна. Тая вечер разказа на рибката всичко за себе си – как почти не помни детството си, нито как са изглеждали родителите му тогава, нито какво е обичал да яде и в колко часа си е лягал, сподели ѝ за жената, с която бяха делили апартамента в  миналото, за дългите ѝ нокти и за котката ѝ, ужасното черно същество, с което така и не успя да се разбере, каза ѝ как е избрал оранжевото кресло, на което седеше. Говори цяла нощ, сигурно защото не беше говорил с друг от години, пък и започна да чувства рибката твърде близка до себе си (нали бяха споделяли едно тяло).

Когато приключи рибката беше застинала на аквариумното дъно и го гледаше разбиращо. Точно отвори уста, сякаш щеше да каже нещо, стори му се, че от устата ѝ излизат първите звуци. Напъна слуха си и

 

 

Събуди се потен, с коса, залепнала за челото му. Не беше спал добре, усещаше го по измореното си тяло, макар часовникът да отбелязваше осем часа и половина сън, здравословната доза за човек на неговата възраст. Беше спал повече от необходимото и сега закъсняваше. Нахлузи панталона от втория опит. Нещо го стресна на излизане, нещо неопределено в библиотеката с книгите в хола, сякаш важен елемент от интериора липсваше. Огледа я толкова внимателно, колкото заспалият му мозък позволяваше, на пръв поглед не откри нередности и хукна навън. Докато стигне до площадката на първия етаж вече беше забравил всичко.

Денят минаваше бавно, планината от хартия на бюрото му като че ли продължаваше да се увеличава след всеки прехвърлен лист. В последно време се съсредоточаваше по-трудно от обикновено, а тази сутрин задачата бе станала още по-сложна. Имаше усещането, че е забравил нещо, нещо много важно като включена ютия или рождения ден на баща си, но не можеше да си спомни какво. Улавяше се замръзнал пред една и съща страница часове наред. Цифрите танцуваха пред очите му, разместваха се, закръглените деветки се сливаха с вълнистите двойки и образуваха нови числа. Към обяд видя, че не е свършил нищо продуктивно и излезе на въздух.

През нощта беше паднал сняг и сега сивееше в краката му. Зимата в града винаги беше сива. За първи път в живота си видя бяла зима на десет, когато родителите му го бяха замъкнали в планината. Още помнеше заострените бели върхове на боровете, които, струваше му се тогава, стигаха чак до небето и го пронизваха. В града нищо не стигаше доникъде, само калната киша влизаше в обувките му.

Уж тръгна за кафе, но подмина магазинчето срещу офиса. Кафето им не струва, казваше Анна и всеки път го вкарваше в лабиринта от малки улички, ограждащи съседните сгради. Когато осъзна къде се намира, вече беше безвъзвратно загубен. Зачуди се дали е нарочно или е поредният номер, погоден от собствената му глава.

 Анна. Не я беше виждал от толкова много време, че контурът на лицето ѝ в представите му бе размазан. Може би нямаше да се сети за нея, ако не беше чул, че се връща от Америка. Или Австралия. Толкова дълго се бе старал да забрави всичко за нея, че дори не помнеше накъде тръгна, когато го остави. Новината за завръщането ѝ подейства като силен вятър върху къщичка от карти, като каквато се усещаше, основата се разтресе, най-горната карта, която го играеше покрив заплашително се наклони и макар нищо да не беше паднало, цялата постройка още трепереше. От познати чу, че се връща днес. Часовникът на китката му показа малко след един и половина – значи вече беше на родна земя. Реши, че това е причината за странното му състояние.

И все пак явно пропускаше нещо.

По някоя време откри, че съвсем е объркал пътя за кафенето. Въпреки че ръцете му бяха скрити в джобовете, пръстите му бяха станали на лед.

Напрегна мисълта си. Книжарничката, пред която се намираше не му бе позната, сигурно я бяха отворили наскоро. Опита да намери ориентир, някоя къща или особено дърво, покрай което бяха минавали преди, но нищо не събуди спомен. Хрумна му да тръгне наляво, пресече уличката и продължи.

Обликът на градския лабиринт се беше променил драстично, от времето, когато с Анна бяха заедно. Там, където преди продаваха ядки сега имаше магазин за чорапи. На витрината до него с жълти и сини букви пишеше „Сладкарница“, зад нея – поредния квартален Плод и зеленчук. Не, нито едно от тези неща не беше виждал преди.

Походи още малко, все по-объркан. Ума трябваше да му играе номера, защото всичко около него му се струваше нереално. По пътя се сети, че е оставил шапката си в офиса. Въздъхна уморено. Кракът започваше да го боли. Имаше проблемни колена.

Продължи надолу и забеляза червения покрив. Него помнеше със сигурност. Анна беше отбелязала, че почти никъде не се срещат червени покриви. Модата им явно е отминала. Ако нещо от мозъка му бе останало неповредено от предишната нощ, къщата трябваше да има грубо сиво тяло и двор с градина, скрита зад зелена ограда.

Забърза крачка. Сградата започна да се открива пред очите му - бели прозорци, три етажа... Ето я и оградата! Сърцето му заби бързо. Точно тук бяха стояли с Анна онази пролет, когато за първи път посетиха кафенето. Беше първата им среща. Анна носеше тънка рокля, макар че температурата бе едва петнайсет градуса. Почти се видя застанал пред къщата, същия, само с няколко години по-млад, заслушан в разказа ѝ за покривите в града. Сега не помнеше и дума. После двамата тръгнаха нагоре (Тук е, тук е, стигнахме, почти я чу да казва) и след три крачки стигнаха до кафенето с изнесените червени масички и столове, със саксията вечнозелено растение отпред, с едрата служителка зад плота и надпис „Заведението е на самообслужване“.

Изпсува наум. Масичките ги нямаше. Саксията също. Всъщност нямаше никакво кафене. Вместо завесите и шоколадовите фигурки на витрината имаше животни. Поредната промяна в лабиринта.

Идеше му да си удари главата в асфалта, и без това днес не му служеше за нищо, освен да не му влиза вода във врата. Обикаля цял час на студа и в крайна сметка стигна не до кафенето, а до зоомагазин. Пое няколко резки глътки въздух, за да не закрещи. Имаше го този навик с крещенето. Анна никак не го харесваше. Плашил бил котката.

Сега като се замисли, реши, че котката в първата клетка ужасно прилича на котарака на Анна. Същите черни лапи, сплескана муцуна и бяло петно на ухото. Дали беше лявото или дясното ухо? Реши, че няма значение. Едва ли беше същия котарак, нали го беше дала на майка си. Много сълзи изрева за котката и далеч по-малко за него. Приближи се да я огледа. Не, не беше същата котка. Мустачките й не стърчаха нагоре. Бързо загуби интерес.

Витрината беше пълна с животни. Имаше още две котки, няколко морски свинчета, от онези с дългата козина, два заека, единият с клепнали уши, костенурка, аквариум с една рибка.

Щеше да се обръща и да тръгва, когато видя, че рибката го наблюдава. Ненормално рибешко поведение. Беше жълта на цвят и дълга едва около пет сантиметра.

Присви очи и съвсем се доближи до стъклото. Рибката продължаваше да удържа на погледа му съвсем невъзмутимо. Огледа се за продавачът вътре и почука по стъклото. Очакваше животинката да се стресне и да отплува, нали рибките са страхливи същества, но тя не помръдна. Просто се носеше във водата и не отлепяше златистото си око от лицето му. Засмя се с глас и му се стори, че рибката се усмихва в отговор. После застана сериозна, отвори уста, сякаш за да каже нещо. Към повърхността на водата полетяха въздушни балончета. Не знаеше дали това е поредната илюзия, която е принуден да изтърпи днес, но можеше да се закълне, че рибката иска да говори с него. Погледна я настоятелно и почти я попита „Какво?“. Отне известно време да се сети, че рибките не могат да говорят.

Каква смешна рибка, помисли си, после се обърна и хукна обратно през снега.

Рибката се завъртя около себе си и блъсна лицето си в стъклото. Тоя аквариум определено ѝ идваше малък.