Славан премина през преддверието на вечността, продължи отвъд светлата колиба и стигна до голям прозорец. И той, като онази в последната му квартира, беше издигнат над град, но това не беше София. Огромен полис, който виждаше само нощем, макар че светлините му бяха достатъчно ярки, за да изтикват мрака обратно нагоре към небето. Краят им се спускаше някъде отвъд хоризонта и той не можеше да е сигурен дали градът не продължаваше безкрайно, дали не продължаваше завинаги. Съзерцаваше огромното пространство дълго. Откриваше в безбройните му сгради, улици, малки и големи сияещи площади геометрични форми и зависимости, те прерастваха в модели, а после и във фрактали, които се самопораждаха и превземаха пространството като неуморима и хищна зараза.

Когато погледът му се напълнеше почти до заслепение, Славан напускаше наблюдателната си кула и съзнанието му се спускаше като мъгла над града. Виждаше едновременно милиони хора, а когато пожелаеше, се понасяше над някого, сякаш закачен на невидима телена жица. Тя позволяваше да наблюдава с отдадеността на естествоизпитател всичко в другия ѝ край. Промушваше се като недоловимо ухание из стаи, площади и препълнени с хора улици, задържаше вниманието си върху някого, а после продължаваше нататък. Колкото и да му се искаше действията им да са хаотични и неподвластни на никаква логика, Славан много добре знаеше какво правят. Някои от тях ядяха. Седнали в зали пред безкрайни маси, сами или на групи по стотици, не спираха да се тъпчат. Мъже и жени, без да говорят помежду си, някои с изтънчени маниери, с бели кърпи над сребърни блюда, а други с ръце като същински варвари, те всички целеустремено пълнеха устите си. Поглъщаха вкусовете на шестте континента с ожесточението на термити. Никой от тях не беше затлъстял, никой не преяждаше, макар баражът от стимулации на вкусовите рецептори никога да не спираше, превръщайки неутолимия глад не в най-страшното мъчение, а в безкраен източник на удоволствия.

Понякога далеч от тях, а често и в същите безкрайни зали, отново сами или на безбройни множества, други хора задоволяваха неутолимата нужда на плътта. Славан виждаше безкрайни вълни от маратонци, тичащи по ръба на оргазма, отвъд който няма умора или утеха, а нова стръвно преследвана цел. Преплитаща се мозайка от красиви тела, които никога не се излизали от друго тяло, безспирно и навсякъде задоволяваха всяко познато и непознато желание, всеки фетиш и перверзия. Никой от тях не познаваше свян и страх, никой не вършеше нищо против волята си и за всеки се намираше партньор. Безбройните им стенания от удоволствие се сливаха едни в други и се превръщаха в неразличим, почти механичен шум – сякаш рев от огромно перпетуум мобиле на похотта, което вместо бутала имаше безброй сгърчени в конвулсиите на неутолимата наслада тела. Една част от Славан винаги искаше да остане в тази мозайка от плът, да се слее и да се изгуби в нея, а когато все пак продължеше напред към другите предели на града, тя дълго негодуваше и го теглеше назад.

Той винаги продължаваше напред, сякаш стъпил на невидим релсов път, по който го очакваха други хора с други страсти. Славан се луташе из този безкраен ад на удоволствията, знаейки, че няма никога да достигне края му. Че след онези, които търсят опиянението на знанието, затворили се завинаги в библиотеки, в които всяка книга е готова да ти предостави съдържанието си, стига само да я докоснеш с пръст, ще открие други, които, обсебени от мания за величие, искат да преживят всяка историческа битка и да я спечелят, да седнат на трона на всяка империя и да управляват, докато скуката ги накара да си потърсят друго занимание. А след тях ще открие други, правещи кой знае какво и изпитващи удоволствие кой знае защо.

Славан мразеше да влиза в колибата с този град и винаги изпитваше облекчение, когато трябваше да я напусне. Всичко в нея беше банално, лишено от въображение и го уморяваше до болка и принизяваше това, на което той беше посветил живота си.

Момчето разбираше това и му позволяваше да почива дълго. Сядаше до него на дъсчените пътеки, издигнати сякаш на невидими подпори на по-малко от метър над спокойната вода, и лениво поклащаше босите си крака, друг път го оставяше да се взира самотен в неестествено ясното си отражение, потрепващо над гладката повърхност. Разпознаваше мъжа, когото виждаше, като себе си – не изглеждаше уморен, нито изплашен. Той наистина се чувстваше обладан от наглед апатично спокойствие, но въпреки това за него беше неестествено да свърже личността си с отражението. Косата му, може би малко по-къса, отколкото трябваше да бъде, сивееше по обичайния начин, а лицето му оставаше младо. Но имаше и нещо различно. Тихите белези на чуждите животи се преплитаха с чертите му, за да изчезнат миг по-късно. Беше му се случвало да ги забелязва, но и той като повечето хора се беше научил да ги подминава. Сега обаче като че ли започваше, при това пряко волята си, да ги проумява и да разбира, че подобно на гъби или човешки зъби тези белези крият същността си дълбоко под повърхността – в костта, в плътта и пръстта, в душата, и че тази същност е винаги една и съща – страдание. Тези мисли и поражданите от тях чувства бяха неестествени и чужди за него, сякаш някой ги беше посадил насила в главата му. Въпреки това бяха тук, бяха негови – вълнуваха го и му причиняваха болка. Опитваше да се защитава от тях, да ги отхвърля, и, доколкото можеше да прецени, стига да ги разпознаваше като чужди, щеше да успява. И все пак нещо от тях оставаше вътре. Сенките им се преплитаха една в друга, ставаха все по-черни, контурите им по-изразени и той знаеше, че ако останат в него достатъчно дълго, рано или късно ще се превърнат в копия на онова, което ги е хвърлило. Тъга, съпричастност, страх и любов, надежда – все чувства, чиито идеи разбираше, но до този момент проявленията им му бяха оставали чужди – сега се мятаха в съзнанието му и като дялани камъни се опитваха да заемат предполагаемите си места. Но места за тях в него нямаше... поне засега, докато съумяваше да губи битката и себе си.

Накрая момчето го повеждаше към следващата колиба. Тя винаги го отвеждаше в друг град. Той всеки път беше различен. Често го усещаше близък и макар да не можеше да разпознае сградите, улиците и хората в него, знаеше, че някъде по света такъв град би могъл да съществува и сега. Друг път градът му се виждаше дотолкова чужд, че го плашеше с надвисналите си сгради, чиято геометрия беше немислима за който и да е жив в момента архитект. От фасадите им се спускаха вълни растителност и се разстилаха като зелени реки между острови с бели паважи, които хората използваха за спокойната си ежедневна дейност. Имаше и почти изпепелени от слънцето полиси с вечно пусти улици, чиито бели и величествени сгради от термоустойчиви материали едва удържаха напора на идващите от огромно червено слънце лъчи, за да могат да предложат последна отчаяна защита на децата на онези, които са ги построили.

Независимо от облика и времето си обаче всеки един от тези градове беше свързан с онзи от предишната колиба – с града на удоволствията. Знаеше, че той неизменно съществува в тях. Хората в тези градове мислеха за своя свят, за своите трудности и радост, в същото време всеки един от тях носеше и мисълта за живота в другия свят, който техният побираше в себе си като в утроба. Славан знаеше, че мангровата гора опростява идеите, че целта ѝ е по-скоро да ги почувства, отколкото да ги приеме, защото е разбрал всички техни сложни механизми и е повярвал в достоверността им. Силата им идваше от логика, която не се подчиняваше на факти или изчисления, а на това, че някой вече беше повярвал, защото беше мислил за тях, защото ги беше почувствал и преживял. И колкото и да не му се искаше да си го признае, той беше този някой – без да е сигурен дали мангровата гора го караше да мисли по този начин, или наистина беше така. За съжаление, колкото и да се опитваше, не можеше да повярва в разликата между двете.

Славан знаеше, че двата града, двата свята – реалният и онзи другият – можеха да бъдат в симбиоза. Единият да осигурява съществуването на втория, дори когато това не се оказваше толкова лесно, защото той му се отплащаше, предоставяйки надеждата, че времето няма да надвие никой от неговите обитатели.  Той се надяваше, че има колиба, която ще му покаже именно това. Може би някоя от заключените. Момчето обаче засега отказваше да го заведе в тях. Затова той отново и отново трябваше да вижда как вторият град се впива като невидим паразит в първия, изсмуква безжалостно живителните му сокове, как злоупотребяваше с ресурсите му, поробваше живите и ги заставяше да се грижат за онези, които вече не трябваше да са. Понякога причината за това бяха алчни корпорации, често наричащи себе си държави. Техните собственици искаха да докажат на несъществуващи божества, че парите и властта над чуждите животи могат да направят възможно всичко – както в този, така и в следващия свят. Караха живите да продават телата и мозъците си за сметка на другите. Понякога за нечие удоволствие, друг път чрез труд или на части, но винаги доброволно с единствената цел да си гарантират още време или да удължат живота, за онези, за които краят вече е дошъл. Славан заживяваше техните животи, понякога бавно, ден по ден и час по час, а друг път те преминаваха бързо като спазъм, за да му помогнат да проумее колко скъпо струва вечността, как се дели на части, как тези части подлежат на облагане и как могат да се изплащат с договори, за които смъртта на едната страна е просто досадна формалност, лесно преодолима по наследствена линия. Тогава като натежала от влага мъгла върху него започваше да се спуска ненавист към човешката алчност и той я приемаше като своя, защото тя беше сестра на презрението, което той през целия си живот беше изпитвал към тази уродлива човешка страст. Отвращаваше го, не защото виждаше какво прави тя с хората, колкото и жалко да беше то, а защото знаеше, че има друга черна и много по-дълбока страст, за която си заслужава да заложиш душата си. И когато бремето за живите станеше прекалено голямо, те се опитваха да го отхвърлят. Така се раждаше омразата от завист и безсилие. Тогава вторият град намираше начин да материализира силата си. Хора заставаха срещу дулата на други хора или срещу дула, зад които не стои никой жив. По улиците и полетата започваше да се лее кръв и големи проблясъци съживяваха небесата, за да сринат градовете. Славан приемаше случващото се хладно и без патос. Знаеше, че това е естественият развой и рано или късно веществената реалност ще трябва да отстъпи пред онази, която гледа към вечността. Вярваше го не с разума си, а с онази празнина, в която биеше сърцето му.

Отново излезе от колибата, след като беше станал свидетел на кръвопролитен военен конфликт, чийто мащаби и залог не беше в състояние напълно да проумее, макар да имаше смътното усещане, че самият той се беше сражавал в него. Преживяването все още беше здраво впито в него и усещаше как тялото му потрепва от уплаха. Имаше и нещо друго. Над мислите му беше започнала да се пуска пелерина. Чувстваше се объркан, но и завладян от спокойствие. Беше време да се обърне към момчето, към което вече изпитваше ако не приятелство, то поне признателност за това, че му прави компания и го съпровожда в начинанието, чийто смисъл все още не можеше напълно да прозре. Нещо му подсказваше обаче, че краят на пребиваването му тук наближава и е време да зададе въпроса, който от известно време беше започнал да гние в съзнанието му.

– Старите градове – думите излизаха от устата му толкова бавно, че успя да се поправи без интонацията му да се промени, –  старите светове винаги ли падат в жертва на новите?

– Ако в основата на новите лежат само стремежът към удоволствие и страхът – отвърна веднага момчето и Славан се запита колкото ли дълго беше очаквало именно този въпрос. – Тогава те рано или късно унищожават всичко като...

– Вирус? – щом го изрече, Славан разбра, че е прибързал.

– Да – момчето великодушно не отхвърли предположението му, но все пак добави с решителност, – или като паразит, който рано или късно убива приемника си без да съзнава, че е осъден да сподели съдбата му.

– Освен, ако не намери начин да съществува с него в симбиоза – каза Славан с горчивина и надежда.

– Наистина ли смятате, че това е възможно, господин Кос?

Появата на внушителната фигура на Одион на по-малко от метър до него беше толкова внезапна, но в същото време  и толкова естествена, че Славан дори не трепна. Изведнъж съществуването на момчето стана далечно и той се запита дали то изобщо е било тук. Дали наистина беше поклащало босите си крака над водата, дали беше седяло безмълвно до него и беше държало ръката му, дали го беше подтиквало да продължава напред, или през цялото време до него е била именно огромната сянка на Одион.

Двамата закрачиха бавно по дългата дъсчена пътека към далечния край и двете заключени кобили, досами обраслия с гъста растителност бряг на лагуната. Мъглата, която досега беше владяла съзнанието на Славан, започна бързо да се вдига, сякаш появата на Одион до него беше подредила всичко и го беше направила по-разбираемо. Отново започна да усеща топлината на изкуственото слънце върху кожата си, долавяше мириса на солена вода и чуваше тихите ѝ плисъци. Хабитатът отново го впечатли с изисканата си изработка и той си даде сметка, че съвсем скоро ще трябва да го напусне. Не знаеше и дали престоят му тук е изпълнил своето предназначение, дали беше видял достатъчно, дали беше научил нужното. Оставаше му да влезе в последните две колиби, да разбере какво се крие зад заключените врати. Не знаеше какво ще се случи с него след това, дали Одион беше предвидил за него някакво продължение след престоя му в наколното селище, но беше сигурен, че вижда колибите, в които беше прекарал сякаш цяла вечност, за последен път.

Изтика страха от тази мисъл обратно в мазето на съзнанието си и с лекота се върна към огромния мъж, който продължаваше да крачи спокойно до него. Одион сякаш усети това и заговори пръв:

– Вероятно се чудите защо от безбройните проявления на човешката същност, от всичките ѝ пороци и добродетели, именно стремежът към удоволствия и страхът от смъртта неминуемо обричат на провал начинанието, на което сте отдали живота си. Същото начинание, което впрочем взе в жертва и огромна част от моя.

– Стремежът към удоволствие – каза Славан бавно и усети как напрежението започва да го напуска, – е основен еволюционен инструмент. На него почиват голяма част от биохимичните процеси, отговорни за мотивиране на действията при всички животни, особено при висшите и най-вече при човека. Хитроумен фокус на природата – мислим, че просто си доставяме удоволствие, а всъщност задоволяваме първични биологични нужди – набавяме си храна, търсим сигурност или защита, възможност да предадем гените си,  изпълняваме необходимите социални роли, които ни помагат да се свързваме с други представители на вида и увеличават шансовете ни да отложим края си, по същата причина се стремим към власт, водим войни и убиваме – благата носят удоволствие. Несъмнено опростенческа представа, с която да се обобщи човешката природа, но в същото време...

– До голяма степен правдива – Одион довърши изречението сякаш то се беше оформило в неговата глава, а не в тази на Славан. – Естествено, един малко или повече извисен духовно човек би контрирал, че дълбоката мотивация на човешкото поведение не може да се изчерпи с някакъв си стремеж към удоволствие. Че сме ръководени от други, много по-сложни механизми. Наричаме ги с имена – любов, морал, дълг, чест, свобода и емпатия и вярваме, че те са попаднали в душите ни заедно с божествения дъх, който ни е събудил за живот. И аз съм склонен да се съглася, че всичките тежи стремежи са част от човешката природа. Но за да се свържат те със стремежа към удоволствие не е нужен цинизъм, а смяна на гледната точка – нима е имало човешко същество, което е вършило добрини с ясното съзнание, че те ще му донесат единствено и само телесни и душевни страдания, без никаква материална или идеална награда, които с вас се съгласихме да наричаме с думата удоволствие? За щастие обаче този стремеж не е безкраен и човек винаги ще се страхува от това.

– Ще се страхува от смъртта – каза тихо Славан.

– Много добре, господин Кос – в гласа на Одион за миг отекна приповдигнатост, която бързо се загуби в плътния му бас, – да разговарям с вас е толкова естествено, колкото да чувам собствените си мисли.

Студенина пробяга по гърба на Славан, но той реши да запази мълчание и да остави спътника си да говори. Почти бяха стигнали края на дъсчената пътека и вратите на колибите вече се очертаваха ясно. Запита се дали все още са заключени.

– Смъртта е най-страхотното изобретение на живота. Човек никога не е вярвал в смъртта, но винаги се е страхувал от нея, затова тя има съвършената балансираща  функция – дава му срочност и по този начин поставя ръка върху извора на стремежа му към безкрайно удоволствие. Пречи на човека да му се отдаде напълно, защото непрестанно надвисналата ѝ сянка му напомня, че ако безразсъдно преследва всяко удоволствие, ще се приближи преждевременно към края си. Ако загърбиш себе си в търсене на удоволствия, ще се погубиш, ако загърбиш другите в същия този стремеж, те ще те погубят, защото рано или късно ще попречиш на тяхното удоволствие. Това е прост и същевременно гениален механизъм за контрол над удоволствието. Взимаш толкова, колкото можеш да понесеш, но и толкова, колкото ти позволяват околните. Разбрах го прекалено късно обаче.

Одион говореше с почти проповедническа увереност, но това не попречи на Славан да види, или поне да си въобрази, че вижда истина в думите му. Двамата бяха стигнали до последното разклонение на дъсчената пътека, след него тя водеше към една от двете колиби. Славан знаеше, че вратите им вече не са заключени, но все още не е дошъл моментът да влезе в тях.

– Колкото повече мисля за смъртта, толкова повече се възхищавам от нея. Не от механизма ѝ, той е ужасен и само циник би провидял в него нещо възвишено. Възхищавам се от това, че сянката ѝ се простира далеч отвъд човешкото съществувание. Смъртта ни дава надежда, господин Кос, че, ако не в този, то в следващият си живот, ако спазваме правилата, които сами сме си създали, най-накрая ще се потопим във вечното удоволствие. Няма свещен текст, нарисуван върху стена на гробница, издялан върху камък или написан върху най-ценната хартия, който да ни казва обратното. Прави добро и ще получиш удоволствие, не прави зло и ще продължаваш да го получаваш, живей праведно и същото ще те очаква във вечността. Не ме разбирайте погрешно, господин Кос, този механизъм е работил чудесно в продължение на хилядолетия – дал е нужната предпоставка да изградим цивилизацията си, да имаме памет и да създаваме изкуство, накара ни да погледнем към звездите. И знаете ли къде е иронията?

Славан не отговори, защото знаеше, че не се очаква от него да го стори.

– И той като живота, който регулира, не е безкраен. Рано или късно човек ще намери начин да се избави от смъртта и по този начин ще е свободен да се впусне в безкрайно удоволствие, без да знае, че това ще доведе до края му.

– Не разбирам – каза тихо Славан, а обърканият му поглед пробяга през черните входове на колибите, сякаш се надяваше в тъмнината да намери отговора, тя обаче не му проговори.

– Нима не го видяхте сам, нима всичко дотук беше напразно? Надявах се, че поне вие ще разберете унищожителната сила на стремежа към удоволствие, когато е освободен от озаптяващата сила на страха.

Славан не отговори веднага. Нямаше нужда наново да се връща към преживяното в колибите, по някаква причина обаче вместо тях пред погледа му изплува първият хабитат, в който се беше озовал, парещото слънце над пресъхналата чешма, сладката миризма в онази колиба и момичето, което го очакваше в нея.

– Такава е човешката природа – каза той накрая.

Одион се усмихна, без да казва нищо, но изражението му изглеждаше подканящо. Славан продължи:

– Човек е обречен винаги да се подчинява на природата си, освен ако не я отхвърли... Освен ако не се откаже от това да бъде човек .

– Звучи ужасно, нали? – Одион се усмихна горчиво. – Може би да осъзнаете това за Вас не е толкова страшно, господин Кос, но за мен беше. Дълго време отказвах да приема очевидното. Знаете какъв може да бъде човешкият ум, изправен лице в лице с неприятната истина, той винаги намира нужните уютни оправдания и скривалища, в които да отлага неприятната среща. Но вие...

Одион изведнъж замълча, сякаш изненадан от ненадейно появила се мисъл. Погледът му за дълго се спря върху Славан. Той не можеше да прочете в него нищо, освен може би едва доловима озадаченост. Накрая огромният мъж пое бавно по дъските към намиращата се вляво от тях колиба, оставяйки Славан зад гърба си. Той инстинктивно го последва. Одион отвори широко вратата на колибата. Славан видя в нея познатата непрогледна тъмнина, но знаеше, че в мига, в който прекрачи прага ѝ, чернотата ще изчезне и на нейно място ще се появи нов свят. Мангровата гора в периферията на несъществуващото на никоя карта наколно селище беше притихнала в призрачно очакване. Славан пристъпи напред към черната завеса, отвъд която го очакваше светът на Одион.