(откъс от роман)

Едно

Някога с Лора играехме една на пръв поглед безобидна игра. Всеки един от нас трябваше да задава случайни въпроси, докато другият му отговаряше веднага. Правехме го у дома, докато пътуваме с колата или пък когато излизаме на разходка. Не знаехме къде може да ни отведе. Беше приятна игра, защото разбирахме неща, които иначе доброволно не бихме казали един на друг. Не защото бяха тайни, а защото бяха онези неща, които обикновено пропускаме в определена ситуация. Това са онези малки детайли, които минават пред очите ни, запаметяваме ги, но по-късно ги забравяме или пък ги отпъждаме, ако ни се струват неприемливи. Заглеждаме се в ъглите на нечии устни, които за момент ни се струват привлекателни, или пък в нечии пръсти, които ни се струват твърде елегантни. Ако споделим пред хора, които не ни познават достатъчно добре, тези малки наблюдения и зародиши на мисли, бихме могли да се вкараме в неудобна ситуация.

Един есенен следобед, докато се разхождахме из „Борисовата градина”, тя ме попита: Какво е миналото? Всъщност вече бяхме на самия светофар на „Орлов мост”, градината беше останала зад гърба ни. Не знаех какво да отговоря. Мълчанието ми прекоси моста, а след това продължавах да нямам отговор. В подлеза на Софийския университет вдигнах рамене, прехапах устни и казах: Нищо. Неразбиращият й поглед се спря върху мен и тя повтори след мен: Нищо? Да, да, нищо. Съвсем нищо – потвърдих аз. И това беше самата истина.

Нямаше смисъл да я убеждавам в подобно умозаключение, само й казах, че това, което помня сега, не е същото, което тя помни. Къде се среща нейното минало с моето ли? На една пуста поляна, в монохромен кадър на разпилени от вятъра треви. Тогава се наложи да й разкажа моята история с миналото. Първата идея, която придобих за него беше, когато бях на пет години. Баща ми ме заведе до къщата на моя дядо на село. Там нямаше нищо. На мястото, което ми показваше, растеше жилава жълтеникава трева, покрита с есенна слана. Беше краят на октомври и сутрините бяха студени. Единственият остатък от постройката беше шахтата на водосточната тръба, която зееше празна. Тогава си обясних миналото така: с нищото. С липсата на материя. Ето затова спешно трябваше да изработя за себе си стратегия за справяне с миналото. Представих си, че шахтата на водосточната тръба всъщност е входът към къщата. И някъде там, отдолу, все още продължава да тече някакъв живот.

Огледахме мястото няколко пъти, а в околността не открихме никакви хора, само порутени къщи, които щяха да последват съдбата на тази. Прибрахме се у дома и още същата вечер нарисувах план на къщата под земята. Стаите бяха четири. Входът беше през тесния отвор на шахтата, а до повърхността имаше тесни стълби, които изчезваха. Как можеше да се мине оттам? Нямах представа. Това не беше от значение. Важното беше, че който иска да се върне, не може. Ако веднъж са те пуснали от миналото, нямаш право да се връщаш. В едната стая нарисувах голямо легло, подобно на спалнята на моите родители, и си представих, че там спят бабата и дядото на баща ми. Изрових снимките от стария им албум, който пазехме у дома, и ги поставих върху скицата. После намерих детска снимка на баща ми, яхнал препарирана мечка на площада в селото. Изрязах главата му и я поставих в съседната стая. В последната измислих легло за моите баба и дядо – неговите майка и баща. Техните снимки се наложи да изрежа от една обща, в която се намираха и много други роднини, които вече не познавах. Беше твърде голяма и щеше да покрие цялата ми рисунка, ако я бях поставил там. Залепих всичко с лепило и я прибрах. Така вече имаше нещо.

Когато бях на десет, отвлякох от гардероба в коридора един фотоапарат Praktica и той стана мой завинаги. Помолих баща ми да отидем да снимаме мястото за спомен. Струваше ми се много жалко, че нямам запазени изображения на къщата. Той неохотно се съгласи, с подкрепата на майка ми. Гледката не се беше променила особено, хора наоколо продължаваше да няма, част от останалите къщи вече бяха започнали да се рушат. На едната й беше пропаднал покривът, другата беше останала без входна врата. Стъкла по прозорците отдавна нямаше. Все още пазя снимките. Беше лято и в кадъра влязоха буйни, разпилени треви, които изглеждат сивкави на снимката. Тук-там се мярка по някой магарешки бодил. Снимките са поовехтели. Не помня дали пазя негативите. Нищо не подсказва обаче, че там е имало къща.

Помнех шахтата на водосточната тръба и я потърсих отново. Снимах я. Беше си там. Оттогава обичам всякакви тръби. Харесва ми как се увиват около сградите, после се скапват, разпадат и започват да висят като стари ритуални украшения. Съвсем като нас, хората. Все още не се бях примирил с идеята, че нещо може да го има, а после да отсъства. Затова при посещението с фотоапарата изобретих една въображаема Камера обскура като допълнение към моята стратегия за справяне с миналото. Когато разказвах всичко това на Лора, тя не знаеше какво точно представлява Камера обскура, та ми се наложи да й го обясня с формулировката от Уикипедия: “Опростено оптично устройство, което позволява да се получат оптични изображения на реални обекти. Представлява тъмна кутия, в която не прониква светлина, с отвор на една от стените и екран - матово стъкло или бяла хартия, на противоположната страна. Диаметърът на отвора е около 0,5-5 mm. На екрана се получава леко размито увеличено и преобърнато изображение”.

В първия момент тя малко ми се обиди, защото реагирах така, сякаш наистина трябваше да знае какво е Камера обскура. Тя го прие лично и си помисли, че я смятам за тъпа. В действителност, много по-късно, когато я ненавиждах, вече я смятах за тъпа, но точно сега нямаше нито сянка от съмнение. Обидено се обърна на другата страна, а после, когато й премина, отново се усмихна. Представях си, че шахтата се стеснява, а отдолу има огромна тъмна стая, в която не прониква светлина освен през малката дупка, която не е по-голяма от пет милиметра. Светлинните лъчи се пречупват и долу се получава мътно и бледо изображение на небето. Или пък на моето лице.

На петнайсет вече реших да попитам баща ми защо не направим нещо с това място. Защо не построим нова къща? Или пък защо не са се опитали да запазят къщата. Майка ми се присмя на въпроса ми. „Ние никога няма да се върнем.” Каза той с ненавист. Не го попитах защо, но запомних интонацията. Режещият тон, натежал от ненавист. Беше категоричен и непримирим в думите си. Но бях сигурен, че го измъчва носталгията по онзи живот, който е имал тогава. Вместо да се успокои, както повечето хора се успокояваха, когато по-голямата част от живота им премине, той се изпълваше с ненавист, защото искаше да разруши миналото. Така животът продължаваше, без да има нужда от много обяснения.

Оттогава, скъпа Лора, не ме бива в категоричните решения. Напук на баща ми. Без значение дали хората имат основание за своята ненавист, дали могат да прощават, или не. Аз развих склонността да отлагам намеренията си много повече, отколкото е нужно. Никога не го попитах защо ние няма да се върнем там. Или поне аз. Нямах желание да се сблъсквам с ненавистта му. Затова реших, че трябва да фантазирам повече, преди да ненавиждам. Въпреки че и аз бях завладян от тази черна страст – ненавистта. От онова време свързвам всички трудни моменти в живота си с шахтата. Представям си, че трябва да се измъкна от дълбока шахта с тясно гърло. Седя в нея, набирам се с ръце и трябва да се промъкна през тесния отвор. И сега бях там.