Марианна Георгиева
Възхвала за наказанието
CLP
"Ала чуй онуй, което вее,
непрекъснато съобщение, образувано от тишината.
Сега шурти към теб откъм онези млади мъртъвци."
Рилке, Дуински елегии. Първа елегия
Странно е наистина да обитаваш земята, когато някой,
наречен на граблива птица, прави сянка на влюбените,
днес ще ги откриете по безлюдни пътища и бунища,
ще ги видите бавно да се разнищват като хиляди скакалци.
Странно е да си като счупена играчка в мъртвите ръце на майка си –
до онзи ден красива курва, която таеше в себе си желанието
да не се пробуди преди нейният любим да пристъпи към нея
и да се съвкупляват, един от всички, които
се изредиха в мълчаливото вършеене на живота.
Днес ще я намерите в грубите гласове, в отнесения мост,
в празнота, в празнота, в празнота.
Ще видите как еленът откъсва част от плътта ѝ и я намразва.
През пустинята преминават група момичета,
на главите си носят зверове, за да могат да се съвкупляват с тях,
когато огладнеят, когато ожаднеят,
но сега коремите на лъвове, вълци, тигри, пуми
блестят на слънцето, подути и облъхнати от смрад,
употребени за фурор без милост.
Тези възлюбени бяха с гълъбови очи и устите им бяха жадни, когато пеят.
И колко добре може да се играе без желания,
полата на една жена е повдигната и в празнината й са забити ножове,
кадри на млади мъже се наслагват с кадри на преливащи реки,
пиктограми за опасност, понякога някакви градове,
понякога млади, бели, метиси, негри, инвалиди,
инвалиди, които се прострелват насън,
насън се оплождат и приличат на плачещи тигри.
Ето от къде премина моят любим,
когато от ръцете му капеше смирна,
а на ширналия се пейзаж се виждаше неговият автомат,
актьор, чийто член е прокапал преди последния кадър.
това, което е възможно
зад гърба ми висят ей така направо във въздуха леглата на пациентите,
както ги нарекох един ден – пациент 1 и пациент 2,
те стоят в своите постели, загърнати в кафеви одеала,
замъглени от бели чаршафи, на своите златни тронове, може би,
открехващи вратите навътре навътре,
все едно изброждаш някакво море и говориш за възможните неща
вместо да обсъждаш това, което никога не се е състояло,
пред очите ми висят ей така във въздуха щъркелови гнезда или орлови,
в тях силуетите на птиците се виждат на фона на залязващо слънце
или на изгряващо, кой може да прецени,
а и каква е разликата, след няколко кадъра
всичко ще се разпени, ще потече като балончета,
които се пукат във въздуха и очакват венера,
и от там се появяват краката ми, само краката, без торс, коса и така нататък,
аз ще вървя по улиците с двата си крака или може би ще пълзя с четири
и ще имам шестоъгълна уста, ще скимтя, като едно от децата на Кронос,
изядено преждевременно, за да остане завинаги в него,
по-добра съдба от това да те скрият в пещера, може би,
но днес до обяд ще слушам две неща:
едното ще е реч на нобелов лауреат за мир,
който ще ни моли да помагаме,
той ще чуе запис на сирена за въздушна тревога и ще каже
„може ли някой да ни помогне със звука“
другото ще е тишината
и сред нея ще виси провесената пред гнева глава,
многократно ще повтаря „увеличете звука“
ще се чуват детски песни, аз ще съм много млада жена
и ще си представям любовта като страстна игра
(с някой като онзи от пещерата),
после ще умирам в болница или пък пак пещера
и пред мен ще преминава само този ад,
който от време на време се изменя и ще долавям
вместо детски плач, вместо стенания на болни, вместо стонове на уличници,
само „може ли някой да ни помогне със звука“
възхвала за наказанието
още един ден се плъзваш бавно от постелята си и падаш надолу надолу
макар че се боиш
макар че се боиш спиш ебеш сереш и се пресътворяваш макар че спиш
и колко далече смяташ да стигнеш докато крачиш така внимателно по бляновете си
за още един ден още един ден в затвора с решетки от тела
всяка сутрин заставаш на прозореца и милваш тях решетките като отдалечена звезда
техните крака бронзови и парещи засищащи глада ти с бездните помежу тях
и защитени от другия свят стоят пред хоризонта ти всяка сутрин
когато другите звезди избледняват
да не загинеш ако минеш отвъд
колко още скромност ще ти трябва за да произнесеш името си
на човек който пристига от голяма държава за да остане в по-малка
на едра непозната птица която се преселва на клон
напуснала пещерата на една промяна
на здравите дървета има някакъв знак и ти ги предпочиташ
на твоите пера наелектризирани от нощта която пада има някаква литература
и това те кара да се появяваш
насилнически да се появяваш
***
„той бил уморен, той бил млад и буен“
роберто боланьо
вече не знам дали написвам „ръка“ или „река“,
като прошка гъсеницата пълзи между лявата и дясната ми страна,
вече не знам къде ще намеря смъртта си,
къде ще намеря страха си, смеха си,
на портата до асмата, която се гъне, за да бъде вино,
на границата с войната, която ме прави минало,
като гъсеницата която пълзи между два свята и размазва черепа на любовта си,
кон ще цвили между слабините ми по средата на слънчев ден,
ще пристъпва напред и после плахо ще се оттегля в сянката,
защото денят е горещ, защото го боли от лъчите, които палят
тъмнокафявия косъм на арабски жребец, аз ще съм там, за да ме попита,
(ти ще си там, за да те погалят)
затова ли ме изведе в тази пустиня, затова ли ме изправи пред тези, които са още живи,
затова ли всички морета и океани не се затварят,
да ме гледат с лицата си на мъдреци, които тълкуват закона, да ме изсмукват конските мухи,
аз да съм винаги отдолу, защото ти си конник, а аз нещо живо, което цвили,
реколтата ни не е събрана, а ръцете ти са вече раздрани,
сезоните не са се сменили, а нас ни изгаря ненастъпило лято,
конникът ще крещи с неясни заплахи, ще говори на съдии, на тълкувачи и на лихвари,
около него ще се трупат векове, ще се гърчат жени, деца ще се въоръжават,
конят му ще се мята и ще иска да се прикрие на сянка
той на няколко пъти ще се протяга към своя револвер, за да стреля,
гъсеницата ще облизва грозда, който ще се налива и ще натежава,
пред ужасните си сънародници ще стоя примирена и много пияна,
аз ще съм тук, разтворен откъм гърба ти на животно,
(кървящо между слабините ми)
което да подчинявам,
аз ще съм върху теб, за да може колкото пъти ме попиташ за вечността
да не ти отговарям