Марианна Георгиева
Стихотворения
Фотография: Зорница Гъркова
водите на земята
ти си моята малка хетера, която ме превежда през водите на земята, стърчиш като самотна статуя сред полето, като лице, което шепне нещо страшно докато се храня и аз се оказвам спортист, класическа аеробика и сърцето ми като гумено топче подскача между дванадесет часа и страда за часовника, който му носи въздух, ти държиш в ръцете си жълта ябълка със изгнило сърце, хубаво говориш и ме питаш – още нищо ли не си разбрал онази мъдрост, която идва, когато работиш лошо, когато си обикновен човек по един друг начин и имаш силно лице, още нищо ли не си разбрал, аз все още се надявам да се върнем в мястото, където се нуждаем един от друг, лесно е си мисля, ти казваш работата не е в това, това е невъзможно, докато все още се убиваме, шантажираме, смеем, страдаме, ближем солта на славата и слушаме нейния ритъм, и това не е всичко, още ли не си разбрал, не разбирам казвам, докато треперя пред часовника, пред ябълката с жълта люспа и изгнило сърце и опипвам с несигурни пръсти рохкото като небе яйце
пожелателят
отдавна вече е късно, защото е лято
чувам гласовете на стария свекър, чиито дълги коси опъвам зад инвалидната количка като кожени юзди, гласовете на братята, които скимтят в краката ми и хапят бялата демаркационна линия, която бележи асфалта, докато аз бързам по пътя си със спортен автомобил, гледам мантинелата, сивия й цвят, а ти ме молиш да поспра, в главата ми обаче се блъскат лицата на братята, на сестрите, на изчезналите една вечер в началото на тридесет и седма година, докато в кожения салон температурата между нас постепенно спада и аз сменям климатика от топло на студено, защото ние пресичаме от зима към лято, от азия към европа, на границата посядаме за малко почивка и ти ме молиш да поспра, но аз чувам пърхането на умрелите, сладките им усти, отворени като на сукалчета посред зима, малките гърди на замръзнала кърмачка, като изцедени торбички, виметата на гладна кучка, докато новородените цвърчат жаловито и от далеко с модерните гласове на неореализма, и ти протягаш ръка, спираш радиото, по което звучи песента every human in the world has no number и аз мисля 9191 – 1000 е регистрационният номер на тойотата, която карам по зле асфалтирания път към моя свят, докато метри пред автомобила изскача лисица и очите й блестят, ще могат да опишат катастрофата, да заснемат телата ни, преминаващи от зима към лято, от природата към мистицизма, но ти ме молиш да поспра, докато децата отзад заспят every human in the world has no number
сватбена есен
ние имаме навика на хиляди на хиляди да се тълпим и да се притискаме в хладната повърхност на прозорците мокри и хлъзгави отвън, топли и сухи отвътре, имаме навика тихо да стоим, с разширени зеници във формата на буквата W, докато гледаме как се връщаш от работа, оставяш дамската си чанта на креслото, сядаш изморена и включваш телевизора, ние имаме навика да мълчим, на хиляди на хиляди, да пазим тишина помежду си и да пускаме тъмнината от очите ни като мастило на сепия да се разтваря в падащата нощ докато ти сменяш каналите и с леки небрежни движения масажираш нежните си ходила на хиляди на хиляди се струпваме, и докато си се усетила всички ние започваме да меним местата си, като футболисти, които се строяват, за да излязат един по един на терена, костюмите ни са от бял сатен, очите ни са на сепия, докато някои от нас не започнат да разбиват главите си на зеления терен и ще очакваме смъртта си на хиляди на хиляди, а ти заспиваш, защото знаеш, че се боим
октоподът
технически всичко в нас е добре, механиката никак не ни куца, можем да се похвалим с разнообразните си светове, малко след сливането на плазма, светлина, тишина, нашите две очи, нашите четири чифта ръце, ръкомахат като самотник в пустиня, като удавник по средата на черно море, камерите на трите ни сърца бият в агресивния ритъм на живот, плъзнал на дъното на океана по тайнствен начин, гъвкав, жилав и лигав, задаващ въпроси за философията на живота, за етиката на това да си, ние сме неуморни, симетрични, хищни, нашите три сърца всеки ден акумулират водката изпита вчера, кръвта изтласкана днес, любовта, като многоока химера първото сърце първото сърце бие там където няма пулс, то трепери със сивото лице на дете, което дърпа зелената пола на майка си и я моли да се връщат назад, да не навлизат в гората, в която няма бог, да не сменят посоката, в която няма повей на вятър, дъх на море, сянката му израства огромна като сферично тяло без кости, с две очи, с четири чифта ръце, маха на чайките по бреговете на моретата, тихият океан на сбогуването с пътя, докато тя вика метафизично „млъкни, млъкни”, докато посрещаме последната буря като гърч на надежда, „млъкни, млъкни”, първото сърце е обвито в син пръстен, така че който го надене, ще носи мъртви очи второто сърце второто сърце живее сравнително кратко, оставено на дъното на стар куфар има ниския глас на мъж, който стои облечен в тъмното си палто и очаква на рецепцията да му подадат ключа за стаята, докато диша с двойственото си сърце, покрито с хриле, около него застояват тихоокенските води, водораслите се отразяват зелено в тъмните му очи, „млъкни, млъкни” чува някой да крещи, довяно от мъртвото вълнение на няколко бързи глътки, няколко мастилени облака и четири чифта тъжни очи третото сърце третото сърце сме ти