Мария Македонска

Луй Пастьор си цели вената

***
Седефената структура на кожата
е часовник с
тик
так
тик
так.
 
Подскачат топчета за
пинг-понг
в коридорите.
 
Не искам да ги гоня.
 
И так-так
тропат
тънки
токчета
по плочките.
 
 
Цигара текила жена 
Всички мъже са еднакви.
В началото имат очи.
По средата имат  пенис.
В края имат главоболие.
Един път да не бяха еднакви всички мъже.
 
Но всеки ден
все по-еднакви идват
всички мъже по булевардите.
Носят на раменете си заклани ярета,
свирят си с уста,
прегръщат светофарите -
като всички мъже са еднакви.
 
И не е важно дето в началото имат очи,
нито дето в средата имат пениси.
Защото във аптеките аналгинът
се продава от уста в уста.
Защото всички мъже
свършват в края с главоболие след шестата.
Матримонията се отлага 
При дрехите втора употреба
на масивния трети етаж
има и един воал, дълъг и лепкав воал.
Булчински смачкан, опипан, набръчкан,
с венче от прашни маргаритки,
късани в ранни зори
на пластмасова поляна
в силиконовите долини.
 
Бих могла така небрежно, минавайки покрай него
да го дръпна само с показалеца и средния,
да го напъхам във широките си джобове.
А мога и да го сваля от закачалката,
да се затичам към големия прозорец
три пъти повече от мен,
да се забия в центъра му,
да го изпочупя
да полетя надолу бяла в бялото си,
което нежно ще се вее и
по-нежно ще покрие лепкавото криво тяло.
 
Бих могла да се размажа върху плочките
и да разплискам кратки кръвни йероглифи
върху сивия папирусен паваж.
Покрита с никога живели маргаритки
аз да попия между фугите,
да ме човъркат после клекнали дечица
с разни клечки и бъркалки за кафе.
 
А може и да си го купя, бялото,
да ида и да се оженя на летището.
Все някой ще мине.
В 14.30 чакат група китайци.
Тъкмо ще има кой да щрака с фотоапарати.
Ще има кой.
И камери.
 
 
 
Време за сън 
Открай време я гледам как лежи на една страна,
разпуснала меки руси коси по чаршафа.
Страните й пламтят от срам,
защото подозира, че я наблюдавам.  
Не помръдва.
Прикрила е небрежно малките гърди с ръка
и тихо гледа паяжината с обесения в нея хладен паяк.

Тя е в розовата стая – стаята на розите,
където е опитомена всяка самота.

Аз съм в есенната стая
и заспивам с разпилени по чаршафите коси
Потъвам във съня със сгушени в ръката ми гърди,
които ти все по-задъхан гледаш през ключалката
и окото ти, присвито се превръща в процеп на желание.

А една гореща капка пот по хълбока
пълзи надолу към коляното ми, сякаш плаче.
 
 
 
Както те видях да гониш сивите кучета 

Висока
небрежна
обтегната
мускулеста
потна
косата
ти
гасне
залезно
няма
звезди
в
ситито
ти
пееш
пароле
пароле
пароле
на
бедните
песове
които
ти
изядоха
червата
за
да
млъкнеш
бронзовите
ти
черва
на
гола
уличница
замръзнала
в
протрита
поза 
вечно
мокра
вечно
разшпагатена
забодена
насред
фонтана
пред
народния
ни
страх
от
тъмното
ти не
тичай
да
не
настинеш
ти
си
леден
мускул
опнат
посредата
на
деня
с
най-студения задник
с най-студените цици.

 
Луй Пастьор си цели вената 
Вечер по шосетата плъзват велосипеди.
Гонят бездомните кучета,
хапят ги по краката.
 
Сутрин отлитат на запад.
Но ще се върнат.
Знам че ще се върнат.
           
Какво по-тъжно оправдание от скуката да си самотен.
Броиш си космите на главата
и колкото повече остаряваш,
толкова по малко остава за преброяване.
 
И цяла нощ се галиш и се пипаш,
за да си напомниш че си още жив.
Не беше така на дванадесет.
 
Но те ще се върнат.
Знам че ще се върнат.
И ще ме ухапят по крака.
 
Дванайсетте загубени през годините кучета.
Рунтави плюшени,
С гъста бълшасала козина.
С мръсно сплъстено вмирисано руно.
 
Ще се върнат.
Да ме ухапят.
Поне.