Когато Клара поръча новата табуретка за хола, тя не знаеше, че в дома й няма място за малката мебел. Не беше и помисляла за това, защото смяташе да използва табуретката за нещо като първо стъпало в стълбата към любимия фотьойл на дядо й, която с мъжа й се опитваха да изградят в последните няколко седмици. И двамата знаеха кое ще е последното стъпало – старата табуретка, също любима на дядо й – но не и как да стигнат до него. Накрая решиха, че имитацията е най-добрият ход и, незапознати докрай с наследената холна гарнитура, но изпълнени с безразсъдство и смелост, поръчаха новата табуретка и помолиха тапицера да я облицова като старата. Той погледна снимката, зачуди се малко, после си каза, че е правена на зуум, и отговори, че ще може. За вторник.

Във вторник Клара отиде сама до мебелния магазин в Квартала, натовари табуретката с помощта на тапицера в багажника на колата и се прибра вкъщи.

– Като по-малко братче й е. – каза съседът, който й беше помогнал да качи табуретката до втория етаж на къщата, където беше холът с високите стени.

– Но не е, не са свързани изобщо. – уточни Клара. – Имитация.

Съседът се смути леко. За него Клара беше любим пример за квартална меланхолия и сегашното й почти трескаво поведение беше някак прекалено, дори гротескно. Не каза нищо обаче, само й кимна и си тръгна. А Клара бутна новата табуретка до старата, която пък предишната вечер двамата с мъжа й бяха бутнали до фотьойла, и отстъпи назад. Не виждаше хубаво цялата конфигурация, затова отстъпи още две крачки назад. Усети как гърбът й опира до студената стена, стресна се и спря. Погледна напред – наистина си приличаха – после нагоре: ако новата табуретка издържи скока й, може би ще стигне до старата. Оттам пътят до фотьойла изглеждаше по-лесен.

Клара се отлепи от стената и отиде да приготви кафе.

 

Но не стигна до кафеварката. Не стъпи и в кухнята дори.

Защото на вратата на хола се спря, усетила в себе си желанието да се изкачва, да се катери, да достигне най-накрая до фотьойла на дядо си.

 

Когато съпругът й се прибра от работа, първото нещо, което чу, беше името си. Клара го викаше отвисоко. Тим погледна нагоре, все едно беше напълно възможно жена му да го вика от тавана на коридора, но там видя само гонещите се в полет птички, които един чичо на Клара нарисувал като малък преди много години. Без да сваля обувки и шлифер, Тим се втурна към хола, където вече обърнатата му нагоре глава получи своя отговор: Клара надничаше зад облегалката на фотьойла на дядо й!

– Клара! Как се качи там?!

– Тим! Скочих! Скочих от малката табуретка, успях да се хвана за ръба на голямата, нали знаеш онова прокъсано място в тапицерията й, и да се набера! Но сега...

Тим погледна към табуретките.

– Къде е новата табуретка?

– Затова викам, Тим! Затова! Няма я, избутаха я някъде!

– Кои?

– Мебелите на дядо! О, Тим, ако знаеш какво преживях!

 

Когато стигнала до старата табуретка, Клара седнала да си почине, въпреки че краката й газели в прах. Нямала сили, а трябвало да стигне до фотьойла. Сега, повече от когато и да било, нямала път назад. Когато облаците прах слегнали и покрили косите й с було, изтъкано от паяци, Клара се огледала. Видяла хола отвисоко. Видяла дивана, другия фотьойл и част от етажерката с книгите от друга гледна точка. Почувствала се малко по-голяма и много по-близко до дядо си. Казала си, че така сигурно той е виждал любимия си хол. Казала си даже, че след като слезе от фотьойла, ще си постави нова задача, задача, която безспорно ще ентусиазира и Тим: да вземе някоя книга от рафтовете на етажерката. Опитала се да види заглавия, но очите й хващали само части от думи: огромни букви, дълги линии, които чертаели букви, но нищо пълно, нищо разбираемо. Вълнението заредило Клара с нова енергия и тя се изправила и потеглила през табуретката към мястото, където тя граничела с фотьойла. Оттам изкачването било още по-лесно! Бримки като стълби, конци като лиани, Клара с всяко издърпване нагоре, набиране, протягане благодаряла на неумолимите зъби на времето, които не прощавали на никоя тапицерия, независимо колко здрава и плътна е тя. И накрая стигнала до горе. Изкачила се до седалката на фотьойла на дядо й и... И тогава започнало. В началото било като земетресение, всичко се тресяло, пукало, чувал се и грохот. После фотьойлът започнал да се движи – като земна плоча! – напред, настрани, после назад. Останалите мебели също – движели се и издишвали прах, молци, даже един прилеп. Клара си помислила, че ей сега всичко свършва, като под всичко имала предвид не движението и тресенето, ами света. Но мебелите се успокоили, гърбовете им престанали да дишат, прахта пак се заела да прави това, което може най-добре: да се напластява.

 

– Тогава видях, че старата табуретка се е преместила, а новата изобщо я няма! И сега...

– Но как ще слезеш, Клара, как?

 

Тим седна на земята, скри лице в ръцете си като герой на много по-драматична история, и даже леко прекали: зарида. А Клара, вече минала през тази фаза, продължи да разказва.

 

Когато всичко притихнало и Клара отново можела да вижда ясно, се огледала хубаво. Тогава видяла в далечината, там, където се срещат седалката и облегалката на фотьойла и където, дори при обикновените фотьойли, изчезват много неща, имало нещо бяло и, разбира се, голямо.

 

– Как така кост, Клара?! Кост?

– Огромна е, Тим! Мисля, че е на дядо.

– Сигурна ли си? Защото, ако си...

– Ако съм, това значи, че наистина е трябвало да стигнем до този фотьойл, че всичките тези години чакане да пораснем, да пораснат децата ни, всичките предишни неуспешни опити са били просто малки, но важни стъпки!

 

Тим скочи на крака.

– Трябва да те свалим оттам! Да ви свалим!

– Наистина ли? – извика Клара от върха на саркастичните си възможности.

– Имам идея! – не я чу Тим. – Не мърдай оттам!

 

Тим знаеше, че въжето, което купи преди две години, ще потрябва за нещо. Знаеше и че няма как да хвърли единия му край чак до Клара. Но идеята му беше следната: да хвърли единия край на въжето до Клара, която, вече бутнала костта по-близо до ръба, да го омотае около бялата находка, да се спусне надолу, а после двамата заедно да я издърпат. Не му беше хрумнало, че костта може да се счупи, падайки, или да счупи нещо в хола, както и че въжето може и да не издържи. Ако старата табуретка не се беше отдалечила от фотьойла, всичко щеше да е много по-лесно. Но...

 

Но нямаше време за съжаление, само за действие и риск. Тим отиде до другата стая, тази с ниските стени, тази с обикновените мебели, тази, в която дядото на Клара не бе стъпвал никога, и взе от библиотеката четири тома от енциклопедията. Сложи ги в найлонова торбичка, завърза дръжките и се върна с „тежестта” обратно при въжето. Промуши края му през ушите на найлоновата торбичка, направи здрав възел и каза:

– Клара, пази се, ще хвърлям!

И хвърли. Успя на третия път, каза си, че няма нищо случайно в това, и обясни на Клара какво да направи. Тя добута костта до ръба на фотьойла, освободи въжето от тежестта и го овърза около единия й край.

– Сигурен съм, че не е от котката или кучето. – каза Тим, когато видя колко голяма беше наистина.

– Естествено, че не е, Тим! На дядо е, казвам ти.

 

– И какво? – продължи Клара. – Винаги съм мислела, че дядо е толкова голям, защото аз съм малка.

 

Двамата с Тим седяха до костта на пода на хола. Над тях се издигаха мебелите.

– Но после, – продължи тя – когато пораснах, разбрах, че това не е съвсем така. И даже, че може би дядо не е чак толкова голям. Просто той и тази стая стават огромни, когато аз съм тук.

 

Тим я погледна. Изглеждаше съкрушена. Изглеждаше по-стара от костта до тях.

 

– Тъжно е да нямаш отговори. Да сглобяваш, да събираш и да се надяваш, че всеки успех, всяко парче ще доведе до нещо. Колко съм глупава! Глупава ли съм, Тим?

– Разбира се, че не си, Клара!

– Ами... До какво си мисля, че ще стигна? Накрая винаги има само нищо.

Тим нямаше какво да каже. Той беше само помощник, с това се изчерпваше участието му в търсенията на жена му.

– Нищо, Тим, нищо. Дори и костта да пасне идеално на скелета в мазето, пак ще имаме едно огромно нищо. И когато погледна в огледалото, ще виждам толкова малко.

Тим не знаеше какво да каже. Почувства, че трябва да сложи ръка на рамото й, и го направи. За момент му се прииска да счупи всички огледала в апартамента, дори онова огромното в хола с високите стени, което можеше да го убие, ако се натрошеше и тръгнеше да пада. Никога не бе знаел какво да прави с тази огромна стая в сърцето на къщата им. Нито с огромния скелет в мазето им. Вярваше на Клара, че те могат да намерят обяснение. А сега жена му говореше за нищото през сълзи. Само в бълнуванията й я беше чувал да говори за нищото, само там. Обърна глава към прозореца. Навън беше още ден.

– Хайде!  - каза й – Хайде към мазето.

Клара го погледна, изправи се, избърса сълзите си.

– Как мислиш, дали е наистина онази бедрена кост, която ни трябва?