Фотография: Мария Каро

 

Шишарка стискам в ръка
оставя белези във шепата ми
и си мисля за буболечката сред купата сено
сгушена в един всемир от сламки
по склона литна мотоциклета на
съседското момче
вечерното куче вяло преминава
козината му роши вечерният вятър
врабче се скри в елата проби
със свирчица Ехеейй ухото ми
един висок и тъничък комин с прозорчета
на север и на юг оглежда дирята на самолета
като любопитен извънземен

 

 

 

 

 

Дървото - елегантен господин

Главата така многословна златно зелено синя
облегнат на висок бастун с извивка
крак изпънат другият
леко свит в коляното
изречения като вълни
в които листата бълбукат
светят едни и същи и различни
огледалца
Залезът в тази сцена е жена
с безумен чар
невъзможно е да го заситят,
но господинът изпълва с думи падината
ухажва я без мяра
защото така е възпитан…

 

 

 

 

 

Ако облаците бяха юргани
този, най-пухкавия
който съм виждала
бих поръчала за
изоставената къщичка на склона
така да я стопли,
че коминчето ѝ да запуши
а тя да порозовее

 

 

На хоризонта залезът и биволът се сливат
биволът не помръдва
само от време навреме помахва с опашка
като шнур за тежки пердета
и тогава в един момент
шнурът се тръсва и
биволът тръгва
а залезът още се бави
/там е и трактора
спрял отдавна, може би преди четвърт век,
…любител на залези!/

 

 

 

 

 

 

Единият с голям корем и поглед на
носорог, другият дребен силен като
корен на растение, което може да се движи
вървят винаги в противоположни посоки
за да не смесват ареалите си

към 4 слизат да пикаят
тропат по стълбите които
глухо тътнат

излизат точно в 8 качват ги
запалени горещи камиони с други работници
всички те говорят като хвърлени въглища
в пещ, хрипливо и ядно,
цигарата се мести, не, тя е част от устата дъха им

на масата в така наречената столова
са оставили
на разстояние половин метър
две еднакви алуминиеви чинийки
в тях стъклена чаша и малка вилица
с дървена дръжка в едната /може би
на носорога/
измити следи от дом

 

 

 

 

 

Пердето на сребърни камбанки
разлюляно от вятъра
оранжевите рози на кафяво одеяло
чиния с прозрачни стъклени клончета
едно отдолу - едно отгоре
докосвам кекса на стопанката - златна паяжина
тя с усмивка на мона лиза
само малко по-тъжна

 

 

 

 

 

Излизам  приказките да улавям
с ласо прохладно лятно
оплетено от джинове
стомахът ми се свива от желание
джуджетата с напудрени лица
облегнати на гъби мухоморки
ме наблюдават насмешливо
а мравките напомнят дразнещо
че много дълго трябва да събирам
думи-мащерки
шишарките шушукат
през малките си зъбчета просвиркват
ако обичам да внимавам със цветята
пораснали във къщата на склона
Нннеобитаеми истории!
погалвам върховете на елите
за гордостта която се наказва

следобедите имат Сезам
и тъмно жило