„Месо“ от Мартин Харничек е кратък и ясен роман, в който близостта между това, което се случва, и езикът, който го описва, е максимално голяма. Вероятно това се дължи на една от стратегиите на книгата: да представи реалността на условния си свят като възможно най-сурова, като нещо, което е предадено на читателя „такова, каквото е“. Логично би било да сметнем текста за лесен за жанрово категоризиране. Той обаче непрекъснато бяга от погледа на интерпретатора, нито за миг не застава мирно, за да бъде видян и преценен на спокойствие. Малко като главния си герой, който все се озърта, не престава да се ослушва, движи се от едно място на друго в търсене на спасение или по-точно – на поредната възможност да се сдобие с месо. Читателят е принуден (книгата е толкова настоятелна, че бързо се превръща в насилник) да следва уж хаотичния му маршрут из града, населен с оскотели канибали, и да слуша за глада му до самия край, когато героят за първи път прави важно уточнение: има разлика между глад и желание и това, което доскоро ни е представяно като глад, е всъщност желание. Нещо, с други думи, изплъзващо се. Предложените по-долу прочити (по-точно посоки, в които би могъл да тръгне един по-задълбочен прочит) далеч не са всички възможни, но са някакво начало.

Антиутопичен или дистопичен роман

Действието на „Месо“ се развива в бъдещето, това е ясно, не знаем обаче кога е това бъдеще, нито къде. Обществото в историята също хем го има, хем не можем да го видим: то присъства само чрез действията на обитателите на града, които изграждат нещо като общност, колкото и силна да е тази дума за случващото се в книгата. Властта присъства, организира, тласка всички към следващия ден, но и тя не е видима. Отвъд полицаите и насадения от тях страх, друго няма – нито технологии, чрез които да се развива, размножава и упражнява волята си, нито идеологии и по-„малки“ разкази, чрез които да се насажда и загнездва в умове и сърца. Въпреки това разбирането на „Месо“ като антиутопичен или дистопичен роман се случва съвсем лесно, докато четем. Текстът и събитията в активират веднага опита ни, придобит от четенето на други подобни произведения: „1984“, „Портокал с часовников механизъм“, Make Room! Make Room! и други. Колкото повече четем „Месо“ обаче, толкова по-ясно осъзнаваме, че историята ни държи на прага между две литературни помещение, и двете мрачни и студени. От едната страна е дистопията, където – стига да пожелае, стига да намери сили – героят може да отвори вратата към утопията. А от другата е антиутопията – видяна през призмата, предложена от Фредрик Джеймисън: място, в което промяната към по-светло и добро е невъзможна. Място, където другото място не съществува. Във втората половина на романа колебанието и вероятността да пристъпим оттук – там стават все по-големи. Но самото действие, а с него и категоричния прочит, така и не се случва.

Екологичен роман

Ако решим да се съгласим с Джон Клът и наблюдението му, че от един момент – някъде през 60-те или 70-те години на 20 век – нататък дистопията се е превърнала от предупреждение в обещание за бъдещето, можем да приемем „Месо“ за гаранция за катастрофа. Злоупотребите със света, в който сме се родили, ще ни доведе само до там и доникъде другаде. Бъдещето на Харничек в безприродно – поне в голямата си част. То е място, където всичко се свежда до човешкото, а човешкото се е превърнало в звяр, захапал и загризал опашката си. Свят, в който свръхконсумацията на месо е основен белег на живота, е несъмнена екологична дистопия. В „Месо“ тя е доразвита до нещо още по-зловещо: големият Друг, който е природата, е невидим, и всичко, което има Човекът, е самият себе си; собствената му сянка с нагоните и желанията си се е превърнала в отражение на лицето му. Няма потиснати дълбини, защото и вътрешният свят - заедно с животните и растенията – е бил изтребен и изличен. Интересна тук е и възможността, която Харничек ни дава, да четем „Месо“ и като феминистки текст: ролята на жените в обществото на бъдещето е тази на подчинения. Поне два пъти героят казва, че жените нямат думата по един или друг въпрос, те не могат да бъдат и безделници в социалната система на отвратителния канибалски свят, което им отнема и правото да се „развиват“, да вървят нагоре по социалната стълбица, където са полицаите и притежателите на повече купони.

Посмъртно фентъзи

Потокът на съзнанието на умиращия човек ни е познат от произведения на автори като Уилям Гадис и Роберто Боланьо. Разказът на съзнанието на вече мъртвия човек пък е особена нишка във фантастичната литература. За един от най-добрите примери в съвременната проза се счита романът Peace на Джийн Улф. В него са изведени някои от характеристиките на този „жанр“: свръхсубективност, изтласкване на сюжетното на заден план, неяснота по отношение на края. Също като призрака, и този тип разказ разчита на играта със сетивата (в случая тези на читателя). Любопитното е, че спомените на мъртвеца често са съпроводени от преосмисляне на случилото се. Такова нещо обаче в „Месо“ няма. Сякаш плътта и душата са едно или буквални отражения едно на друго. Случилото се и припомненото не се отличават. Паметта функционира по друг начин – не като сила, която пренарежда, придава ново значение тук, отнема смисъл там, а като апарат, който просто предава. Машина. Сякаш съзнанието не си спомня живот, а чете доклад. И макар финалът на романа да ни води към заключението, че четем посмъртно фентъзи, начинът, по който е написано цялото произведение ни кара да разширим представите си за този тип разказ.

Психиатричен роман

Това също е възможен прочит. Донякъде краен, той неслучайно е последният, който предлагаме. Лудият, радикалният Друг, говори с изменен език – дали нарочно, или несъзнателно, това не е важно в случая. „Месо“ – от началото до края си – звучи като разказ на травмирано съзнание, на човешко същество, смазано от тежестта на травмата до степен, която му позволява само най-базисното боравене с инструментите на езика. Равният тон, бедните описания, безцветните картини – всичко достига до читателския ни слух като нещо, което бихме могли да чуем в кабинета на психиатър, като текст, който можем да прочетем в книга на Р. Д. Леинг (именно неговите трудове ни дават радикалната представа за другия, разтърсила психиатрията през 50-те и 60-те години и предоставила огромно пространство на изкуството за немалко експерименти на мисълта и въображението). От изброените дотук, а и от неспоменатите възможности, „Месо“ е най-малко психиатричен роман. Разказът на героя не идва с рамката, която би оправдала подобна трактовка. А и прочитът на една толкова отвратителна и крайна книга като „доклад“ от лабиринтите на не-нормалното съзнание вероятно би бил един вид измъкване от читателска отговорност. Най-страшното нещо в „Месо“ все пак е намекът, че описаната в него човешкост, не е чак толкова изкривена. И че заключения като „фантазия“, „бълнуване“, „халюцинация“ биха ни свършили само частична работа.