Пробив

Напразно крачех неуморно,
обиколих златните полета на поетите,
умората на мъртвите научих.
И в къщите надникнах,
на плочите им сложих знакове;
и върху тях преписах стиховете.
Със нови думи ги написах.
А думите си нямат новости. 
Да ги запомнят живите –
с ликове,
лицеви,
лица и примеси,
довлечени от малката история.
Напразно ми отстъпиха косите си,
и костите си също дадоха –
не мога да добавя нови гърбици
в набъбналата бяла болка.
Сега, сама, във златните полета,
събуждам мъртвите си близки,
напразно им показвам начини,
по които пак да станат живи.

Компенсация

като звукът на птица
заседнал сутрин в клоните
гласът ми е омесен 
от думи и от припеви
ще възкръснем всички 
особено онези
които всяка сутрин
започваха във подвиг
смъртта не се улавя 
но всяка ваша мисъл
ще бъде оцветена 
в нюансите на времето 
и уморен от набези 
човекът се завръща
при старите познайници
при мъртвите поименно
нощта е бледосиня
копнежна и прегърбена 
в един момент ще снеме
части от цвета си 
тогава 
компенсациите 
ще отброяват в призиви
по малко за възкръснали
и в повече за мъртви

***

смъртта
мъничка
не се побира 
никъде 
някой ден ще ти разкажа
къде живее
ще бъде приказка
децата ни
помахват 
а
с теб 
не се познаваме
светът умира дълго
с пръстта не се привиква
никога
казах ти
ще бъде приказка
ще те измисля 
отново
като дете

***

не се събуждай с мисъл за поетите
от думите с поезия ще бъдеш 
вечно неразбрана
написа го признавам вместо мене
ще бъда смърт и с нея ще 
разговаряме във друго време 
това им казваше на всички живи
че всеки ум си има личен череп
и в бялото поезията е най човечна 
защото не достига до света ни
а аз дори не отговарях
какво роднинство има групата
излязла с пилците да тича 
по детската ми улица
в отвъдното 
да учи на летене
хората

***

Мъртвите поети са под земята. 
 Живите са по-дълбоко!"
 Иван Динков

защо приемаш смъртта 
като традиция
нашите мъртви 
имат свои невидими
градове,
по които преминават
без да ни поканят
те се смеят, обичат и плачат
и притежават всяка памет
но за нея не говорят никога 
докато ние си въобразяваме 
че сме единствени
пръстта и земята отдолу
познават нашите близки
тъмни и черни 
а какво е черно във поезията 
черен е пръста ти
пръстта не разпознава
имитации
почернял е мозъкът
не се пише повече
когато знаеш
че в невидимите 
улици 
мъртвите поети
никога не са те
познавали