Това фотоесе също се явява благодарение на (или, в случай че не ви хареса, по вина на) господин редактора. Разправям му аз един метеорологически и душевно студен февруарски ден как по време на вирусния локдаун (и душевен нокдаун) в Лондон, любимо място за разходка и разведряване на нокаутираната душа ми е станало лондонското Сити. Някаква ужасяваща красота е придобило то от това, че жива душа не е останала в него, улиците и сградите му празни като след неутронна бомба – разказвам му аз, а той: ами я вземи и снимай бе, Валери, и прати снимки да видим и ние!
Известно време резистирах. Първо, щото нямам дигитален фотоапарат, а като що-годе добър или най-малкото самовзискателен фотограф не ми се щеше да снимам с телефон. И второ, щото си виках къде ще тръгна като някакъв смахнат турист по време на чума, или като шантав призрак на пост-комунизма да бродя из така замрелите предели на капитализма.
Но заранта на първия ден на Баба ви Марта се загледах през прозореца на югоизток към Ситито – ние с него така по комшийски се гледаме постоянно: аз го гледам с неприязън и безсилие, то ме гледа с надменност и безразличие. Та, поглеждам аз и виждам гледка каквато никога не съм виждал, макар че живея в това жилище повече от 20 години. Яркото утринно слънце се залостило между небостъргачите на Ситито. Прегаряща мъгла и пелена от рехави облаци са направили някак си възможно да гледам слънцето директно, без да примигвам и присвивам очи, и без то да ме ослепява. Никога не бях виждал слънцето така. Сега, какво символизираше така заклещилото се слънце за самото Сити и за това, че въпреки сринатата от вируса икономика всичките дауджонси и футси100 и никей500 продължаваха да растат – аз не мога да кажа, освен да напомня, че и в най-древните и в най-новолибералните митологии слънце и злато винаги са взаимнозаменяеми. За мен обаче гледката беше знак, че повелята на г-н редактора явно трябваше да бъде изпълнена.
За справка, преди да тръгнем заедно по улиците му, ето ви един общ изглед към Ситито от моста Уотърлу (Ватерло): най-отдясно е Уоки-Токи, после Свещника, в центъра е сбрано стълпотворението от вавилонски кули което започва с Рендето и свършва с Чаплата, и най-отляво е куполът на катедралата Saint Paul (Св. Павел). Между другото лондончани винаги измислят такива прякори на всички забележителни сгради според формата им, и те постепенно се налагат в речника без никой да помни скучните им оригинални имена.
Според разпоредбите на последния локдаун в Англия, на работа следваше да ходят само ония, които не могат да вършат работата си от вкъщи. За Ситито това означаваше охраната, чистач(к)ите, разносвачите… С една дума слугинажа. И разбира се бачкаторите по строителните обекти. Което произвежда следния парадокс: човешката реч е изчезнала от запуснатото Сити и единствено от строежите от време на време може да се чуе някое и друго подвикване. На румънски, на български, на албански… По време на Ковид Ситито не говори английски. То мълчи. Мълчат празните му улици; празните му фоайета не чакат никого, по празните му ескалатори никой не се качва и никой не слиза...
Христос се опита преди две хилядолетия да изгони лихварите от еврейския храм. Те обаче и днес са тук. Свети Павел е заобиколена от къде по-величествени Мамонови храмове. Но ето че един невидим месия, без бич, тихомълком, успя да прогони и Христовите свещеници и жреците на Мамон от собствените им храмове. Дали някой не толкова далечен ден един точно такъв коварен, невидим и неумолим месия няма да прочисти планетата от напастта на изтощаващото я човечество?
Сега, не си мислите, че аз нарочно съм избирал някой неприсъствен ден и някои по-закътани, периферни ъгли на Ситито. Тези снимки правих понеделник до обяд, между
10 и 12 часа и то по най-централните и най-разпознаваемите части на Ситито, които обикновено биха гъмжали от оживление и кънтели от глъч. А беше мъртвило – само от време на време я премине някой самотен автобус, чийто маршрут прекосява Ситито, я отгоре пребръмчи някой хеликоптер.
Аз обаче все пак включих в моя маршрут и някои от тесните пасажи и криволичещи улички, които се провират навсякъде между архитектурните му Бегемоти и Левиатани. Харесва ми да минавам по тях защото са свидетелство, че все пак човек може да се опълчи на вездесъщата сила на парите, че дори и най-могъщите финансови институти на света, които разполагат с неизчерпаеми средства и всепроникващо влияние, каквито и фантастично масивни сгради да строят, са длъжни да спазват останалия още от средновековието уличен план на Ситито и да съжителстват рамо до рамо със останките от стените на римския Лондиниум. Това се дължи на особения автономен статут на Ситито, административно построен върху някогашните занаятчийско-търговски гилдии, които се събират в общината на гилдиите и избират кмет на Ситито. По традиция, дори монархът трябва да „поиска разрешение“, за да влезе в Ситито и обикновенo бива посрещан в ритуална процесия от кмета. Днес разбира се обущари, свещари, кожари, железари и т.н. няма, а гилдиите разпределят гласовете за избор на съветници в общината между намиращите се на съответната енорийска територия банки и финансови институции. Но за илюстрация в тази секция съм включил и снимки на гилдията на шивачите.
По традиция, още откакто през 18 век банковото дело се налага като ключово звено в икономическо-търговския процес, сградите на банките са се строили в архитектурния стил на неокласиката, с масивни мраморни колони и внушителни фасади – нови катедрали на могъществото на капитала, създаващи впечатление за стабилност и неразрушимост. В днешно време обаче новите централи на глобалните банкови гиганти и финансови учреждения са се юрнали в конструкции от метал и стъкло нагоре и все по-нагоре, внушаващи своята недостъпност и недостижимост от високо.
Всъщност те са се издигнали толкова нависоко, че направо са се откъснали от реалността долу на земята и от нищожеството на пешеходното плебейство, а най-големите им „баровци“ дори изобщо не стъпват на земята. Те пристигат на работа с хеликоптери и като новобогове сякаш слизат направо от облаците.
Вече поприключил възложената от г-н редактора мисия, тръгнах по улица Трогмортън, която на път за вкъщи ме отвежда по Лотбъри покрай гърба на националната банка Bank of England. И за втори път този ден пред мен се откри гледка каквато никога преди не бях виждал, ако и да живея в Лондон повече от половината си живот. Сега, гърбът или задната част на националната банка не само изобразяват виждането на архитекта Джон Соумс за непристъпност и непревзимаемост; с високи над 15 метра стени без прозорци и само две масивни железни порти, сградата е наистина непроницаема. Много пъти съм минавал от там и ни веднъж не съм виждал тези порти да се отварят и затварят, или някой да влиза или излиза от там. Но в този ден из безлюдното Сити изведнъж завиха сирени, след това четири полицейски коли профучаха на висока скорост и отцепиха улицата от двете й страни, от тях изскочиха полицаи въоръжени с автомати (в Англия по принцип полицията не носи оръжие) и завардиха подстъпите към улицата. След още минута-две се разнесе нов вой на сирени и ескортирани от полицейски коли и мотоциклети два бронирани камиона спряха пред банкова порта, тя се отвори, те влязоха, тя пак се затвори, полицейският кортеж се изнесе нанякъде и цялата операция приключи за по-малко от пет минути. След като преминах по улицата, се обърнах от другата страна да погледна назад и сякаш нищо не беше се случвало. Портата стоеше плътно залостена, стените на банките се издигаха непревземаеми. Чие ли богатство обаче бяха докарали ония бронирани камиони, какво ли бяха внесли те в авоарите на банката? Дали не караха те в бронираните си вътрешности парчета от златото на онова слънце, което бях снимал от прозореца си тая сутрин?
Последната част от пътя ми обратно към къщи минава през една от множеството малки градинки на Ситито, обикновено бивши църковни дворове или гробища. А точно тази градинка е особено чаровна и специална защото помещава една най- необикновена мемориална стена. Изградена в английския вариант на арт нуво – т.н. стил arts and crafts – индивидуалните й паметни плочи почитат саможертвеността на лондончани дали живота си, за да спасят нечий друг живот: пожарникари, медицински сестри и пр. и пр. Даже един бездомник, който се хвърлил в Темза да спасява кученцето на разпищяла се дама и за нещастие се удавил той самият. И понеже едва ли може да бъде намерен по-красноречив противовес на егоизма и алчността, които я заобикалят отвсякъде, реших да снимам и тази мемориална стена, въпреки, че това не влизаше в поръчката на г-н редактора. Но беше първи март и светът напъпваше и разцъфваше…
