Боян Крачолов

Разкази

Божи грип

Тази нощ е от тихите. Единствено, сякаш от много далеч, ще се случи да пролае някое куче, или пък да мине някой боклучийски камион. И точно затова, когато изведнъж отнякъде долети прокашляне, сам не можеш да кажеш със сигурност откъде идва – дали минава през стените, тоест, идва от някой съсед, който не може да заспи, или пък кашля в просъница; дали някой клошар стои до прозореца ти, или пък е сам Бог, който може би е заспал някъде пиян, защото какъв друг може да бъде твоят Бог все пак – сигурно е задрямал, след като е гледал мача, защото тази вечер имаше мач, спомняш си, имаше агитки по улиците, всъщност една, значи по всяка вероятност е играл националния отбор, защото иначе сигурно щеше да има побоища, та, сигурно е гледал националния отбор, но всъщност би ли се занимавал Бог да слезе да гледа мача, той отдавна май не е българин, сигурно от ’94-та някъде, може би е подал документи за зелена карта, може и да е спечелил някоя дори, а пък може и да не е станало точно така, не знаеш, няма откъде да знаеш. А всъщност не би ли слязъл именно поради тази причина, за да видят българите, че той все още си държи на гражданството, настоява на него, така да се каже. И може би дори Бог не е успял да помогне на националния ни отбор, не знаеш колко е резултата, футболът така и не стана твоя спорт, но пък защо иначе би се натаралянкал и би заспал пред нечий вход?

Щурците отдавна са се изпокрили, не гъкват, студът лека-полека се е наместил във въздуха и ги е изгонил, за момент се замисляш дали на Бог му е студено, дали няма да настине, ако е заспал в някоя градинка около блока ти, дали утре няма да се събуди с болно гърло, дали ще може изобщо да говори, да произнася някакви думи от свещеното си слово, нали в началото е било словото, или поне така беше само според Йоан, не си спомняш точно, но все на някого трябва да вярваме, нали, пък те нека си противоречат до безкрая, а дали ако той няма да може да говори, как би произнесъл, например, „хапче за гърло”, та да се появи едно хапче за гърло отнякъде и да го излекува, но не знаеш, няма откъде да знаеш. Но ако не може, сигурно ще трябва да стои някъде и да чака да оздравее, или пък някой да му даде някое хапче, но второто е почти невъзможно, кой би помогнал някому в днешно време, пък макар и на Бог, така че сигурно ще трябва да изчака. Колко ли трае Божия грип, или настинка, замисляш се, цяло средновековие, сигурно, ха-ха, смешки, които всъщност далеч не са ти смешни. И изведнъж се сещаш, че ти самият някъде имаш хапчета за гърло, ами да, ставаш, защото си легнал, това не се спомена в началото, но да предположим, че всичко започва именно от леглото ти, та, ставаш и намираш някъде една опаковка хапчета за гърло, навличаш там някакви дрехи, каквито имаш, и слизаш долу, за да оставиш на клошаря едно хапче за гърло, кой знае, може би дори ще си спасил Бог и целия свят от второ средновековие, или пък просто един човек, но то не е ли пак едно и също, в крайна сметка, мислиш си, докато слизаш по стълбите. Отваряш вратата, тя изскърцва тихо, и оставяш блистера до спящия клошар, който те изругава насън и се обръща на другата страна.

Затваряш вратата и, докато се изкачваш нагоре, искрено и смирено се надяваш това все пак да не е бил Бог, защото иначе, по всяка вероятност, скоро ще се сдобиеш я с братче, я със сестриче, я с някой Исус.

Метаморфози

Започва като някакво стържене в стомаха. Къркорене. „Гладен съм” – мислиш си. И сигурно си, най-вероятно си, но имаш по-важни неща, или пък те мързи, всъщност, което и да е, няма значение, всяко от двете, или пък от трите, или даже от четирите, че и отгоре, ако, разбира се, имаш още възможности, та, всяко от тия е далеч по-маловажно от другото, от това, което правиш, защото, разбира се, правиш нещо, вършиш някаква работа, или мислиш, или пишеш, ала май си гладен. Не е спешно, може да изчака, та продължаваш да работиш, а стърженето от своя страна се засилва, но колкото по-силно става, толкова по-усърдно си гледаш работата с идеята, че в един момент изобщо ще забравиш, че си гладен. Което и става – дотолкова се улисваш в задълженията си, че изцяло потъваш в тях. Когато няколко часа по-късно се сещаш (може би сравнително късно), че всъщност нещо чегърта в корема ти и, подтикнат от наново усетената в корема ти болка, може би неволно, като някакъв повик от миналото, когато не беше толкова гладен през цялото време, прокарваш ръка по корема си, да го погалиш, нали, да го залъжеш, сякаш коремът ти е някакво кученце, което може да бъде залъгано с едно погалване, да бъде успокоено, че няма страшно, че макар и сега точно да нямаш възможност да го нахраниш, скоро, някой ден скоро, може би идната седмица, в най-лошия случай месец, ще можеш да му осигуриш едно пиршество, с което да компенсираш дните без да си сложил и залък в устата си, все пак всички плащат някаква цена, за да се занимават с това, което обичаш, но нека да не говорим за цени, защото ти не знаеш колко точно цени можеш да платиш, но сигурно не са много, тежък е животът на човека със перото, я, това не звучеше толкова зле, може би трябва да си го запишеш някъде, записваш си го, а после, както беше тръгнал, прокарваш ръка по виещия си корем, за да го погалиш, и с изненада установяваш, че там, където до вчера – или до когато за последно си проверявал, но има някаква малка вероятност и да е било доста по-отдавна от вчера, ама все пак нали такъв е изразът – е имало плът, мускули, може би и малко сланина, в по-славните ти години, разбира се – сега няма нищо. Дупка. Празно. Въздух.

И усещаш как дупката все повече се разраства, със шеметно темпо, или поне така ти се струва, защото, може би, всяка разрастваща се дупка в тялото ти се разраства с нещо, което на теб ти изглежда като шеметно темпо, иначе казано, става все по-голяма, по-голяма, поглъща ребрата ти, гръдния ти кош, бъбреци, абе каквито там органи имаш или са ти останали, увеличава се, и най-неочаквано изпитваш някаква възхита, дори вдъхновение от непокорността, непримиримостта на собственото ти тяло, на неговия бунт, на нежеланието му да приеме, че няма да го нахраниш, на готовността му да се изяде само, но не и да склони глава (или черво) пред гладната тирания, която си му наложил, която си се опитал да упражниш върху него, дори започваш вътрешно да го окуражаваш, да ликуваш, да скандираш, да продължава, само така, да не се дава, да не се предава, ами да яде, да се самояде, да се самоизяжда, да, точно така, давай, неизвестна дупке, расти, яж, поглъщай...

Сигурно много би могъл да научиш от него, мислиш си, тялото е храм, казвали са ти го, може би е трябвало повече да ги слушаш, може би, но това е последното, което успяваш да си помислиш, преди да потънеш в мрак.

Повей

На С.

Увиснал някъде по жицата на поредния среднощен разговор с тази, за чието „т” вече си убеден, че трябва да се пише с главна буква, та, по средата на разговора с Нея (значи и „н”-то) усещаш, че нещо ти е студено. Хем се мъчиш да се завиеш по-добре, хем все по-студено ти става. А то нали навън е зима, през слушалката нахлуват виелици, трупа сняг – че студът, като си научи да иде някъде, нищо не може да го спре. Ще се промуши той през телефонните жици и ще сумти, и духа, и със снежни топки ще те замеря… Стаята ти постепенно се пълни със сняг, ама ти стоиш на телефона, че на онова Създание (значи и „с”) отсреща как можеш му затвори, а зъбите ти тракат, тракат… И ако Тя (добре, „т”, започваме да ги повтаряме) те попита дали това, дето все трака, са ти зъбите, ти се стягаш и невъзмутимо отговаряш, че как ли не, откъде накъде зъбите, да не си някой там лигльо, дето му тракат зъбите, все пак носиш на студ.

Ставаш, обличаш се, слагаш си два пуловера, за по-сигурно и започваш да ходиш напред-назад из стаята, че да се раздвижи малкото незамръзнала кръв, а през телефона продължава да нахлува оная виелица, ама нали въпреки всичко продължаваш да чуваш гласа Ѝ (сега пък „ѝ”, че и ударено, пуста азбука, братче) от другата страна на линията, та ти е все тая. Издърпваш си бюрото, натрошаваш го на трески, хвърляш после и секцията, че и две-три книги, и палиш всичко, че малко топлина да влезе. Отдавна стаята ти на нищо не прилича, пълна е със сняг, а всякакви шансове за ориентиране са обречени. Няма ни легло, ни маса, всичко е една гигантска пряспа, очакваш вече отнякъде да се появи я пингвин, я бяла мечка, ама не се появяват. Огънят започва да гасне, та хвърляш колкото книги имаш останали (или поне можеш да намериш), дрехите също, само и само да изкараш някак до сутринта, пък то слънцето си знае работата, като изгрее, ще се разтопи всичко, ама е толкова далече от изгрев, че даже не ти се мисли, но карай, важно е просто Тя да стои на телефона, това е всичко. А на Нея все повече Ѝ се приспива, от известно време вече говори със затворени очи, даже леко се прозява, а на теб ти се ще да Я помолиш да не си ляга толкова рано, още малко да изчака, пет минути само, пък до изгрева ще се оправиш сам, някак, не знаеш как, ама ще успееш, и без това винаги така правиш, и се опитваш да го изречеш, обаче не успяваш, устата ти е замръзнала, вкочанила се е, целият си се вкочанил, впрочем, никакъв шанс да се размърдаш. Добре, само че ръката ти е замръзнала, държейки телефона до ухото ти, та поне още можеш да Я (е, и „я” ли сега) чуваш. А Тя все по-рядко измърморва нещо, или пък току примлясване, докато в един момент не казва „Ало?”, след което го повтаря, отново едно тихичко и сънливо „ало”, а после „ама ти сигурно си заспал, аз ти надух главата, ами хайде лека нощ”, след това някакво ровене, пращене и после пак долавяш гласа Ѝ: „не мога да го намеря това копче, ама все тая, той операторът така или иначе скоро ще затвори” и после всичко утихва. Чуваш само пращенето на огъня и равномерното Ѝ дишане. И, кой знае защо, от дъха Ѝ ти става все по-топло, и по-топло, и всичко започва да се топи… Може би пък тоя изгрев не е чак толкова далече. Все ще издържиш там колкото (шест) часа има.

И утре вечер – пак.