Вървяхме през стелещото се зад къщата, пресъхнало тресавище към полите на планината и нагоре по склона. Пътешествието не беше дълго, но косите по скалпа ми се бяха сплъстили от лепкава пот. Когато пристигнахме на високото, където започваха каменистите морени, аз свалих качулката против насекоми от главата си. Вятърът беше тъй мощен, че нямаше чак толкова много конски мухи и комари, колкото около къщата.

Небето беше ясно и неподвижно. Слънцето тормозеше кожата. Татко се беше спрял, може би за да избере маршрута. Обърнах се да погледна назад. Долу на ниското личеше къщата на чаения майстор с градината й, мержелеещо се зелено петно върху избледнелия пейзаж на опърлената ливада и голия камънак. Селските къщи бяха пръснати по дъното на долината, а в другия й край се издигаше скалистият склон Алвинвара. Далече отвъд баирите му, там, където се намираха напояваните местности, се различаваше ивица тъмнозелена смърчова гора. По-нататък в същата посока имаше море, но то не се виждаше оттук дори и в най-ясно време. В противоположната посока беше Мъртвата гора с непроходимите й, бавно изсъхващи гъсталаци от дънери. В детството ми там все още растеше някоя и друга бреза, която не се проточваше по-нависоко от кръста ми, а веднъж бях набрала оттам цяла шепа червени боровинки.

По границата на камънака минаваше пътека и татко свърна по нея. От тази страна планинският склон бе осеян с пещери. Като малка често си играех тъдява. Още си спомням как веднъж мама ме намери да играя на планински тролове заедно със Саня и още две деца. Развика се на татко, който бе забравил да ме наглежда, и ме влачи за ръката по целия път до дома. Цял месец не ме пускаше да играя с децата от селото. Дори и след това обаче тайно се прокрадвах до пещерите заедно със Саня винаги когато мама беше в командировка. Играехме си на изследователи и приключенци, на тайни агенти на Нов Цян в средиземноморската пустош. Имаше десетки пещери, ако не и стотици, и бяхме претършували всички, които според нас си струваха ровичкането. Търсехме тайни проходи и скрити съкровища, такива, каквито има из старите книги или излъчваните по предавателя истории, но така и не открихме друго освен грапав, засъхнал камък.

Татко се спря на входа на пещера с отвор като котешка глава и пропълзя през него, без да отрони и дума. Проходът беше нисък. Скалата охлузи коленете ми през тънкия плат на панталоните, затруднявах се да намъкна вътре и фенера, и качулката против насекоми. Въздухът в пещерата беше студен и застинал. Фенерите засияха немощно, когато жълтеникавият блясък на светулките грейна в мрака.

Разпознах пещерата. Едно лято със Саня се бяхме сборичкали за нея, тъй като тя искаше да я използва за главен щаб на Централното и жизненоважно общество на изследователите от Нов Цян. По мое мнение неоползотворимото място беше прекомерно, понеже пещерата рязко се снишаваше в задната си част, а освен това намирах и че беше твърде далеч от дома с оглед на успешното тайно снабдяване с храна. В края на краищата избрахме по-малка пещера, която беше по-близо до къщата на семейството ми.

Татко пропълзя до дъното на пещерата. Видях го да спира и да промушва ръка право в стената – така ми се стори – видях и движението на ръката му. Скалата над него изскърца приглушено и там се отвори черна пролука. На онова място пещерата беше толкова ниска, че когато той се надигна и приседна, главата му беше на височината на отвора и той се промуши през него, като взе фенера със себе си. После видях лицето му, понеже погледна към мен от другата страна на дупката.

– Идваш ли? – попита ме той.

Пропълзях до задната част на пещерата и попипах стената на мястото, където го бях видяла по някакъв начин да отваря прозорче. На трепкащата светлина от фенера виждах само грубия камък, после обаче пръстите ми намериха тясно, подобно на лавица образувание, отвъд което се откриваше широка пролука, в която съзрях малко лостче. Беше почти невъзможно да се види цепнатината поради формата на скалата.

– По-късно ще ти обясня как работи всичко това – каза татко. – Ела сега тук.

Последвах го през прозорчето.

В горния край на пещерата имаше втора, или по-точно тунел, който сякаш се гмуркаше право в недрата на планината. Над входния отвор на тавана из тунела се точеше метална тръба, а до нея – голяма на размери кука, за чиито цели на приложение дори и не подозирах. На стената имаше две лостчета, едното от които татко завъртя. Каменното прозорче се затвори. Заревото на фенерите засили яркостта си в непрогледния мрак на тунела. Татко свали своята качулка против насекоми и меха, който бе носил. Остави ги на пода.

– Можеш да оставиш качулката си тук – рече ми. – Не ти трябва по-нататък.

Тунелът се спускаше към недрата на планината. Забелязах, че металната тръба се проточваше от едната му страна. Не се побирах, ако вървях изправена, а главата на татко също от време на време докосваше тавана. Скалата под нозете ни беше неочаквано гладка. Светлината от моя фенер засядаше по гънките на гърба на татковото палто, а мракът се вкопчваше във вдлъбнатините на стените. Вслушах се в мълчанието на земята около нас, различна от тишината на повърхността. Беше по-плътна, по-неподвижна. Постепенно започнах да различавам в сърцевината й проточен, усилващ се звук, който беше познат и все пак чужд. Не го бях чувала на свобода, развихрен изцяло според собственото си тегло и воля, никога по-рано. Беше сходен с дъжда, биещ по прозорците, или с вода за къпане, излята от коритото върху коренищата на бор, ала този звук не беше питомен, нито сгъстен, нито възпиран от ограниченията, наложени от човека. Обгърна ме и ме притегли по-навътре, докато не се приближи като стените, като мрака.

Татко спря и на светлината на фенерите видях, че бяхме пристигнали до отвор, който съединяваше коридора с друга пещера. Звукът ромолеше силно. Татко се извърна да ме погледне. Заревото на светулките заигра по лицето му като във вода, а мракът пееше зад него. Очаквах да каже нещо, ала той само извърна гръб и мина през отвора. Последвах го.

Мъчех се да видя напред, но светлината на фенерите не стигаше надалеч. Мракът ни прие с жужене. Беше като свистенето на затопляща се вода за чай на дъното на железен котел, само че повече, като на дъното на хиляда или десет хиляди котли в момента, когато водата тъкмо е завряла и чаеният майстор знае, че е време да я махне от огъня, иначе ще изчезне на пара, неуловима. Усещах по лицето си нещо хладно и влажно. После се спуснахме на няколко крачки и светлината на светулките най-сетне улучи звука и за първи път съзрях скрития извор.

Водата шуртеше от вътрешността на скалата на пенести ручеи и струи, на бляскави низове, на гигантски плочи, които раздробяваха повърхността на езерцето, почиващо на дъното на пещерата, щом го улучеха. Бушуваше и се завихряше около камъните, усукваше се и се омотаваше, пенеше се и танцуваше и отново се разплиташе. Повърхността вибрираше от силата на движението. Откъм езерото ромолеше тясно ручейче към издадената скала, на която бяхме излезли през входа, и изчезваше в скалата под тази издатина. На стената над водната повърхност видях нещо, което изглеждаше като бяло петно, и лост по-нататък на скалата. Татко ме бутна напред, по ръба на езерото.

– Вкуси я – каза ми.

Натопих пръсти във водата и усетих силата й. Движеше се към ръката ми като дихание, като животно, като кожата на друг човек. Водата беше студена, много по-студена от всичко, на което бях привикнала. Предпазливо облизах пръсти, както ме бяха учили още от съвсем малка: никога не пий вода, преди най-напред да я вкусиш.

– Сладка е – рекох.

Светлината на фенера се сгърчи по лицето на татко, когато се усмихна, а после, бавно, усмивката пресъхна.

– Ти си на седемнайсет и пълнолетна, достатъчно си голяма, за да разбереш онова, което възнамерявам да ти разкажа – поде той. – Това място не съществува. Този извор пресъхна много отдавна. Така разказват историите и така вярват дори ония, които знаят други истории, такива, според които някога изворът в сърцето на планината давал вода на цялото село. Запомни го. Този извор не съществува.

– Ще запомня – отвърнах му, но разбрах едва по-късно какво обещание бях дала. Мълчанието не е празно или невеществено, нито е необходимо, за да държи в плен питомни неща. Често то пази сили, които притежават властта да разрушат всичко.

Върнахме се обратно по коридора. Когато стигнахме до отвора за влизане, татко взе меха, който беше оставил там, и го окачи на куката, дето висеше от тавана. След като се увери, че гърлото на меха бе отворено, той завъртя лоста на стената в тунела. Дочух електрически звук, същия като онзи, който издаваха охладителните уреди в кухнята, и шумолене от нов вид, сякаш приковано в метал. Миг по-късно от тавана се изля мощна струя вода право в меха.

– Ти ли направи всичко това? – попитах татко. – Или мама? Тя ли е проектирала това? Заедно ли го построихте?

– Никой не знае със сигурност кой е изградил това – каза той. – Чаените майстори обаче винаги са вярвали, че е бил един от тях, навярно първият, заселил се тук, преди изчезването на зимите и началото на войните. Понастоящем само водата помни.

Завъртя и двата лоста. Пороят на водата се забави и секна, а прозорчето се отвори отново.

– Върви напред – каза татко.

Спуснах се през отвора. Татко затвори меха плътно и внимателно го смъкна в пещерата, където аз го поех. Когато прозорчето се затвори, пещерата отново приличаше просто на пещера без тайни.

Заревото на светулките бързо избледня на дневната светлина. Когато пристигнахме на двора у дома, мама вдигна очи от някаква тежка книга, от която си водеше записки под платнения балдахин. Татко ми подаде своя фенер. Сенките на листата се въртяха по каменните плочи, когато той пое към чаената колиба с меха с вода на гърба. Понечих да го последвам, но той ми каза:

– Не сега.

Останах на мястото си с по един фенер във всяка ръка и слушах как светулките отскачаха от техните нагорещени от слънцето стъклени стени. Едва когато мама заговори, осъзнах, че трябваше да отворя капаците им.

– Пак си изгоряла на слънцето – рече тя. – Къде сте ходили с баща ти?

Светулките се стрелнаха в пространството и ги видях да се изгубват в храсталака.

– На мястото, което не съществува – отвърнах и в същия миг я погледнах със съзнанието, че знаеше къде бяхме ходили, както и че тя също беше ходила там.

Мама не каза нищо, не и тогава, но спокойствието се изпари от лицето й.

По-късно вечерта, когато лежах в стаята си под мрежата против насекоми и се взирах в светлината на оранжевото нощно слънце по боровете, я чух дълго да разговаря с татко в кухнята. Не различавах думите им и все пак долавях в тях тъмен, остър ръб, който се проточваше чак до сънищата ми.

 Превод от финландски език: Росица Цветанова